Пропускане към основното съдържание

ЛОРА КАРАВЕЛОВА. Психоаналитичен портрет на една дама

 



 

ИСТОРИЯ

 

1. Роли.

Преди всичко Лора Каравелова е дъщеря и племенница, по-късно съпруга и майка, накрая – съпруга и самотна любима. Така я вижда обществото, а то, за разлика от днешното, е по-консервативно в духа на буржоазната традиция.

Всички личности от семейното и съпружеското й обкръжение са публични: чичо (Любен Каравелов), баща (Петко Каравелов), майка (Екатерина Каравелова), първи съпруг (Иван Дрянков), втори съпруг (Пейо Яворов). Би могло дори да се каже, че сам по себе си, всеки от тях е мерило за постигнат успех. Пейо Яворов, мъжът в края на живота й, е един от най-противоречивите и поляризиращи страстите образи. Нещо повече, самият той е взривяващ консерватизма на българската буржоазия.

Лора е отгледана и възпитана не като дама. И двамата й родители са хора, които действат според идеи и идеали. И двамата притежават воля в излишък, за да преследват цели, да ги осъществяват, да се противопоставят и да превъзмогват, особено в случая на Екатерина Каравелова, противоречията. Семейството е строго по отношение на морала, ценностите, чистотата и порядъчността превъзхождат материалното благополучие. Българската традиция, руската култура и европейскта култура са приоритет в образованието на децата. В ранните си години, до смъртта на баща си, Лора е възпитавана, че постиженията, усилията се възнаграждават. Възпитавана е, че между думи и дела не може да има разлика, че е достатъчно да си добър и честен, за да разчиташ на общественото уважение. С други думи, възпитавана е в духа на едно време, което постепенно отминава и което би могло да бъде наречено “младежко”, детско и чисто. Този дух съвпада с младите идеали на следосвобожденска България.

Тази картина на света е различна от картината, която Лора открива след осемнайсетата си година. За известно време (2 години) тя съумява да съхрани и да преформулира тези дадености докато е в католическия пансион “Нотр Дам дьо Сион” в Париж и после в Антверпен. Аскетичната интроспекция, откъсването от суетата на външния свят, макар и да не я обогатяват кой знае колко в учебно отношение, изиграват роля в узряването на онова писане – епистоларно – с което Лора Каравелова остава в българската писмена култура. Тогава се сключва връзката между наблюдение, познаване, анализ, преживяване и писане в живота й. Самото писане за нея е интензивно живеене и остава такова до края на живота й, приключил десет години по-късно, когато Лора е на двайсет и осем.

Какви са характеристиките на “дамата”? Преди всичко произходът, който, още преди раждането й, предопределя ценността й. Но и я задължава: да бъде образована, със съответните маниери, да познава света, в който се движи и в който ще протече животът й, да говори по съответния начин, да се контролира и сама да упражнява контрол за запазване на състоянието на нещата. Всичко това, но без отклонение. Неотклонността на възнамеряването прави дамата дама. Всяко отклонение се регистрира като нарушаване на канон.

Така да се каже, канонът повелява дамата да е в калъф по мярка. В случая на Лора е налице външно измерение в запазените й фотографии. На всички тях тя е в безупречната униформа на класата си: тоалети, прически, пози. С напредването на времето само очите и погледът й изневеряват на композираното послание – стават тъжни, диви, все по-широко отворени и подчертани, с тенденция да фокусират вниманието единствено в себе си.

Външно, публично, пред семейството (семейния съвет), Лора приема ролята на дама. Бремето на семейните авторитети, обаче, постепенно започва да се оспорва, но без да бъде докрай отхвърлено. До такава степен, че Лора никога не свързва живота си трайно с човек от своето поколение. Портретите от стената упражняват взора си над нея до самия му край. Тя остава в музея на неотменимите ценности,  не излиза от галерията на историята.

 

2. Теми.

 

С какво е населен светът на Лора? С литература, с публицистика, с политика, с бунт, с гордост и желание за работа, с тъга, копнежи за ексклузивност, с невъзможност да установи мястото си в него. И не на последно място – с вина, а това означава и с предрасъдъци.

От една страна е наследеният свят, този на галерията. Това е светът на свръх-зададеното, на изконното и непоклатимото в авторитета си, това е материализираният свят на безпрекословността. Този свят е иманентен за Лора, независимо доколко тя го приема или отхвърля.

От друга страна е чувстваният от нея свят, който е изплъзващ се, празен и непривлекателен, в който тя лети като по ледена писта с предчувствие за лош край.

Лора с прогресивна сила възприема себе си като непонятна и мъчна, като неправилна и непригодна. Бунтът и вината растат с всеки ден, месец и година в живота й, самата тя говори, че за нея една година сякаш са десет. Невъзможност да се примири, невъзможност да си прости и да се освободи.

Последните осем години от живота й са разказ за опитите й да открие помощник. Някой, който да й помогне да живее. Отвън. Тъй като е изчерпала ресурса си да въздейства сама върху себе си. Дрянков, Нейков, Яворов, пак Дрянков, пак Яворов, Нейков и отново Яворов. Почти през цялото време Яворов.

 

БАЩАТА, МАЙКАТА, ЛЮБИМИЯТ

 

Бащата на Лора е ексклузивната личност в живота й. До смъртта му тя го възприема като самия си жизнен свят. Каквито и особености да е проявявала в детството си, те са се резорбирали в извънредната й жизнерадост. Докато той е жив, Лора е здрава и щастлива. Границите са налични, шифърът на живота е декриптиран, предстои партитурата да се изпълни.

Бащата е Човекът. Известни са думите й: “... (той) е идеал, към който трябва да се стремят другите. За съжаление той е единствения, той – нашия, нашия тато. С каква гордост мога да кажа това, когато другите имена са тъй нищожни”.

За Лора биографичното, символичното и снемащото ги – името – се сливат, съвпадат, би могло да се каже, тотално. Това е тежко наследство, което придава пълноценност докато връзката с бащата е неразривна, тоест, докато детето е малко. Поне такава е идеалната представа (идеала на Аз-а) на Лора, а тя остава непроверена, а оттам и неразрушена, тъй като той си отива в годината на нейната зрялост. Същата година Лора завършва гимназия.

От този момент нататък Лора се изолира от всички, постепенно, незабелязано и от самата себе си. Образът на бащата е инкорпориран, интровертиран, във психичния свят на Лора започва да се осъществява процес на идентификация. Сам по себе си, независимо от това дали обектът е жив или мъртав, идентификационният процес предполага загуба и е механизъм за справяне с тази загуба. В случая на Лора, както вече казахме, биографичното съвпада със символната работа на психиката, което изважда темата за смъртта и в артикулирания й вид под формата на писане, говорене, правене. Генерира се възел, или проблем, тъй като идентификацията има за референт смъртта.

От този момент нататък депресивното състояние на Лора би следвало да се назове в силния смисъл на думата депресия. Тя не само, че не преживява траура за баща си, а го запазва жив в криптата на собствената си личност. Както е във всяка депресия, инкорпорира се самата символически преживавана смърт и й се дава живот в лоното на живия. С други думи, личността се превръща в жив саркофаг.

Възлов момент в този процес на заживяване с депресията (която никога не се лекува) са двете години, прекарани в католическия пансион, в края на които Лора приема католическата религия. Този акт би могъл да се тълкува като венчавка с отвъдния Исус и той, в някакъв смисъл бележи края на официалния траур на Лора, която го носи много по-дълго от обичайното. В писмата си от Антверпен Лора споделя с майка си колко по-близка се чувства до католиците и колко безчувствени са “нашите” попове. Приемането на католическата вяра, обаче, би могло да се погледне и от друг зрителен ъгъл: търсене на свързаност с божие лице, което е по-присъстващо в католицизма, отколкото в православието. А именно – Божията майка. В този период Лора активно и отдалече общува с майка си, търси утеха в нея и чрез нея в скръбта си. Опитва да си проправи път на близост с нея, но анализът на писмата от този период сочи друго. А именно, че не успява. Ето две вероятни причини.

Първата е свързана с присъщия подход на Лора – да идеализира. Отново, както и в случая с бащата, майката се възприема като максимално осъществена, femme energique (енергична жена), която постига целите си и живее пълноценно. Екатерина Каравелова е жена, но жена със заслуги. Лора търси, прави опити да осмисли себе си през нея. “Жената с най-голяма vertu (добродетел) в България в настоящия век, може би в целия Балк. полуостров, си ти безсъмнено”(1905).

Втората е свързана с отношението на самата Екатерина Каравелова, която сякаш се пази от Лора. Всичко свързано с дълга й на майка е позволено. Но не стоят така нещата с топлотата, разбирането, съчувствието, нежността, от които Лора се нуждае в този период. В писмата си Лора често вметва фрази, че това, което пише не е плод на екзалтация, а на размишление. Очевидно дъщерята се оправдава пред майката за това, че е силно емоционална, опитва се да го скрие, за да се настрои на вълната на Екатерина Каравелова.

Ето и още един опит за “оправдание и извинение” за това, че не е като майка си. “А и живота е мъчен за нас, младото поколение, много повече, отколкото за вас. Вий имахте по-богати напори и бяхте обградени с повече искреност; за нас няма нищо нито в нас самите, нито около нас (...), но аз не се оплаквам, аз съжалявам само, че не бях твоя сестра, au lieu de ta fille (вместо твоя дъщеря), т.е. живуща в твое време (...) et ou trouver cette energie? (и откъде тази енергия?) (1905).

В края на двете години в пансиона, след пропадналия проект за афективна близост с майката, Лора осъществява вторична идентификация чрез приемането на католическата религия. “Жената с най-голяма vertu (добродетел), която съм виждала тук от тия две год. отсъстване от България, е S. Мари Пол”. В много други писма Лора пише за сестра Мари Пол, която олицетворява за нея не само духовното и простотата, но и “изпълнението” на принципите – “затова те са ценни”. И още: “Аз съм тъй доволна, че я срещнах през моя живот, защото винаги срещата с някоя светла личност оставя нещо светло в душата”; “Освен това има няколко точки на съприкосновение между тебе и нея ...” (Цитатите са от писмо на Лора до майка й от 18 януари 1905 г.).

От този момент нататък Екатерина Каравелова последователно провежда проекта си за Лора. Тя вече е установила, че малката й дъщеря е уязвима, не й достигат воля и енергия за самостойно осъществяване, силата й се изпарява в копнежи и мечтания. У самата Лора има следи, които са като ехо на виждането на майка й за нея: “Малко разбиране на литературата и малко музикални способности, това е малко, много малко. А и още всичко това с голяма доза мързел преди, а сега разсеяност ...и ето моя портрет; стремление към доброто, без мощ да се реализира това самоусъвършенстване, това е всичко” (1905).Дори и в мисленето за себе си през този период, по негативен път Лора заема виждането на майка си с цената на запазването, или изграждането на близостта, от която има голяма нужда.”Моля те, приготви едно уютно и топло кътче в твоето сърце за мене, защото аз положително имам нужда от майчина ласка и топлина” (1905).

Следва годеж, разумен, политически обоснован. Лора го приема, изпробва бунта по новите правила в новия свят (Нейков) и после привидно се примирява. Ражда две деца за две години и половина, изгубва едното от тях. Но не става майка. Не остава и съпруга. Категоричният контрол на майката окончателно изхвърля Лора в орбитата на хаоса. Или по-скоро – в мъглявината му. „Душата ми е дива и непроходима, непрогледна гора” (от „Из дневника на една луда”); „...Но аз съм злобата въплотена в тая минута (към майка й). И аз би трябвало да умра само за това”; „Аз я много мразя ... и аз наистина ще полудея. Ето, аз трябва да плача. А аз сама не зная защо. Аз не виждам добре за какво живея и какво чакам ...” (Из писма от Париж на Лора до Яворов, 1912).

 

Двустранният опит на двете жени – Лора и майка й – да реконструират отношения завинаги изгубени – тези между Лора и баща й – завършва с провал. Така и в някакъв смисъл следва да бъде. Психичното подвежда с буквализъм, но после си “отмъщава” именно с него. Процесите на изместване и заместване са психични механизми на временни разрешения на напрежения, но те остават слаба брънка при всяко съприкосновение с външния свят, при всяко емоционално изпитание, каквато е връзката й с Яворов.

Нещо, което още повече утежнява картината е, че търсенията на Лора, и във външния и във вътрешния свят, са опити да се самолекува, да се справи с онова, което изтощава енергията й и което е едно постоянно скърбене, отчужденост от себе си, преживявани като вина. Когато Стефан Памуков във въведението си към “Неизвестни писма на Лора” пише, че тя “не се идентифицира със собствената си личност”, той съвсем точно формулира страданието, което е депресията. С времето Лора не изоставя търсенето на личности, или автори, или произведения, които да бъдат референти на този процес, своеобразни опосредители на собственото й писане.

 

Във времето, прекарано в католическия пансион с Лора се случва и още нещо. Ще цитирам част от писмо на Лора до приятелката й Ружа Горбанова от същия период: “Струва ми се, че като свърша тетрадката, ще се свърши и всичко, каквото имаше да се пише и ще се свърша ... и аз”.

Писането – на писма, на есета, на стихотворения, на критически анализи – последните адресирани предимно към П.Ю. Тодоров, - е иманентна част от личността на Лора. Независимо, че тя не остава като писателка в българската литература, самото писане е неин начин на живеене, така както тъгуването е другият. Екзалтираните и екстравагантни прояви са по-скоро изблици, които се опитва да овладее и да контролира. Единственото работещо средство в това отношение се оказва писането. Когато е в непоносима ситуация с някого (Дрянков, Яворов), Лора заминава за Лондон, за Париж, за да “овладее” нещата чрез самота и писмо. В такива периоди, чийто прототип като че ли е периодът в католическия пансион след смъртта на баща й, непоносимостта й към света се уталожва без да се прекъсва напълно връзката с него. В това отношение писането на Лора има автотерапевтична роля, тъй като установява дистанция между нея и нея, от една страна (интроспекця), и между нея и близките й (проекция), от друга. Още тогава, през 1903-1905 г. Лора прави, в езика си, връзка между писането и живеенето: “Струва ми се, че като свърша тетрадката, ще се свърши и всичко, каквото имаше да се пише и ще се свърша ... и аз”. Както и между писането и смъртта. Такъв е пътят на Ерос импулса й след смъртта на баща й, с чиято загуба на безсъзнателно равнище тя никога не се примирява.

Тук е мястото да се направи уговорката, че дори и Петко Каравелов да беше жив до края на живота на Лора, по всяка вероятност психичната й нагласа нямаше да бъде друга. Физическата загуба на бащата не предопределя сама по себе си структурата на отношението с него. От двете дъщери, Лора е тази, която има специална връзка с баща си, Лора е любимото му момиче, което дори физически прилича на него.Лора е тази, която изразява и преживява като ексклузивна личността му. И пак Лора е тази, която пише на майка си, че би искала да й сестра вместо дъщеря. Възхищението към нея е цивилизованият начин за съизмерване с монолитната майчина фигура. В общуването си Лора не излиза от кръга на по-взрастните от нея, изпитва снизходителност и скука към връстниците си, търси и установява връзки с поколение, по-близко до това на родителите си, отколкото до своето. И пак Лора е тази, която по партийни причини (заради каузата на Демократическата партия) се съгласява с брака с д-р Дрянков. Този брак, каквито и други съображения за сигурност и приличие да е имала майка й, все пак е приет от Лора с единствената мисъл, че прави нещо за баща си. Ако Дрянков се беше оказал дори малко съизмерим с Петко Каравелов, може би животът на Лора щеше да е друг. Но ... известно е огромното й разочарование след първата му политическа реч в Парламента. Лора никога не прощава посредствеността на съпруга си именно и само защото го мери с мерките на бащината си фигура.

Би могло да се каже, че Иван Дрянков е фантазматичната фигура на баща й. И тотален провал на дръзналия да се осъществи фантазъм. Тя наказва не само себе си за съгласието си да бъде негова жена. Наказава и децата си, едно от които загубва, но без да успее да преживее ролята си на майка. Наказва и майка си (изричайки омразата си към нея), която, в духа на Шекспировата Гертруда от “Хамлет” символически изневерява на паметта на съпруга си с личност, несъизмерима с бащината фигура. Ето един отглас от този период: “... светлото малко момиче се преражда в тъмна, черна жена с изнасилена, смутена, непонисима неи душа” (от “Из дневника на една луда”).

Иначе казано, структурната връзка на Лора с баща й е отсамна на неговата смърт. Само можем да гадаем какъв би бил живота на Лора без неговата загуба, но е твърде вероятно вместо депресивна, психичната нагласа на Лора да се беше развила като истерична , като тя е щяла да влезе в ролята на безпощадна светска прелъстилка и може би осъществена писателка или критичка. Вярно е, че Лора е имала и истерични прояви, но те са различни от типичните за истеричната нагласа. Във всеки случай нямаше да й липсва така необходимата й енергия да осъществява намеренията си. Известното ни поведение на Лора е по-близко до би-фокалния синдром на депресията, която се характеризира с маниакални пристъпи.

Ако се върнем към връзката, която прави Лора между писането, свършването на писането и свършването на живота, можем да видим две неща. Първо, споменатото вече бягство на разстояние, което предполага и цели поддържане на писмени връзки с близките и контрол над ситуациите. И второ, пътят й към Яворов.

Още по времето на годежа си с Дрянков, Лора стъпва на този път. Изкушението да се каже, че този път е авторски е много голямо, тъй като това е единственият и много силен избор в живота й.

 

“АЗ НЕ ПОЗНАВАХ ЧОВЕКА, ОСВЕН БАЩА СИ.

СЕГА НЕ ПОЗНАВАМ ОСВЕН ТЕБ” (Писмо до Яворов от Париж, 1912)

 

Ако се върнем към оценката на Стефан Памуков, че Лора не се идентифицира със собствената си личност, бихме могли да кажем, че пътят на Лора към Яворов, разминаването с него и излизането й от живота – едновременно собствения и неговия – е нейният ултимен опит (и в смисъла на писане на есе), да удари часа на голямото осъществяване. През всичките години между 1906 и 1913 Лора сякаш пише и участва в историята на нещо, което сама е измислила и осъществила.

 

Ако кажем, че Яворов е нейният път към смъртта, това би означавало да не кажем, че Яворов е и нейният път към любовта. Но именно психоналитичният анализ позволява да съберем двете твърдения в непротиворечивост.

 

Тук следва да се направи уговорката, че по-нататък ще става дума за Яворов така, както Лора символически го преживава във вътрешната сцена на психичния си живот.

 

Яворов е признат за най-гоемия жив поет на времето си. Но може би не това се оказва решаващото в избора на Лора. Яворов има муза, малко момиче, на 15-16 години, което умира. И трети фактор – Яворов се отдава на национална кауза.

 

Трите фактора: признание за заслуги, малкото момиче, останало завинаги в поезията му, и националната кауза очертават собствената схема на Лора. И трите реферират към бащата Петко Каравелов и неговата малка Лора. Както и към смъртта.

 

И още нещо, kоето прави възможна вратата на Лора към Яворов. Основание да се види подобно нещо е фактът, че той не е женен; същевременно душата на Яворов е затворена, тя е тъмна и меланхолична, нежна и страстна, има отвъдно на реалния живот битие. То е поезията. Но от друга страна, именно в нея Яворов има жена – Мина Тодорова, малкото серафическо момиче, което и приживе не е било от този свят. А сега и чрез смъртта си.

 

Ако в историята на Лора е имало матрица, преодпределена за нея, то тя е именно тази. И тя попада в нея, предчувства я, издебва моментите, отворените врати. Отваря си път към онзи олтар, на който е поставена Мина Тодорова в непреходната смърт, каквото е писането, поезията. Идеалното битие. Или битие в идеалното.

Известно  е, че коментарите за ролята на Лора в живота на Яворов е различна от тази на Мина. Тук защитаваната теза е, че Лора се стреми към мястото, запазено за Мина в живота и в поезията на Яворов. Което е неосъществим стремеж, доколкото символическите психически места са единствени. В импулса си да „поправи” загубата на бащата, неосъщствената, но вписана връзка с него, Лора предприема фантазменото завоюване на мястото си в живота на Яворов, който, както и който и да било вместо него, не разбира и не може да отговори.

 

В някакъв смисъл Лора „пише” този невъзможен път към невъзможната си връзка с поета. Дълбоко в себе си знае, че каузата е изгубена, но парадоксално именно това я фиксира още повече в намерението й. През последните две години от живота й „то” сякаш действа независимо от нея, контролът й става все по-малък, обкръжаващите, включително и най-близката й приятелка Жермен, са разтревожени от състоянието й. Въпреки това, въпреки моментите на рефлексия в писмата до Яворов от Париж (1912), тя компулсивно продължава да композира историята на отношението си с него. Доказателство за изключителното й авторство над това отношение са пасивно-защитното, неразбиращо поведение на Яворов. Така да се каже, той е изключен от сценария в качеството си на действителна личност. Лора го възнамерява, вписва го в психическия механизъм на фантазма си, за който е характерно това, че всички роли се играят единствено от неговия автор.

В противовес биха могли да бъдат цитирани други действия от страна на Лора, които са близки до прагматичния живот. Тя е тази, която провокира и организира развода си с д-р Дрянков, пак тя се грижи за пари и жилище, занимава се с обзавеждане, опитава се да събуди отношение към сина си Петко, прави планове за възпитание, омъжва се за Яворов и забременява, но изгубва детето, пише на близките му и поддържа връзки с тях. Следи творчеството на Яворов, коментира и анализира обстоятелствата около пиесата му, известна е дори чернова на незавършена статия за нея. Всичко това би могло да бъде видяно като опровержение на тезата за психичния фантазъм на Лора в живота на Яворов, ако не беше самоубийството й. [1]

 

Каквото и да предприема Лора в съзнаваното си поведение и във волевия си живот, то се оказва неефективно. Именно това дава легитимност на аналитичния ъгъл на зрение. Лора се стреми да се пребори за себе си, за щастието си, за контрола и баланса и не успява. Не успяват да й помогнат и тези, кото държат на нея и я обичат, на първо място Яворов. Защото тя остава сама, недостъпна, капсулирана във фантазма си, чиято мощ взривява крехката кора на социалния й живот.

Провалът на възнамерения (или фантазмен) път с него е предопределен от по-силната гравитация на безсъзнателното в психичния живот на Лора. Теоретично погледното, би могло и да е обратното. Но не и в случая на Лора, за която накрая остава само един изход и той е печално известен не само с нейната загуба, но и с тази на Яворов, чийто живот след смъртта й е кратък, белязан от страдание и самота.

 

Накрая, ако трябва да се спрем и на онова, което изиграва ролята на взривен механизъм на смъртта й, на отключващ момент за passage a l’acte (преминаването в действие), не бихме могли да пренебрегнем появата на Дора Конова-Кремен в живота на Лора.

 

Още преди да я срещне, Лора я „вижда” и й отрежда смисъл и място, които не може да понесе. За първи път научава за нея от писмо на Яворов докато е в Париж. В писмото си Яворов я нарича „малката годеница” (на Михаил Кремен). Така да се каже, Дора започва да функционира за Лора с това название още преди тя да я види или опознае. И това вътрешно виждане на Дора остава толкова силно и всепоглъщащо за Лора, че до края на живота си тя не може да излезе от него, да го опровергае или промени. Мението на съвременниците, че Дора Конова е по-скоро „безлична, незначителна, безинтересна”, че по никакъв начин не може да застраши забележителната красавица Лора, няма и грам тяжест пред самата нея. Тя никога не чува, не вижда, не осмисля реалната Дора.

 

Това, с което Дора Конова функционира във вътрешния свят на Лора е засрашителната невинност на „малката годеница”, на малкото момиче (Дора се сгодява на 16 години за Михаил Кремен). Оше при първото изписване на израза в писмото на Яворов – „малката годеница” – Лора е обладана от непоносимост към нея. Единственото, което може да осмисли подобна необоснована външно реакция е допирът до невротичния възел на вътрешната (което не означава достъпна за съзнанието) визия на Лора за самата себе си – малкото момиче на татко. И до още нещо, което се е превърнало в екран на първичната (относително) травма – Мина Тодорова в живота на Яворов (Мина също е на 16 години, когато Яворов се запознава с нея). Съперничеството на Лора с Дора е разположено по тази вътрешна линия на самовъзприемането, където нещата са неконтролируеми, или са по-скоро контролиращи живота на съзнавано равнище. Което именно довежда до самоубийствения акт. Лора не може повече да понася своята „ненужност” , както сама я определя. Нищо не е в състояние да я убеди в това, че е обичана, че е необходима. „Ти изглеждаш превъзхитен от моите качества, но аз те бих предпочела ужасен от моите недостатъци”; „...тази нежност аз не мога да почувствам, като че ли тя не е предназначена за мене, като че ли по погрешка съм отворила чуждо писмо” ; „... аз те мразя винаги, когато ти казваш, че ме обичаш ... „ (из писма на Лора до Яворов от Париж, 1912).

 

Тази импрегираност на Лора за позитвните страни в живота се задълбочава, независимо, че съжителства с планове (известно е намерението й да отиде да учи в Брюксел литература непосредствено преди да се самоубие), с мисли за ролята й на майка („... ще свикна с мисълта, че Петко е мое дете – засега нямам още това чувство – но то сигурно расте без да го зная. То е сигурно, защото чувствам, че почвам да му ставам необходима ... „ 1912), с моментни надежди („Днес ми се струва, че аз съм наново своя господарка”, 1913). Цитираните пасажи от писма през последните две години от живота й по-скоро маркират топоси, чрез които Лора се опитва да се закрепи в изплъзващия й се живот, но които оказват слабо, или никакво противодействие на фантазмената реалност взела върх накрая.

 

За финал се изкушавам да направя паралел между историята на Лора Каравелова и тази на Камий Клодел. Камий Клодел е сестра на прочутия Пол Клодел – поет, драматург и министър. На петнайсет години Камий получава разрешението на баща си да учи скулптура в ателието на Роден, става негова ученичка, любовница и муза. Междувременно баща й умира и семейният съвет осъжда заниманията и свободния живот на Камий. Също междувременно Камий става скулптор, участва в изложения, драматично се разделя с Роден, продължава да работи и постепенно се изолира социално, пропива се, превърща се в „срам” за семейство Клодел. На трийсетгодишна възраст майка й и брат й я затварят в психиатрично заведение, където тя умира на 74 години.

 

Приликите: импулс към творчество в ранната младост на момиче, което е любимка на бащата, смърт на бащата, конфликт с майката, неблагоприлична социалност, драматична любов към по-възрастен творец, всепризнат гений, неспособност за рутинен живот, вътрешна изолация и затваряне във фантазмен свят.

 

 

Разликите: Камий Клодел е осъществен, макар и недостатъчно признат във времето си скулптор. Лора Каравелова не успява да стане писател или критик, за което има несъмнени заложби, особено за второто.

 

Което не ни дава основание да не оценим написаното от нея, особено епистоларното й наследство, което е образец на култура, есеистично перо, способност за наблюдение, анализ, ирония и завъшеност.

 

И с което тя остава Дама не само в литературната ни история, но и в историята на литературата.

 

[1] Психоаналитичният анализ е фокусиран върху баланса между това, което волево се възнамерява в поведението (в говоренето, грешките, сънуването, провалените намерения) (signifiant), и това, върху което то се плъзга – онзи безсъзнателен референт, посочен от Лакан като signifie (означаемо). Този баланс е динамичен и обусловява социалното равновесие на личността. Същевременно отношението между двата реда, или двата пласта, е отношение на взаимна пропускливост, тъй като, ще ситирам отново Лакан в духа на фройдистката традиция, безсъзнателното е структурирано като език. Б.а.

Албена Стамболова

 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра