24.
По някое време бях превърнала в идеология това, че не се установявам. Не оставам, не спирам ... не протичам, не трая ... не съм. Самоотричане, но за съжаление в ничия полза. “Ти да умреш ли искаш?”
Действам, а не съм. Кой действа?
Някой в мен, който е по-жив от мен и знае по-добре какво иска. Иска да е.
Сигурно за тази двойнственост говореше Канисков.
Но и “бой и работа” има общо с това. Някой сигурно трябва насила и въпреки съпротивата ми да ме вкара в “работата”. Работата, която е светът на другите, на големите, на сериозните.
Не твърдя, че това е непременно най-хубавият и мечтан свят. Но е светът на хората, с които живея, познавам и обичам.
Самоизпъждане. Поради самооценка за несъстоятелност. Самозалъгване до момента на само-убийствената болест. Само-, само-, само- ... има още много. Хем ме няма, но хем и ме има. За да се само- ... унищожавам.
И ако това не е осъзнатост, казах си, не знам какво е. Повече от това няма накъде.
Само че винаги има накъде.
Да се приведе всичко това в действие.
Макар и на сложен възел, всичко се вързваше.
А аз имам още един талант - да развързвам най-сложните възли. В буквален смисъл.
Вземам в ръце валмото. Няма значение дали е миниатюрно или огромно, от тънки нишки или е дебело въже. Не го гледам, разговарям с човека, който има нужда да му се разплетат възлите.
Пръстите ми действат сами, изобщо не мисля за това, което правя. Дори и когато поглеждам, онова, което виждам, нищо не ми говори. Ужасна наглед плетеница. За изхвърляне.
Нямам провал. Винаги успявам и то много бързо.
Не зная каква е тази работа. Но е моя работа.
Дааа - аз съм живото доказателство за най-сложния разплетен възел. Даже и аз се чудя!?! Но е добре!
ОтговорИзтриване