Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 18


18.

Трябваше ми време, за да се науча да бъда аз. Питах се дали ще имам. Дано, дано. Но колкото повече време имах, толкова повече го разхищавах.
Такава съм. Това ми е познато. Постъпвам по същия начин и с парите. Никога не се научих да “слагам нещо настрана”. Всичко се изхарчва начаса като изпускане на вода от хидрофор преди зазимяване на къщата. Трърр-шшт! И край. До следващия път.
Но за жизненото време е по-трудно да се каже: Трърр-шшт! И край. До следващия път. 
И все пак, държах се и все още се държа по този начин.
Дава ми се време, безценно - години -, а аз блея, напредвам бавно, аристократично, разсейвам се, зяпам се в огледалото, захласвам се в огледалото. 
Този предмет е специален за мен. Винаги е бил. Обожавам огледалата. Те ме вадят от самота, грозота, депресия. Незаменима компания са. Не зная какво точно виждам в огледалата, но то ми набавя консистентност. Сигурно виждам съня си (според думите на шуарите). Съня на живота си, съня, който е моят живот.

Казвах си, че трябва да се науча да разпределям парите си така, че винаги да имам. И с цифри с две нули, и с цифри с три и четири нули, положението е било неизменно едно и също. Не е за вярване.

Аз съм специалист по докарване на цифрите до нула. За нула време, по най-краткия път.
А ако постъпвам така и с живота си, с предопределените ми дни, с преброените ми дни ...? Аналогията сама се натрапваше. Искам ли да ги сведа до нула? Или не мога иначе? 

Тези два ритъма на разсейване, потъване в огледалата и на скоростно изчерпване на всички налични количества (пари, дни) уж бяха противопоположни, а започвах да виждам колко са близки.
Това е първото ми лично присвояване на един от будистките абстракти: че няма начало и край - противоположностите са едно, във взаимозависимост и взаимоизчерпване.
Унищожавах всичко бройно и се обръщах към безбройното в огледалото. В спряното безкрайно. 

Започвах да забелязвам и други свои особености. Тази, че трябва първо сто пъти да се изгубя, преди да стигна до някое непознато място, което ми е добре обяснено и дори проучено в карта. Никога от първия път. А по обратния път никога не се губех. Тоест, случайно попадах там, откъдето вече можех да се върна без проблеми.
Отивах слепешком, но се връщах с отворени очи. Обратният път ми беше по-спокоен.

Тази новоосъзната игра на ретроспекции логично ми напомни за писането. 
Писането уж върви напред като влак - буква след буква, дума след дума, страници, глави, части, книги ... Има удивление от нарастването. Но ако не помня всяка дума от вече написаните, да не говорим за идеи и други, цяло никога няма да се получи. Писането е памет, памет на текста за самия него докато все още се пише. 

И каква е връзката тук, казвах си? Каква коварна игра отново се крие и зад това? Виждам закономерност, но, но ... но ... 
Фалшивото напред. Уж напред, а всъщност назад. Изпитвах трудност да вървя наистина напред. Въобразявах си, че напредвам. А през цялото време го саботирах чрез светкавичното изчерпване на импулса му, само и само да попадна на пътя за връщане.
Къде толкова исках да се върна?

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Романовата вълна продължава. Милена Кирова

  Решението на Албена Стамболова да представи целия си роман в периодиката и чак след това да го издаде в книга е нестандартно за българската традиция. Интересно ще бъде да видим резултатите на този експеримент. В най-добрия случай критиката ще пише за текста два пъти, ако не вземем предвид факта на нейното полусъществуване в полуостаналите културни издания. Но независимо от тиражното битие на книгата, дебютът на Албена Стамболова е много силен и успява да наложи името на своята авторка сред общия напор на романното писане през последните години в българската литература.   "Това е, както става" - и както подсказва самото заглавие - не иска да бъде текст на конвенционалната наративност: плавно свързан, разумно подреден, разбираемо последователен... Той започва като хаотично разказани "лични истории", които постепенно се слепват, допълват, размесват в парадоксалната системност на хаоса, наречен човешки живот. "Онтологията" на разказа се изгражда върх...

Огледалните светове на Маргьорит Дюрас

      Името на М. Дюрас се свързва с литературния феномен „нов роман" през 70-те години на миналия век. Тук ще спомена френските писатели от това направление като Мишел Бютор, Клод Симон, Ален Роб-Грийе, Натали Сарот. Същевременно обаче творчеството на Дюрас се превръща в привилегирован обект на изследване в академичните и психоаналитични среди, като апогеят на интереса към него са 80-те и 90-те години. Доколко Дюрас е ортодоксална представителка на литературната вълна, не е предмет на този текст. Ще спомена само, че книгите, написани от нея през последните двайсет години от живота й, се очакват с интерес, превръщат се в пазарни кампании и литературни събития. Част от творбите й са филмирани от самата нея („Индия Сонг", "Натали Гранж", "Бакстър, Вера Бакстър", "Жената от Ганг", "Морякът от Гибралтар", "Следобедите на г-н Андесмас", "Човекът от Атлантика" и т.н.), други, като „Любовникът", са екранизирани...