18.
Трябваше ми време, за да се науча да бъда аз. Питах се дали ще имам. Дано, дано. Но колкото повече време имах, толкова повече го разхищавах.
Такава съм. Това ми е познато. Постъпвам по същия начин и с парите. Никога не се научих да “слагам нещо настрана”. Всичко се изхарчва начаса като изпускане на вода от хидрофор преди зазимяване на къщата. Трърр-шшт! И край. До следващия път.
Но за жизненото време е по-трудно да се каже: Трърр-шшт! И край. До следващия път.
И все пак, държах се и все още се държа по този начин.
Дава ми се време, безценно - години -, а аз блея, напредвам бавно, аристократично, разсейвам се, зяпам се в огледалото, захласвам се в огледалото.
Този предмет е специален за мен. Винаги е бил. Обожавам огледалата. Те ме вадят от самота, грозота, депресия. Незаменима компания са. Не зная какво точно виждам в огледалата, но то ми набавя консистентност. Сигурно виждам съня си (според думите на шуарите). Съня на живота си, съня, който е моят живот.
Казвах си, че трябва да се науча да разпределям парите си така, че винаги да имам. И с цифри с две нули, и с цифри с три и четири нули, положението е било неизменно едно и също. Не е за вярване.
Аз съм специалист по докарване на цифрите до нула. За нула време, по най-краткия път.
А ако постъпвам така и с живота си, с предопределените ми дни, с преброените ми дни ...? Аналогията сама се натрапваше. Искам ли да ги сведа до нула? Или не мога иначе?
Тези два ритъма на разсейване, потъване в огледалата и на скоростно изчерпване на всички налични количества (пари, дни) уж бяха противопоположни, а започвах да виждам колко са близки.
Това е първото ми лично присвояване на един от будистките абстракти: че няма начало и край - противоположностите са едно, във взаимозависимост и взаимоизчерпване.
Унищожавах всичко бройно и се обръщах към безбройното в огледалото. В спряното безкрайно.
Започвах да забелязвам и други свои особености. Тази, че трябва първо сто пъти да се изгубя, преди да стигна до някое непознато място, което ми е добре обяснено и дори проучено в карта. Никога от първия път. А по обратния път никога не се губех. Тоест, случайно попадах там, откъдето вече можех да се върна без проблеми.
Отивах слепешком, но се връщах с отворени очи. Обратният път ми беше по-спокоен.
Тази новоосъзната игра на ретроспекции логично ми напомни за писането.
Писането уж върви напред като влак - буква след буква, дума след дума, страници, глави, части, книги ... Има удивление от нарастването. Но ако не помня всяка дума от вече написаните, да не говорим за идеи и други, цяло никога няма да се получи. Писането е памет, памет на текста за самия него докато все още се пише.
И каква е връзката тук, казвах си? Каква коварна игра отново се крие и зад това? Виждам закономерност, но, но ... но ...
Фалшивото напред. Уж напред, а всъщност назад. Изпитвах трудност да вървя наистина напред. Въобразявах си, че напредвам. А през цялото време го саботирах чрез светкавичното изчерпване на импулса му, само и само да попадна на пътя за връщане.
Къде толкова исках да се върна?
Коментари
Публикуване на коментар