Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?
От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължава, независимо от контекста.
А по какви причини се забави толкова много самото издаване на „Драки и къпини", която някак те кара да я наречеш „Драски и къпини"? Казвате в „Благодарностите" към книгата, че сте чакали 6 години.
По тези, които споменах по-горе. Всъщност заглавието е „Драки и къпини". Не че съвсем няма закачка с Вазовите „Драски и шарки", но не е толкова директна. Забави се заради мен и упорството ми. Книгата е написана преди 6-7 години. Забави се заради това, че ми е трудно да харесам издателя толкова, колкото и той мен. И да повярвам, че се интересува от това, което съм написала. Все пак той е един, по-специален наистина, но все пак читател. А читателят на книга е всичко, заради което тя съществува.
Книгите Ви дотук бяха градски, докато сега в основата е селото, макар и едно особено, магическо село. По-различни са и персонажите Ви. Какво ви накара да се насочите към това място и тези персонажи?
През 2013 г. от издателство „Сиела" ме поканиха да дам разказ за томовете им „Зелени разкази". Написах разказа за Бай Бено. Останалите истории се завъртяха около него. И досега го чувствам като център на книгата, център на този специален свят, до който се докоснах в малкото село. Не знам нищо за опозицията град - село. Не знам дори дали има такава. Селото се среща и в града, както и обратното. Бай Бено е гражданин под небето и върху земята, човек със свой стил и философия за живота, с определен начин за общуване с другите. Докато пишех за него, започнаха да се появяват и други хора, свързани с преживяването ми на онова място. Свързвах се поотделно с всеки един от тях през мястото, през това как живеех там и колко близко и далече можем да сме с хората около нас. Може би беше дръзко да си позволя да пиша за хората, които срещах, но проектът се подчини на нещо друго и това го направи възможен. „Другото" е писането за времето на онова място. Уж описвам хора или неща, а се ражда разказ не за хора и неща, а за нещо по-неуловимо. За това как се гледа нещо, което отминава или е отминало.
И още нещо е ново в тази книга -фактологичното. И при персонажите, и в историите стъпвате и на реални прототипи, на реални случки. Къде е границата между въображаемото и фактологичното в „Драки и къпини"?
Не мисля, че има значение. Когато пишеш, няма граница между въображаемо и фактологично. Селото съществува, да, това не може да се отрече. Но то е едно за вас, друго за мен и за всеки един от нас. Колко села има с това име? Колкото и хора. От друга страна, ако някой от прототипите прочете разказа за себе си, едва ли ще се познае или припознае. Описаните хора не са живите хора. Описаните имат друг резонанс с онзи, който чете за тях. Това множене на възприятието прави така, че авторът да се чувства свободен. А без тази свобода, свободата на фикционалното, не бихме могли да пишем. Избрах да опиша времето си там през къщата, хората, къпините и къртиците. Те маркират някаква моя топография, която би трябвало да се удържа чрез езика, тоест да успее да направи така, че разказът сам да се разкаже.
Можем ли да говорим и за доза автобиографизъм тук? Или става дума за сложна игра на идентичности и повествователни техники?
Един приятел нарече тази книга „дзен книга", оприличи я на зелен чай с жасмин. Може би е прав, тази книга умиротвори нещо в мен, помогна ми да осъществя една раздяла, която беше трудна за мен. Когато се разделях с къщата, с хората, свързани с нея, с времето там, нямах представа какво точно правя. Думата „раздяла" предхождаше целия процес. После той се разгърна чрез разказите, сякаш си вземах сбогом с всекиго и с всичко, но не фактически, а като насън. Да, има автобиографичност в книгата. Но като всяка автобиографичност и тя е онирична, от Монтен и Пруст до последната книга на Жан Д'Оремесон, която чета в момента. Питала съм се дали така става и след смъртта -посещаваме невидими местата и хората и се прощаваме с тях. А описанията на тези посещения на паметта вече е друга работа, езикова работа. И все пак в книгата се появи жив живот - смях, игра и ирония. От него се роди смелостта, която ми беше нужна, за да продължа нататък. Ако в езика има жизненост, значи има и разказ.
Има ли произведения, в чиято традиция бихте искали критиката да постави „Драки и къпини"?
Много труден въпрос. Винаги съм искала да напиша добър разказ. Или хубава приказка (Работното заглавие на книгата беше „Боженски приказки".) Мисля, че това е майсторски жанр. От друга страна, историите в тази книга са свързани от наративния „аз". Родени са от опита на езика да артикулира паметта. Може би някъде по средата между Туве Янсон и Олга Токарчук, и дано не е много претенциозно. Ако начинът, по който се разказва нещо доминира над това, което се разказва, това е една традиция. Ако е обратното - това е друга. И пак стигаме да четенето, до читателя, който може и да е критик. За мен също ще е откритие да разбера как се чете тази книга. Може би тогава ще мога да отговоря.
Как се решихте сама да илюстрирате книгата си?
Поводът е това, че издателят спомена, че е добре да има илюстрации или снимки. Думата „снимки" ме уплаши. Съществуват много туристически изображения на това село. А книгата е тъкмо обратното нещо на туристическо изображение. Някога рисувах. И се осмелих. Първо, за да предотвратя опасността от реални изображения, и после, защото виждах всичко, за което пишех, като нарисувано с черен молив върху бял фон. Драснато като щрих, като силует, лаконично и чисто от реални прилики. Направих много рисунки и с художничката успяхме да подберем някои от тях.
Продължавате да експериментирате с едно ясно и лапидарно писане, което в същото време напряга значенията и много залага на образността. Каква е вашата представа за добър език, добър стил на писане?
Ако в писането ми има лапидарност, вероятно се ражда от стремежа ми в езика да заживее нещо. Или някой. Постепенно, щрих по щрих, дума по дума, да се изгражда - до последния ред -онова, което живее в книгата. Странно е, но изпитвам нещо като уважение към раждащото се в езика. И не искам да го притискам с много тежести, или поне не бързо и не веднага. Страх ме е от неточната дума, от многото думи, от прекалено разгърнатите описания. Не винаги съм сигурна дали контролирам това, но бих искала. Колкото до представата ми за добър език или стил на писане, не бих могла да се огранича до един пример. Мисля, че имам усет кога един автор изневерява на себе си, кога се самоплагиатства или дори паразитира върху изказа си. Стремя се да не допускам това. Добрият стил би трябвало да изчерпва и да придвижва, да води и да не подвежда. Хемингуей нарича това по друг начин - казва, че писателят не трябва да лъже. Сложна мисъл.
Над какво работите в момента? Питам и за художествени текстове, и за преводи, ако подготвяте нещо?
Последният превод, който направих, е поредният превод на български на „Малкият принц". Световната книга, към която се върнах малко подозрително, с чувството, че има нещо в нея, което не е нито притча, нито детска книга, нито книга за възрастни, нито... нито... И останах смаяна колко е знаменита. Колко е велик Екзюпери. Благодарна съм, че ми беше предоставена тази възможност от „Хеликон". Разбира се, вълнувам се как ли ще се приеме преводът ми. Иначе, довършвам роман и сглобявам книга с писани през годините и досега разкази -някои публикувани, други - не. Много важен проект за мен е една книга, върху която работя отдавна и която не е художествена. Коментари на вълшебни приказки, анонимни и авторски. Светът на приказките, митовете и легендите е мой свят открай време. Но понеже отново и отново се потопявам в тях, върви бавно. Може би не ми се иска да я завърша, за да си остана там.
Въпросите зададе АМЕАИЯ ЛИЧЕВА
Литературен вестник, бр.30, 2020 - https://litvestnik.files.wordpress.com/2020/09/lv-30.1pdf.pdf
Коментари
Публикуване на коментар