Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 36


36.

Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията. 
В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца.
През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го.


В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци. 
Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях. 
Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да играя, че тогава не можех да се спра. Какво ли не правехме: книги, парфюми, пера, перуки, облекла, тюл, преводи, гротескно доизмислени факти от хрониката на културния живот, летене, падане по скали, спасяване на котки, Париж, Белград, Пазарджик, Созопол, кроежи за печелене на пари с люти чушки, падане под собствена кола и под вървящо назад такси, препускане по тъмни улици с кучета, Фродо, снимки, музики, козни. Къщата ми стана по странен начин привлекатвлна, там после и междувременно живяха и Лина и Жасмина.
По това време започвах да разбирам, че единственото, което ме интересува е да живея магически. Звучи несериозно, но е много сериозно. Като в книги на Селма Лагерльоф, Маркес и Алиенде. 
Беше важна стъпка за мен. Не че е било различно до този момент, но сега го осъзнавах. Осъзнавах че сериозните персонажи ме плашат и задушават. От друга страна, щях да се разпадна от потъването във фикцията, колкото и да ме привличаше. Имах нужда да дишам, да обдишвам собствената си фантасмагорична личност, която е по-сродна с карнавалните шествия, цирка и любимите ми медни инструменти, отколкото с организациите, семействата и щрайха. 

Оттогава се заех съвсем сериозно да търся баланс между дозите сигурност и дисциплина и тези, от които си поемах дъх, летях и пишех. Доста трудна задача, чийто успех е променлив и досега. 
Двойнсвеността. Ето я и тук. Но в по-цивилизован вид. Като две страни, но на една и съща монета.
Така че става дума за едно и също. Всъщност именно прословутият баланс прави така, че лицето и опакото да не са различни. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р