ДНЕВНИК 18

18.

Трябваше ми време, за да се науча да бъда аз. Питах се дали ще имам. Дано, дано. Но колкото повече време имах, толкова повече го разхищавах.

Такава съм. Това ми е познато. Постъпвам по същия начин и с парите. Никога не се научих да “слагам нещо настрана”. Всичко се изхарчва начаса като изпускане на вода от хидрофор преди зазимяване на къщата. Трърр-шшт! И край. До следващия път.

Но за жизненото време е по-трудно да се каже: Трърр-шшт! И край. До следващия път. 

И все пак, държах се и все още се държа по този начин.

Дава ми се време, безценно - години -, а аз блея, напредвам бавно, аристократично, разсейвам се, зяпам се в огледалото, захласвам се в огледалото. 

Този предмет е специален за мен. Винаги е бил. Обожавам огледалата. Те ме вадят от самота, грозота, депресия. Незаменима компания са. Не зная какво точно виждам в огледалата, но то ми набавя консистентност. Сигурно виждам съня си (според думите на шуарите). Съня на живота си, съня, който е моят живот.

Казвах си, че трябва да се науча да разпределям парите си така, че винаги да имам. И с цифри с две нули, и с цифри с три и четири нули, положението е било неизменно едно и също. Не е за вярване.

Аз съм специалист по докарване на цифрите до нула. За нула време, по най-краткия път.

А ако постъпвам така и с живота си, с предопределените ми дни, с преброените ми дни ...? Аналогията сама се натрапваше. Искам ли да ги сведа до нула? Или не мога иначе? 

Тези два ритъма на разсейване, потъване в огледалата и на скоростно изчерпване на всички налични количества (пари, дни) уж бяха противопоположни, а започвах да виждам колко са близки.

Това е първото ми лично присвояване на един от будистките абстракти: че няма начало и край - противоположностите са едно, във взаимозависимост и взаимоизчерпване.

Унищожавах всичко бройно и се обръщах към безбройното в огледалото. В спряното безкрайно. 

Започвах да забелязвам и други свои особености. Тази, че трябва първо сто пъти да се изгубя, преди да стигна до някое непознато място, което ми е добре обяснено и дори проучено в карта. Никога от първия път. А по обратния път никога не се губех. Тоест, случайно попадах там, откъдето вече можех да се върна без проблеми.

Отивах слепешком, но се връщах с отворени очи. Обратният път ми беше по-спокоен.

Тази новоосъзната игра на ретроспекции логично ми напомни за писането. 

Писането уж върви напред като влак - буква след буква, дума след дума, страници, глави, части, книги ... Има удивление от нарастването. Но ако не помня всяка дума от вече написаните, да не говорим за идеи и други, цяло никога няма да се получи. Писането е памет, памет на текста за самия него докато все още се пише. 

И каква е връзката тук, казвах си? Каква коварна игра отново се крие и зад това? Виждам закономерност, но, но ... но ... 

Фалшивото напред. Уж напред, а всъщност назад. Изпитвах трудност да вървя наистина напред. Въобразявах си, че напредвам. А през цялото време го саботирах чрез светкавичното изчерпване на импулса му, само и само да попадна на пътя за връщане.

Къде толкова исках да се върна?