Пропускане към основното съдържание

УСЕЩАНЕ ЗА ОСТРОВ

 

 

Бях отсъствала през цялото лято. Върнах се само за няколко дни, колкото да ги видя, моите приятели. Не че им липсвах, просто се сещаха за мен, когато ме видеха.

Пейзажът е доста варварски, погледнат откъм морето. Каравани, които отдалеч изглеждат като бежански лагер. Отблизо, обаче, се виждат любопитни подробности. Първо, че са скъпи играчки с луксозни легла. Второ, че площите около тях, парцелирани, са грижливо поддържани, понякога с фенери и миди, лико и интегрирани тръни (защитени от закона), шатри с висулки по тях. На заравнените пясъчни дюни са сложени дори хладилници, скари и съдомиялни машини. Флагове плющят на вятъра, сърфове са напъхани под караваните, а платната им са опрени отзад.

Откъм сушата пейзажът е какъвто винаги си е бил – морето, островът и ... изгреви, залези, вълни, изхвърлени водорасли и медузи. Кораби и лодки, все по-често – джетове, скоростни яхти и хвърчащи като водни кончета сърфиращи платна.

Магията е да стъпиш на пясъка. Той правеше така, че да приемам всичко без замисъл и без умисъл. Харесвах и обичах, така повелява самото място там.

Това лято се върнах да ги видя само за три дни. Отидохме на острова в един от тях.

Бях чувала, че там има екзотични растения. И зайци. Оказа се по-различно, още с тръгването.

Още щом се отделихме от брега – на борда на малка яхта, съчинена от шхуна и рибарско корабче, - очите ми се взряха в напуснатата плажна ивица, сякаш завинаги се бях отделила от най-интересното. Тя удивително изтъня и се превърна от разпознаваемо място в нещо като снимка, направена кой знае кога. Никога не се бях отделяла на такова разстояние от земята. Твърдото под краката ми се беше превърнало във водно и няколкото дъски, които ме отделяха от несигурната вълнообразна повърхност, съвем не бяха убедителни.

Свикнала съм да подтискам страха си, както и всички трудни усещания. Правех се, че ми е интересно. Не пред другите, а пред себе си. А не ми беше. Водата се пенеше и къдреше, сякаш протестираше, че се придвижваме със сила. Така е, казвах си. Така е, когато някой реши да прави нещо. Там отдолу са рибите. Трябваше да седим и да се държим, за да не паднем. Имаше вятър, вятърът на придвижването. Напредвах с гръб към острова и гледах отдалечващия се плаж с караваните.

Хората около мен си говореха и изглеждаха доволни. Сигурна съм, че и аз изглеждах така. И аз си говорех с тях, дори помня най-близките лица. Ще науча нещо, напомнях си. Ще видя острова.

Пристигнахме в малка скална ниша, където вече беше закотвено друго корабче и други хора, непознати, стояха по брега. Скачаха в залива, излизаха отново и пак скачаха. Защо не отиват навътре, помислих си, само си губят времето.

И ние се закотвихме, слязохме и изпълзяхме нагоре по пътека над залива. Тази земя, на която стъпих след пътуването не беше като другата. Беше някак си временна. Отброена, защото после щяхме да се връщаме.

Ще видя острова. Ето сега тръгвах по него, видях фара, който се оказа ограден в нещо като ферма с къща. Нагоре и нагоре. Бързо стигнахме до било, откъдето се виждаше много море, от много страни. Това е остров, казах си, така се вижда от него. Ходех по острова , но някак си несигурна, съвсем различна от това, което бях на другата, неостровната земя.

Спомням си, че бързах да мина отвсякъде. Островът е издут на места и от тях се откриват гледки. Но не морето ме привличаше, а земята под мен. Земя във вода.

Всичко изглеждаше много сухо, обрулено, пожълтяло и излъскно. По нанадолнищата тревата дори предразполагаше към пързаляне. Може и да е по-интересно, казвах си. Ето, сега съчинявам своето разглеждане на острова, а то е доста никакво, ако някой го чете, ще изгуби търпение и няма да го дочете.

Обзе ме същото безотговрно и бунтарско настроение, също както когато пиша. Да става каквото ще, само да става. Нямам избор, на острова съм, прекосихме морето от плажа дотук, все нещо ще изкочи. Някой заек.

И да е имало зайци, сега или някога, не ги видях. Вместо това усещах себе си, как дишам и гледам без да ми е любопитно. Вече така и така съм тук, ще гледам, няма какво друго да правя.

Запомнила съм един склон с жълти дълги треви, полегнали към ръб, под който започваха скали. И пак морето. Ето, това е островът, тези треви, потекли към морето. Зарадвах се, че съм ги видяла. Готова съм, видях.

Има едно прилично време, след което можеш да кажеш, че стига толкова. Това време е съотнесено с времето за пътуване. Не може да е много по-кратко, или много по-дълго от него. Прилично е някакси, но пак не пред другите, а пред самото себе си.

Седнах в жълтите треви. Щяха да ме скрият, ако не бяха полегнали. Пипнах ги. Остри, режещи и жилави. Земята под тях я нямаше, бяха напластени. Помислих си, че са като коси. Но не мога да откъсна нито един косъм.

Имаше нещо непознато в тях. Не бих посмяла да се затичам, сигурна бях, че ще падна. Непременно ще се подхлъзна и ще падна, ще се изтърколя по склона към ръба и няма да мога да се задържа на него. А там долу гърмеше разбиващата се вода.

Тогава си спомних нещо, което пак много трудно и някак отложено бях възприела. Етрьота. Градче в Нормандия с бели фиордови скали над морето. Туристическо място. Правилата на посещението повеляваха да се извърви пътя по ръба, да се гледат скалите с морето и да се изтърпи вятъра. Вятър, който създава такъв шум в цялото тяло, че после в хотела известно време си глух и кънтиш като празен.  Шумът и белите искрящи, високи скали. Исках да свърши посещението, разглеждането, исках вече да съм някой, който е бил на това място. В Етрьота скалите надделяваха над водата, тя беше там долу, те й казваха откъде да мине и как да се върне обратно. А вятърът, напълно свободен, сам вилнееше горе. Гледах другите разхождащи се и недоумявах защо и как го понасят.

На този остров сега нещата бяха по-лесни, по-малки, по-къси. С по-слаб вятър. И с много небе. Над жълтите треви имаше само небе, морето остана някъде далече, дишането се възцари. Сигурно затова си спомних за Етрьота, казах си, там не можех да дишам. Е, не точно, учех се да дишам с вятъра. Тогава бях с един приятел, който няколко месеца по-късно се удави в морето.

Докато седях още в тревите, си представях как се връщаме. Пак се държим на палубата. Но този път гърбът ми щеше да е към плажа. Щях да гледам острова, докато той възстанови размерите си. Такива, каквито винаги, от дете, от плажа, ги бях виждала. Докато се намести в постоянното си състояние на остров, гледан от къмпинга.

Върнахме се на плажа с една малка гумена лодка. Излязох мокра от водата, а лагерите пред караваните вече започваха да светят. Свърши се, казах си, отидох до острова. Видях го.

Когато малко по-късно седнах под шатрата и погледнах към острова, той вече беше възстановил стария си вид. Луната изплуваше от морето – някъде между него и Адмиралтейството на Созопол. Чувах се как разказвам какъв е островът.

Албена Стамболова

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици