Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 18


18.

Трябваше ми време, за да се науча да бъда аз. Питах се дали ще имам. Дано, дано. Но колкото повече време имах, толкова повече го разхищавах.
Такава съм. Това ми е познато. Постъпвам по същия начин и с парите. Никога не се научих да “слагам нещо настрана”. Всичко се изхарчва начаса като изпускане на вода от хидрофор преди зазимяване на къщата. Трърр-шшт! И край. До следващия път.
Но за жизненото време е по-трудно да се каже: Трърр-шшт! И край. До следващия път. 
И все пак, държах се и все още се държа по този начин.
Дава ми се време, безценно - години -, а аз блея, напредвам бавно, аристократично, разсейвам се, зяпам се в огледалото, захласвам се в огледалото. 
Този предмет е специален за мен. Винаги е бил. Обожавам огледалата. Те ме вадят от самота, грозота, депресия. Незаменима компания са. Не зная какво точно виждам в огледалата, но то ми набавя консистентност. Сигурно виждам съня си (според думите на шуарите). Съня на живота си, съня, който е моят живот.

Казвах си, че трябва да се науча да разпределям парите си така, че винаги да имам. И с цифри с две нули, и с цифри с три и четири нули, положението е било неизменно едно и също. Не е за вярване.

Аз съм специалист по докарване на цифрите до нула. За нула време, по най-краткия път.
А ако постъпвам така и с живота си, с предопределените ми дни, с преброените ми дни ...? Аналогията сама се натрапваше. Искам ли да ги сведа до нула? Или не мога иначе? 

Тези два ритъма на разсейване, потъване в огледалата и на скоростно изчерпване на всички налични количества (пари, дни) уж бяха противопоположни, а започвах да виждам колко са близки.
Това е първото ми лично присвояване на един от будистките абстракти: че няма начало и край - противоположностите са едно, във взаимозависимост и взаимоизчерпване.
Унищожавах всичко бройно и се обръщах към безбройното в огледалото. В спряното безкрайно. 

Започвах да забелязвам и други свои особености. Тази, че трябва първо сто пъти да се изгубя, преди да стигна до някое непознато място, което ми е добре обяснено и дори проучено в карта. Никога от първия път. А по обратния път никога не се губех. Тоест, случайно попадах там, откъдето вече можех да се върна без проблеми.
Отивах слепешком, но се връщах с отворени очи. Обратният път ми беше по-спокоен.

Тази новоосъзната игра на ретроспекции логично ми напомни за писането. 
Писането уж върви напред като влак - буква след буква, дума след дума, страници, глави, части, книги ... Има удивление от нарастването. Но ако не помня всяка дума от вече написаните, да не говорим за идеи и други, цяло никога няма да се получи. Писането е памет, памет на текста за самия него докато все още се пише. 

И каква е връзката тук, казвах си? Каква коварна игра отново се крие и зад това? Виждам закономерност, но, но ... но ... 
Фалшивото напред. Уж напред, а всъщност назад. Изпитвах трудност да вървя наистина напред. Въобразявах си, че напредвам. А през цялото време го саботирах чрез светкавичното изчерпване на импулса му, само и само да попадна на пътя за връщане.
Къде толкова исках да се върна?

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра