Албена Стамболова

24. По някое време бях превърнала в идеология това, че не се установявам. Не оставам, не спирам ... не протичам, не трая ... не съм. Самоотричане, но за съжаление в ничия полза. “Ти да умреш ли искаш?” Действам, а не съм. Кой действа? Някой в мен, който е по-жив от мен и знае по-добре какво иска. Иска да е. Сигурно за тази двойнственост говореше Канисков.  Но и “бой и работа” има общо с това. Някой сигурно трябва насила и въпреки съпротивата ми да ме вкара в “работата”. Работата, която е светът на другите, на големите, на сериозните.  Не твърдя, че това е непременно най-хубавият и мечтан свят. Но е светът на хората, с които живея, познавам и обичам.  Самоизпъждане. Поради самооценка за несъстоятелност. Самозалъгване до момента на само-убийствената болест. Само-, само-, само- ... има още много. Хем ме няма, но хем и ме има. За да се само- ... унищожавам. И ако това не е осъзнатост, казах си, не знам какво е. Повече от това няма накъде. Само че винаги има накъде

23. Осъзнатост. Ключовата дума в йогата. Живей осъзнато. Каквото и да правиш, знай, че го правиш.  Работата е там, че когато мислено проследяваш действията и чувствата си, постепенно придобиваш способността да ги гледаш отстрани. Ставаш свидетел на самия себе си. На начина, по който действаш. На начина по който си. Визуализираш се.  Което пък е стъпало към промяна, ако решиш да я направиш.  Колко далече е това от мен. Цялата ми жизнена стратегия е била да си затварям очите пред всичко, което съм. Ако може да мина тихомълком, да се шмугна и да се измъкна от другия край без да ме видят.  Този начин на действие ми е осигурявал безнаказаност. Живяла съм с убеждението, че ако ме “хванат” - в поглед, в думи, в квалификации - те непременно ще са наказателни. Не случайно не излизам никак добре на снимки. Моментално се сковавам, позирам, изобщо - видиотявам се.  И затова съм си измислила да бъда нещо като крадец. Или като нарушител. Правилата са на и за другите. Аз само се про

22. Срещата ми с йога започна с бунт.  Не искам, откъде-накъде, прочела съм всичко, тук учители няма, няма да понеса хората в групата, сигурно ще говорят на език, който ще ме дразни. Надя успя да ме убеди да отида само веднъж. Един първи път. И останах. Преживях представянето и всичко останало, което бях очаквала. Но преживях и нещо, което не бях очаквала. Разбрах, че ще се занимавам с йога оттук нататък. Започнах в курса, но истинското начало е, когато минахме нивата и спряхме да ходим. Когато останах сама с йогата. Но защо йогата стана важна за мен, след като приключих курса? Докато все още ходех всяка сряда сутрин, мислех, че е чудесно, усещах колко добре и все по-добре се чувствам. Учех поза след поза, научих, че е важно как се съчетават в различни комплекси, усетих, макар и в съвсем начална фаза, какво е да медитираш, да се релаксираш. Именно това ме интересуваше най-много. Винаги съм се интересувала от медитацията, прочела съм доста за нея. Но си остав

21. Не съм била добре? А маркерите и всички изследвания, които правех? Добри. Защо тогава? Те не идентифицират раковите клетки преди да са образували компактна тъкан.  Освен това в нормалния процес тялото, или имунната му система, всекидневно се справят с ракови клетки и всякакви токсини. Това оначаваше ли, че при мен тя функционираше добре? Това беше единственият отговор, който можех да си  дам. Имах имунна система, която функционира. Бях я запазила, можех да се надявам на нея.  Бях чела някъде в многобройните си книги, че имунната система силно се влияе от стреса и емоциите изобщо. Научни екипи и т н. Бях чела. А ето че я преживях в действие по време на топлинното изригване.  Опитах се да си спомня какво се случваше в ума ми докато бях с високата температура, а после и с непонятния феномен на горящата ръка - от китката до рамото. Нищо особено. Само, че не исках лекари, исках да издържа, да издържа, да мине само. Ако имаше безпокойство, то беше за това какво ще стане, ако

ДНЕВНИК 20 Разбира се, можеш да обявиш всички за идиоти, а себе си за най-голям. Не бях много далече от това да го направя.  Но импулсът бързо се изпари. Вече започвах да се вслушвам в нещата, които ми се говореха за мен самата. Вироглавството леко отстъпваше. Нещо спонтанно беше дошло и си беше отишло. Само. Не се питах дали да вярвам или не. Не ме и интересуваше дали някой друг би повярвал. Бях изживяла нещо, сега живеех с мисълта за него. Каквото и да беше то, сигурна съм, че се беше случило. Брей! Виждах отново и отново Канисков как седи пред мен замислен.  През следващите месеци се появи нещо ново. За първи път изпитвах някакво ефирно, нежно отношение към живота. Не го бях изпитвала никога, дори и в най-щастливото време, когато бях бременна и се роди Климент. Винаги съм се държала силово, дори и в най-голямата си радост. Ето какво било да се укротиш, може би - да се смириш. Чувствах, че е убегливо, няма да е все така, но го бях идентифицирала. Не пришпорено състояние

19. Да се върна. Може би в някакво утихнало Аз, спокойно място за размишление. По-късно с Надя тръгнахме на йога.  Но преди това е случаят с ръката. Около три години след операцията. Ръката от страната на оперираната гърда страда от унищожените лимфни пътища. При всяко усилие, натоварване или нараняване (дори просто убождане за вземане на кръв), тя протестира с отток. А често и без нищо, просто защото й е по-студено, или по-топло, ръкавът е твърде тесен, или главата е в плен на поредния сън.  Ръката. Слабото място. Тревогата и страхът за ръката.  Бях виждала огромни, несързамерни ръце на оперирани жени. Почти няма връщане назад, мине ли оттокът определни граници. А понякога просто боли, за да покаже, че не всичко е толкова просто. Моят начин беше да развивам сила в нея. Гръдните мускули ги няма и въвеждането й в пълноценност е упорита работа. Петте тибетски упражнения, които и бездруго правех отдавна. Още с прибирането си от болницата продължих. Всеки божи ден, по хот

18. Трябваше ми време, за да се науча да бъда аз. Питах се дали ще имам. Дано, дано. Но колкото повече време имах, толкова повече го разхищавах. Такава съм. Това ми е познато. Постъпвам по същия начин и с парите. Никога не се научих да “слагам нещо настрана”. Всичко се изхарчва начаса като изпускане на вода от хидрофор преди зазимяване на къщата. Трърр-шшт! И край. До следващия път. Но за жизненото време е по-трудно да се каже: Трърр-шшт! И край. До следващия път.  И все пак, държах се и все още се държа по този начин. Дава ми се време, безценно - години -, а аз блея, напредвам бавно, аристократично, разсейвам се, зяпам се в огледалото, захласвам се в огледалото.  Този предмет е специален за мен. Винаги е бил. Обожавам огледалата. Те ме вадят от самота, грозота, депресия. Незаменима компания са. Не зная какво точно виждам в огледалата, но то ми набавя консистентност. Сигурно виждам съня си (според думите на шуарите). Съня на живота си, съня, който е моят живот. Казв

17. Уж дойде часът на реванша. За цялата унизена нищожност, която бях. Само че тези реванши са фалшиви. Реванши няма. Има рани, нелечими. Пиене, момчета, писане. И нечуване на никакъв друг глас, освен на собствения. А той не говореше, а само плачеше. Всичко, което обичащи ме хора ми казваха, беше неприемливо. Липсвала е свобода, свободата да преценявам какво става около мен и с мен.  Бях във война. Във война съм и до днес. Трябваше ми време, за да проумея, че важните за мен хора не престават ме обичат. Аз ги докарвам дотам да не ме обичат. Или: не приемам да ме обичат, след като не ме обичат. Шах-шех-топ-фриц, обичах да казвам. Сега започвах да проумявам защо съм го казвала, защо толкова съм привързана към този широко употребяваван израз. Така нареченият ми живот се превръщаше във вятър и мъгла. Жабата се омъжва: става карасавица, помага й се материално - апартамент, мебели. Има нужда от помощ: за детето, от лекари, от пари - дават се. Родителският дълг се изпълнява.

16. Родителите и грозна истина  - или поне една от многоетажните й собствености. Чувството, че съм нищожна, необичана, едва изтърпявана, без никакво достойнство и право на глас. Никога никакво одобрение от страна на родителите, а дори и от страна на дядовците и бабите. Огромна сдъжаност, възпитателен комплот срещу мен: никакво одбрение. Винаги съм боледувала от неодобрение. Постиженията ми се приемаха като нещо обикновено и задължително. Например отличен успех в училище. И необяснима дребнава раздразнителност при всяка несръчност, при всяка малка грешка, при всеки приятел, при всяка приятелка. Единствената приятелка, която майка ми одобри, беше обявена за по-добра, по-умна, по-интересна, по-хубава от мен. Дори когато Марина си отиде от този свят, майка ми не престана да ме сравнява с нея. Критичността, киселото неодобрение и презрение е специалитет на моето семейство. И досега не искам да се замислям как са се отнасяли към тях самите, за да се отнасят те по подобен начин с мен.

15. И в моменти на малодушие, и в моменти на възторг, се връщах към четивата си.  Така постепенно коаголираше конгломерат от клизми, хранене, ценни вещества, аминокиселини, митохондрии, способност да обичам, способност да прощавам, енергийни нива, алкалност и киселинност, вредни навици, спортуване, професионален успех, споразумения със себе си,  способност за релаксиране, медитация, пиене на вода, толерантност, приемане на себе си... Списъкът е много дълъг и все още - отворен. Всяка дума в него беше чужда и нова за мен. Не като разбиране, а като част от живота ми. Досега бях живяла като Джак Бауер и нищо не беше в състояние да ме спре. Сега ракът ме беше спрял и ме беше накарал да разглеждам всяко едно от тези неща едно по едно и да се чудя какво да ги правя.  Естеството ми беше чуждо на естеството си. Връщането означаваше опитомяване на съветите за здравословен живот. “Ти да умреш ли искаш?”, прозвучаваше бай Димитър в ушите ми всеки ден.  - Да, изглежда, че да, беше чес

14. Баланс.  Да обичаш себе си. Абстрактите. На края на втората година срещнах Надя. И изведнъж за цялата идеосинкраза, в която газех,  се появи събеседник. Тя е удивително човешко същество, защото може да мобилизра целия си капацитет, а в нейния случай той не е малък, за да бъде спътник. Пак като в приказките. Появява се магически персонаж, чиято функция е да помогне на героя да излезе от гората. Дава му вълшебен предмет или му показва пътя. Или съобщава полезна информация.  Грешката ми в случая с Надя беше, че забравих приказната схема. Тази функция е част от историята и изчезва преди края. Дълго време не й позволявах да изчезне. Вкопчвах се в подадения клон от ръба на блатото. Дори когато вече съвсем нямаше кой да го изтегли. Глупостта няма край. Така или иначе, през следвашите пет години произнасях монолозите си пред Надя. Спорех пред нея, задавах си въпроси пред нея, отговарях си, плачех, смеех се, молех, страдах. Чух и получих безброй помощи, но и на това дойде края

13. Сутрин тръгвах по къпиновите храсти наоколо и се връщах преяла. Копривата, цветята, дърветата, дренките, люлякът, кипарисите, подлежащите на стригане храсти, плужеците в ягодите, крушата, сливите, ябълките в съседната градина, розите, петуниите, мушкатата, орехът, вратата, котките. Пазарът в Габрово.  Хиляда неща. Прането на чергите в Етъра. Стъргане на сапун в кофа. Сушене.  Севлиево на пътя за Боженци.  Тошо. Хиляда неща. Всички те са свързани с къщата.  Не зная какво е преживявал Стефан тогава. Никога не ми е казвал. Той не искаше да знам и аз не исках да питам. Благодарение на него спортувах, което беше жизнено важно. Каравана на плажа. Дълги лета. Каравана в планината. Тенис.  Приятели. Стефан е моят добър гений и моят лош гений. Иска всичко за мен. Но под едно условие. Докато го иска. Идва момент, в който повече не го иска. Или временно не го иска. А аз полудявам. Стефан е огледалото на моята непоследователност. Плащах цената за това, че обичам всичко

12. Къщата в Боженци и Стефан. Неговата къща, нашата къща, моята къща. Ничията къща. Тя е такава, че не може да принадлежи на никого, независимо от нотариалните актове. Има такива жени. Брачният подпис не може да ги отнеме от света. Първият път, когато я видях, нямах още рак. Или съм го имала без да зная. Това не е къща, а личност. Никой нищо не може да й направи, каквито и глупости да извърши, макар че ... От първия миг, и до сега, преживявам тежко всяка промяна, която й се нанася. От стръковете трева на двора до покрива й. Отдавна не ходя в нея. Но тя е моята любов.  Стефан направи чудеса с нея и почти никакви глупости. Аз все не давах. Но той беше прав - за да има живот, трябва някой да го поддържа. Трябва грижа.  От дете живея с и във вълшебните приказки. Никога не съм се отделяла от тях. Дори имам недовършена книга за тях. Къщата в Боженци е моят вълшебен свят. Там ставам друг човек. Като пред учител съм, там намирам учител.  Но това са есенции - а животът е флорал

11. Понякога си спомнях “Бой и работа” на бай Димитър. Опитвах се да проумея. От дете се занивавам с езици. Френски най-вече, но и английски. После дойде астрологическият, после - структуралисткият, после - психоаналитичният. Винаги съм изпитвала страст към дискурсивността. Разпознавам, запаметявам, разглобявам и пародирам различни начини на изказ, на символизиране, на означаване. Не съм полагала особени усилия, мисля, че имам предразположение. От Канисков пък дойде друго послание: “Не бъди двойнствена”.  И двете са уж понятни. Но не и за мен.  На въпроса защо не съм приела сериозно императивността на медицинските терапии, а си блъскам главата с горните два израза, не мога да отговоря. Умът ми неуморно се стремеше да набави контекстите им, да ги разположи в системи на изказване. Единственият отговор, който мога да дам е, че терапиите ми приличаха на наказание за някаква лошавина. Не можех да допусна това да се случи, това не беше моят свят. А “Бой и работа” и “Не бъди д

10. Постепенно Канисков се превърна в мой водач. Добре си, добре си, казваше. Учеше ме с какво и кого да внимавам, да не си подстригвам косата, твърдеше, че имам силно, убедително слово и трябва да говоря пред хората, следеше лимфните ми възли, лявата ръка, гледаше в ирисите ми и докосваше пулса на китката. Виждах как е близък с някои хора, как се кара на други, слушах го как се оплаква от властите. Премести приемната си на цар Борис, сложи надпис, че е билкар и хората на своя отговорност пият билките му, вече не искаше да поема случаи, които не са тежки, тоест - онкологични повечето пъти. Виждах, че се изтощава, макар, че приемаше два дни в  седмицата, а в останалите се прибираше в Железница при растенията и семейството си. Портретът на Дънов висеше а стената. Веднъж го попитах какво да правя с родителите си, които са все сърдити, а имат нужда от помощ. Мъчат се сами, а не позволяват да им се помогне. Каза ми да не бързам, че ще дойде момент, когато сами ще потърсят помо

9 Хората мислеха, че съм някаква. Логично е, вече ставах на 47. Само че аз започвах да откривам, че все още не съм някаква. А каква съм, нямах понятие. Само догадки. Като тази - че не съм последователна. Че ми харесва да не съм. Че не искам кариера. Че искам Голяма любов. Че пиша. Че винаги съм писала и умея да го правя. Че предпочитам да ми е интересно, отколкото спокойно и сигурно. Че съм непредвидима, дори за себе си.  Че съм способна на резки обрати с деструктивни последици. Че майка ми и баща ми ... тук засичам. Това  е за по-нататък. По някакъв начин ракът ме връщаше към детските неща. Мислех, че с тази работа се занимавам в писането си. Но не. Родителите ми много държаха да съм здрава. Спортувах доста активно - ски, тенис. И по-късно - да уча добре, френски, френска гимназия, френска филология. Но на първо място здравето ми беше основната им грижа. Здравето, здравето. Два пъти са ми вадили сливиците. Вследствие на което развих стафилококи. Но никой не искаше да прави в

8. Точно една година след операцията си, на погребението на майката на Стефан в Св. Георги, се запознах с удивителната д-р Елена Големанова, която работеше в онкодиспансера.  Както много неща по онова време, приех срещата като паднала от небето. Не търсех, необходимото само се появяваше.  Благодарение на д-р Големанова се регистрирах и вече имах право да ходя на прегледи. Започна мъката на лекарите, с които се срещах. Не е възможно. Тук в епикризата пише, че са назначени всички терапии. Нито една не е направена. Сега вече е много късно. Гледаха на мен като на обречена. Какво да ви правим? Ами прегледайте ме. Изпращат ме със сумтене за маркери, вътрешни органи, гинеколког, сцинтиграфия на костите, хирург и обратно. Нищо. Хмм. Нито един, никога не ме попита как се чувствам, какво ям, дали пуша или пия, дали имам редовен стомах. Акциите по преглеждането продължаваха по 3-4 дни - с чакането пред кабинетите, с чакането на резултатите. Горе-долу за седмица се разбираше, ч

7. Или: по-близкият аналог - мога ли да допусна себе си в живота? Мога ли да се приема, мога ли да се обичам (както съветват книгите)? Май не можех. Исках живот без себе си. Бях живяла живот без себе си. Е, не съвсем, разбира се. Това, че бях майка, имах физически облик, паспорт, образование, хора, които ме обичат, занимавах се с нещо - по всичко това бях разпознаваема. Дори в степен по-висока от други. И какво? Не е достатъчно, нашепваше едно все още тънко гласче, което с течение на времето се научих да отглеждам. В един от романите си описвам жена (Мария), която е непроницаема. Към нея мъжът й отправя реплика на отчаяние: “Не можеш да хвърляш всичко в себе си като в боклук”. Това е написано около десет години преди да се разболея в един разказ, който после вмъкнах в романа.  Ето че съм знаела какво правя. Но без да искам да го зная. Било ми е по-лесно, било ми е по-леко, по-лекомислено, по-дръзко, по-опасно. Така отново се връщах към идеята за играта, която играех със

6.  Засега реалността за мен беше търсене. Quête на френски. Quest на английски. И до днес е така. Живеех търсейки. Амелия ме подкрепяше изцяло. Не усещах страх у нея и това беше много важно. И по-късно, всички приятели, които са ме гледали с удивление, са изпитвали страх. Но не и тя. Загадката на Амелия. Организмът трябва да е чист. Това означава клизми, редовен стомах, правилно хранене. Бях на 46 години. С изградени навици, коренно противоположни на всичко благоприятстващо прочистването. Нямаше как да не се обърна към самоанализ. Така се бях построила, че всеки мой жест казваше: “И какво? Вредно ли? Не и за мен”.  Постепенно започвах да осъзнавам, какво означава тази жестикулация. Този език, на който изпращах послания и към другите, и към себе си. Игра, смъртоносна игра, криеница и надговаряне със смъртта. Степента, в която съм го съзнавала е била достатъчно ниска, за да ме плаши. Обирала съм предимно лаврите от играта. Гледала съм предизвикателно, но не хората, как

5. Не знаех дали правя някакви крачки към истината. От друга страна - истина няма. Има истинни неща, но истина ... Каква беше истината за мен? Налагаше се да се занимавам със себе си, но сега вече не по разбойнически начин, както до сега. Не като пират, който връхлита собствения си кораб и започва да го опустошава, за да се увери, за да докаже, че той е неразрушим. А като корабостроител, като корабопоправяч. Имаше повреда и всичко, което четях ме отвеждаше към убеждението, че тази повреда е скрита някъде много дълбоко и едва ли имам шанс да я открия. Щом тялото ми веднъж е намерило решение в този рак, какво би могло да му попречи да го направи отново? Защо не диабет, високо кръвно налягане, МС или лупус? Има двайсетина подобни заболявания, за които никой нищо не може да направи. Освен чудо. Поискала съм, съгласила съм се да умра, казвах си. Не точно аз, която разсъждавам, а някой вътре в мислещото ми тяло. Той е саботирал кораба. Стават си едни неща извън мен, които медицин

4. Докато плувах в информацията, по-скоро се импрегнирах с нея, отколкото я разсъждавах. Просто се пълнех като съдина. Прочетох сигурно повече, отколкот бях чела за литература, психоанализа и организационна психология. Новите книги се превърнаха в четвърти раздел в библиотеката ми. А когато се случваше да разсъждавам докъде съм, тази част от информацията, която ми беше нужна, идваше сама. Тогава вярвах в това и вярвам и досега. Пиех билките, не пиех абсолютно никакъв алкохол, спрях да пуша. Доктор Ели ми казваше да направя поне хормонотерапията. Доктор Цекова - също. Доктор Владо, близкият ми приятел, в чиято болница се оперирах и който виртуозно избра хирурга и организира всички последващи процедури - или плана за тях при най-добри условия - ми беше сърдит и не искаше да ме види. Да не споменавам всички останали познати и не дотам познати лекари. Дразнех се, че ме подозират глезотия. Не иска да й опада косата. Не иска да й спре овулацията. Не иска да си развали кожата. Не иск

3. Минаха три месеца, през които разсъждавах, четох, четох и разсъждавах. Не е възможно да прочетеш всичко, но прочетох много. От най-новите и невнедрени технологии и медицински чудеса в изследванията, през алтернативните терапии на прогонените от гилдията лекари, духовните източни и южноамерикански практики, до психотерапевтичните истории. Потопих се във всеобщата мъдрост и имах усещането, че плувам и плувам през пластове студена и топла вода, хладка и блатиста, зелена, бяла, синя, черна, кафява. Движех се ненаситно както плуват рибите без никога да спират. Помня, че не търсех нещо определено. Оставях нещата да ми говорят и някои от тях наистина започнаха да ми говорят. До степен, че ги почувствах близки до своя ум и започнах да ги прилагам. Примерно - сироп от бъз. Но намерих център, около който да подреждам цялата информация - храненето. То се превърна в изходната ми точка. Защото през него отново и обратно се източваха лъчи както към духовните ръководства, така и към алоп

ДНЕВНИК 2. После възникна следната нагласа: припомнях си как се справях със страховете на детето си. Или по-скоро - как той се справяше със страховете си. Синът ми трудно признаваше, че го е страх. Или признаваше, когато беше готов да предложи решение за справяне. Така той ме учеше как се решават проблеми, а аз се учех да се вслушвам в него. Разбирах, че е уплашен по това, че изведнъж ставаше много зает. Най-вече с легото си. Или с това да реди пъзел - голям и невъзможен. Редеше го докато страхът изчезне. Действие срещу страх. Исках незабавна операция. Направих я. После, в продължение на месец, водих война. Доколкото си спомням - с всички. Няма да провеждам предписаните ми лечения - химио - лъче - хормонотерапии. Ще се справя без тях. Защо не въпреки тях?, питаха ме. Защото ще ми е по-трудно. Защо, защо, защо? Защото мисля, че за мен те не са добри. Откъде знаеш? Не зная, но мисля, чувствам така. Гледаха ме със съжаление и това много ме нараняваше. Не стига, че съм се раз

Юни 2012  Албена Стамболова Нямам нищо против и подкрепям това да не се пуши: на обществени места като летища, гари, държавни институции и техни приемни, офиси и работни места. Дали трябва да споменавам училища, болници, университети и т н. ? На тези места не се пуши отдавна по силата на вътрешни разпоредби. Там - нищо ново. Но имам нещо против закона срещу тютюнопушенето.  Ето какво всеки може да чуе или прочете:: “Пушачите са зли хора, които не се интересуват от желанията на непушачите.  Пушачите са порочни слаби хора, които агресивно практикуват порока си пред непушачите.  На пушачите следва да бъде даден урок. Пушачите трябва да се откажат от цигарите, защото това е в тяхна полза. Ние, отговорните граждани, създадохме закон срещу пушачите, защото в противен случай те няма да се откажат от порока си. С цената на всичко този закон ще се спазва. Изпитваме заслужено удовлетворение от въвеждането на закона за забрана на тютюнопушенето. Те трябва да се