Албена Стамболова

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра

35. В тази глава се опровергава всичко, написано досега. Който иска, може да я игнорира. Мислех да обясня защо. Но няма.

34. Върху мен се отпечатват много лесно неща, както върху фотографска плака.  Фотографската плака, макар и в упадък днес, е все още ненадмината по своята чувствителност и разделителна способност. Плаки се използват доскоро, и понякгога все още, при проучвания на променливи звезди в астрономията, в спектроскопията във физиката, в ранните изследвания на високите енергии (пак във физиката), а в медицината - на рентгеновото излъчване. И досега големите обсерватории подържат архиви с фотографски плаки. Мисля, че съм била фотографска плака в предишен живот.  Умът ми моментално се заема да интерпретира данните. Работата е там, че процесът протича независимо от волята и намерението ми.  Това не означава, че съм добър терапевт или писател. Неудържима бъбривост, като полудял игрален автомат, който отвреме на време изважда три еднакви картинки и пуска монети. Когато целенасочено се фокусирам върху някаква работна тема, вниманието ми трудно се задържа. Най-лесното нещо на света е да се

33. Един ден, полу като провокация, полу като самосъжаление, казах на майка си: “Аз си нямам свой дом”. Тя реагира начаса без нито за миг да се замисли: “Ти имаше. И всичко пропиля”. Вярно е. И невярно.  Но понеже разсъжденията ми са все за подмолните неща и стратегии, следва да кажа, че сигурно е права.  Имах дом, на площад Македония. Там дойде Ивайло и домът стана наш. Там се роди Климент.  Обичах много тази къща, чувствах я своя, харесвах я. Тя беше повратното място, откъдето животът можеше да стане истински. Беше и благословено място за приятели. От него тръгват повечето ни компании и приятелства. И после, и после ... Връзката ни започна да се разпада, цялото ми същество също се разпадаше - на фасове и водки. Позволих къщата да бъде заменена за друга. Опитах се да живея там и да я харесам. Не се случи. Дадохме я под наем, продадохме мебелите. И после заминахме за Франция и се разведохме. Когато се върнах, Климент беше на 18 и апартаментът стана негов

32. Не исках да обучавам мъжете си. Исках да са, каквито са. Ако ще ги дресирам, губя интерес. Разбира се, отначало не мислех в тези термини. Чувах около себе си жените да казват: “Ще го научиш”, “Ще го накараш”, “Жените решават”.  Виждаше ми се безмислено да създавам самотно сценарии. Нали целият интерес на връзката е в това, че протича на живо. Предпочитах да гледам на мъжете като на стихии, докато не започваха да се държат като природни бедствия. Изпусната работа. Не исках да я върша. Отказвах. Не съм обучител, поне не в любовта. Ако ме обича, ако ме ще, както, доколкото и докогато ...  Гордост ли е това? Или мързел? Или безотговорност? Сигурно и трите.  Или си играех на принцеса? Приказно е да откажеш да се грижиш за връзката. Тя е архетип. Можеш само да попаднеш в него. В мечтите си. Вероятността да се осъществят клони към нула. След сто години сън замъкът и паркът му са се превърнали в джунгла. Принцът си проправя път с меч.  После следват паяжини. И събуждане

31. Интересното е, че баща ми и аз се разболяхме от рак по едно и също време. Сега живеем заедно, без майка ми, която си отиде. Мен ме оперираха на 3-ти ноември, а него - на 5-ти.  Днес седим и се кумим един срещу друг. Пробвах някои леки трикове, за да го разприказвам. Не става, железен е. И все пак, не мога да са отърва от чувството, че и двамата сме все още тук, за да свършим някаква работа. Дали един с друг? Дали един за другиго? Дали за някого другиго? Но в комбина. Както когато ядем заедно люти чушки.  А и себе си пробвах. Кипвам, подобно на него, много бързо. Гледам го и виждам себе си в огледало. Всичко, което ме дразни у него, правя и аз. И все пак, този, който налага мълчание, е той. Това е разликата. Аз се развих като човек на езика в това безезиково семейство. Позволявам си да го описвам. Толкова по-зле за тях. Част от мълчаливата позиционна война между мен и баща ми е: как човек се грижи за себе си? Аз недоволствам  срещу неговия начин, той - срещу моя.

30. Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.).  Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение? Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им  е даден? Посягат ли на естеството? Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях.  Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”? Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл? Болестта идва само като финал на н

29. За общуването в семейството не може да се каже кой знае какво. Такова нямаше.  Както се отглеждаха цветя в изобилие, така се отглеждаше и липса на каквато и да е дипломатичност. Най-вече се тряскаха врати. Хората непрекъснато искаха от другите неща, но не знаеха как да ги поискат. Думите се запращаха като откоси и шрапнели се сипеха и по незаинтересуваните.  Най-добре се чувствах в две ситуации: или когато нямаше никого вкъщи (извънредно рядко), или когато бях навън. Вкъщи ли съм с хората от семейството, бях нащрек, напрегната, подтисната. Криех се. Викаха ме само, за да ми наредят нещо или за да ми се скарат. По-късно, когато заживях вън от семейния дом, открих, че гледам на нормално общуващите хора като на лицемерни. Хората, които умееха или си давах труда да убеждават и аргументират, да бъдат любезни и тактични, така да се каже - да договарят съгласието или поне търпимостта на отсрещната страна. Защото родителите ми се държаха любезно с хората извън дома, но посл

28. В патриархалните семейства, в които съм израснала, бяха специалисти по прикриването. Или по по-перфидния му вариант - специалисти по неприкритото прикриване. Вижда се, че има нещо, но лицето не благоволява да разговаря. Затворил се е в “гордо” мълчание. Това изобщо не е безобидно - и за двете страни. Нанася поражения a long terme, както казват французите. Дългосрочни.  Баба ми, която наричах Мама Катя, майката на майка ми, беше най-мълчалива от всички. Понякога се зачервяваше и изфучаваше навън от стаята, плачеше скришом ... и това е. Тя почина от рак. Беше страдала от тежка меланхолия като млада - бяха я лекували в продължение на година в Александровска болница - ступор.  После уж всичко минало. Дядо ми, бащата на майка ми, също излизаше, когато се ядоса. Твърдеше, че се пази, защото ако избухне, става невъздържан. Беше прекарал инфаркт. Баща ми само впиваше остри погледи и даваше кратки казармени нареждания. Мама си служеше основно с оценъчни съждения: харесва м

27. „Всичко се лекува”, каза ми една млада жена от остров Маргарита, Пепи, която почина от рак. Запознах се с нея в София, колкото да ми даде първата здравословна програма за хранене. Беше дошла да направи химиотерапевтична сесия, а аз бях току-що оперирана. Много залагах на Пепи. Мъжът й и тя живееха на остров Маргарита и имаха здравословен център, отглеждаха билки и зеленчуци, разработваха туроператорска фирма. Пепи се върна на острова и беше добре, приятелите, които ме запознаха с нея разказваха за мъжа й, ученик на д-р Тошков, за соковете и здравословното хранене, чистия въздух, биопрепаратите и т н.  Година след година питах как е Пепи и ми отговаряха, че е добре. После от имейла й започанаха да се разпращат молитви на испански до колективни адреси. Година след година. На осмата или на деветата година научих, че е починала. Приятелите бяха крили от мен, че е имало рецидив.  Виждала съм я само веднъж за половин час. Но нейната смърт ме засегна. Може би защото беше човекът,

26. Ако работата ми е да разплитам възли,  какъв по-сложен възел от пъпния?  Всяка майка е различна. И все пак, казват, майките обичат еднакво. На моята не мога да се сърдя. Сърдя се на баща си.  Майка ми е ангел. Дете ангел. Принудена да бъде дъщеря, сестра, майка, съпруга. Единствената безпроблемна връзка в живота й беша с баба й, моята прабаба, която познавах добре, защото почина, когато бях на 16. Баба, както наричах прабаба си, беше необикновена. Тайнствена и изящна, слаба и прозрачна. Майка ми имаше с нея специална връзка. Гледаха се като две от чудесата на света  Когато си отиде баба ми, нещо си отиде и от майка ми.  А докакто бях във Франция, създадох схемата на книга за жените в семейството. Те доминират, породени една от друга. Сигурно съм искала да разваля някаква магия. Но съдържанието, в три части, с обозначени ясни глави, така и си остана. Текст няма, не е написан и няма да бъде. Заглавието беше „Мама и аз”.  Майка ми е дете. Тъжно, красиво, крехко, префинено.

25. Ето на какво подлагах близките си хора. Можех да развързвам възли, но не и своя. И все пак, средството ми беше дадено.   Освен това, историята не беше започнала вчера. Ако не се бях разболяла от рак, всичко това можеше да мине за невроза. Днес се питам какво е преживял Ивайло, за да се стигне до разпада на брак, който започна като перфектен и в който се роди с любов и радост Климент. Никога не говорихме за това. Живяхме заедно малко повече от 10 години, които може би щяха да бъдат по-малко, ако не беше специфичната приятелска среда. Колко лудости и знаменити неща се сътвориха в нея! Въпреки мъглата над брака ни, въпреки изглеждащия тогава вечен социализъм, живяхме, прочетохме, открихме и изговорхме неща, които сега са достъпни и поднесени наготово в интернет и никой не им обръща внимание. Имахме една вярност – интелектуалната, а не помежду си, защото това беше еснафско. Интелигентен и налуден свят, в който беше възможно да се четат Клод Леви-Строс, Витгенщайн и Фройд, да се п