Името на М. Дюрас се свързва с литературния феномен „нов роман" през 70-те години на миналия век. Тук ще спомена френските писатели от това направление като Мишел Бютор, Клод Симон, Ален Роб-Грийе, Натали Сарот. Същевременно обаче творчеството на Дюрас се превръща в привилегирован обект на изследване в академичните и психоаналитични среди, като апогеят на интереса към него са 80-те и 90-те години. Доколко Дюрас е ортодоксална представителка на литературната вълна, не е предмет на този текст. Ще спомена само, че книгите, написани от нея през последните двайсет години от живота й, се очакват с интерес, превръщат се в пазарни кампании и литературни събития. Част от творбите й са филмирани от самата нея („Индия Сонг", "Натали Гранж", "Бакстър, Вера Бакстър", "Жената от Ганг", "Морякът от Гибралтар", "Следобедите на г-н Андесмас", "Човекът от Атлантика" и т.н.), други, като „Любовникът", са екранизирани от професионални режисьори (Жан-Жак Ано). Дюрас пише „Любовникът от Северен Китай" като реакция на филма „Любовникът". В този смисъл романът е уникален, защото е своеобразно пренаписване на предишната книга, сякаш тя е изгубена или унищожена. Сюжетът и темите са същите, персонажите и дори структурата ги следват с малки отклонения и добавки като бележки и препратки към евентуалното екранизиране.
Известно е, че Дюрас работи в книгите си не само с повтарящи се теми и герои, но и с цели визии за сцени. „Любовникът от Северен Китай" реферира с други произведения, например „Захласването на Лол В. Щайн", „Емили Л", „Болестта на смъртта", „Вицеконсулът", "Бараж срещу Пасифика" и др. За какви теми, персонажи и сцени става дума? В романа героинята разказвач реконструира семейната конфигурация, позната от "книгите". Самата авторка обозначава разказа си като свързан с други свои произведения, "книгите". Навлизаме в света на Дюрас, в който хора, места и образи се телескопират едни други. Сякаш всяка книга не е обособена цялост, а част от едно постоянно протичащо пред очите ни писане. Ако перифразираме Барт, всяко творчество е повторение, а писането, литературният текст е тъкан, в която са сплетени нишки от много текстове. Би могло да се каже, че това е възглед, споделян от Дюрас, за която съдържанията, така да се каже, сами се осъществяват, стига да се отключи писането. Това, че в тях може да има повторения дори е съвсем естествено, така както в живия живот те са налице. Вярно и същевременно невярно. И именно в копулата на този оксиморон се разполага писането на Дюрас. Въпросът с приликите дори е съществен, те въздействат като deja-vu, а не като повторения. Терминът е от психоанализата и означава среща или преживяване на нещо, което се възприема едновременно като чуждо и смътно, но и тревожно познато. Тревогата идва от тази смътна познатост, която прави невъзможно да се разпознае дали нещото е по-скоро принадлежащо на външния свят, или по-скоро на вътрешния фантазмен свят. Фройд нарича феномена среща с нещо познато, което се връща, но след като е било изтласкано в подсъзнанието и не се разпознава като свое. В литературен план характерното за Дюрас писане се състои в мултипликации и наслагване на минало и сегашно, на срещи с нови неща и хора, които обаче веднага се "прочитат" като вече протекли и спомнени. Затова е недостатъчно да се каже, че книгите й, и в случая "Любовникът от Северен Китай", са автобиографични, или че съдържат биографични моменти. Самата идея за писане при Дюрас вече предполага колапс на миналото в настоящето, което, от своя страна, носи идеята за край, за смъртта, за нейния отпечатък. В този смисъл всичките й книги са биографични, но в широкия смисъл на думата, имат за референт някаква генеалогия, включително своята собствена.
Невъзможно е в няколко страници да се отдели повече място на контекста на творбите на М. Дюрас. Той е не само твърде богат, но и усложнен както от нейните собствени рефлексии, така и от тези на многобройните й изследователи. Затова ще спра дотук и ще се фокусирам върху издадената на български език "Любовникът от Северен Китай". Сюжетно в романа е разиграна историята на любовта между много младо бедно момиче, наречено в романа "малката", и по-възрастен богат китаец. Действието се развива в Индокитай, родно място на авторката. Тази любовна история, сама по себе си необичайна и скандална, съдържа или има за матрица друга - също на границата на инцеста - тази между "малката" и по-малкия й брат. Тази втора история съдържа трета - изпълнената със слабост и непреодолимост обич на майката на трите деца към по-големия брат, който пуши опиум, играе на хазарт и е склонен към насилие. А тази поредна любовна история съдържа на свой ред още една - четвърта - обичта на "малката" към майката. Паралелно се разгръща близкото приятелство между "малката" и приятелката й Елен в пансиона. "Малката" - централен персонаж и разказвач - е център на всички преплетени любовни линии, които се разгъват, белязани от своята не докрай осъщественост: същевременно те съществуват, макар и неосъществими в перспективата си. Белязани са от края си още сега, в настоящия момент на разказа. Детството е привилегирован момент и предмет в творчеството на Дюрас. Тя твърди, че нито един друг момент от живота й не вдъхновява романите й. По някакъв начин всички любовни истории са свързани с детското, с децата, с опустошителната им неспособност да бъдат по друг начин, освен по този, по който са. Фиксирани като в снимка за спомен, подложени на двойната принуда да бъдат тук и да ги няма. Това поражда една характерна за писането на Дюрас екстатика, която запечатва сякаш цялото битие на преживяването в сегашния момент и в самото му свършване. Същевременно накъсаният, движещ се опипом синтаксис, сякаш търси момента, в който думата или фразата ще бъде открита с безкрайно търпение, в очакване, което само по себе си се превръща в събитие. Този тип събитийност, раждането на определена дума или изречение е несъмнено наративният и поетически залог на текстовете на Дюрас. Как голямото, безутешното, невъобразимото да бъде изказано? Около този въпрос кръжи писането, предизвестява съкровената епифания на идващите думи. Разграждането на себе си, изпразването на ума са за Дюрас необходими условия, за да започне писането. Те вървят едновременно с крайна фразеологична изчистеност, до степен, в която думите се появяват, претендирайки да са без значение - за да обхванат всички значения. Тази специфична игра на изказа рефлектира и върху сюжетния пласт.
Още преди да започне същинската любовна връзка "малката" и китаецът преживяват невъзможността на тази връзка. Така да се каже, още преди нещо да се е случило, те са захласнати от него - сякаш то вече се е случило и в сегашния момент се извършва работа по неговото съхраняване. Това квазимумуфициране на неосъществени събития (големият брат убива малкия), на осъществяващи се събития (правенето на любов, което обаче тутакси се изплъзва поради прекомерността си) прилича на колекция от данни за други книги. Самата героиня "чете" случващото се сега като написано от нея в бъдещето. Този поглед на разказвача заслужава специално внимание. Това дори не е само поглед, но и нагласа, начин на поведение, на преживяване. По особен начин са разменени ролите на разказвач на историята и на персонаж в историята - сякаш персонажът, чрез това, което преживява, се обръща и посочва на разказвача какво да разказва. Транспонирано отново в сюжетен план, откриваме същото на нивото на образа на "малката". Тя е свободна, своенравна, чувствена, самостоятелна, не изпитва страх, броди като божие дете по света. Същевременно всички тези характеристики са сякаш уловени в примката на някакъв фатум, на съдбоносна мисия... на писател, на човек, преживяващ екстремни емоции, които го изтощават, "изпразват" и превръщат в съзерцател. Свободното е поставено в рамка, която рамка е поставена в друга рамка, и така нататък, подобно на две огледала, обърнати едно към друго, които отразяват безкрайността. По същия начин се съдържат една в друга любовните истории. Малкото момиче преживява любов със своя китаец, но то е обречено на любов към майката, над чието опустошение бди, без да може да я утеши, обречено е на любов към малкото братче, но без възможност да го закриля от произвола на големия брат. Безнадеждността на тези непоправими ситуации се преживява в момента на разказването като вечна, като такава, която ще е жива занапред в спомените. Настоящето е предварително фиксирано и съзерцавано като спомен, като снимка, като нещо, от което не се излиза и което ще е вечно тук, в книгите. Това са неексплицитните характерности на романа. Експлицитното е изчистен, фин до абстрактност разказ, който създава еротическо напрежение с откровените и директни описания на любовните сцени, с откритото говорене за забранени тайни, с почти срамното споделяне на страхове и отчаяние. Тези екстремни и същевременно успокоени сцени предизвикват нещо средно между съзерцание и воайорство у читателя, като че ли присъства на нещо непозволено жестоко и изтънчено. Дюрас се стреми и успява да се докосне до една сурова автономност на съществуването на нещата - хора, предмети, ситуации - да проникне в оголеното им битие, сякаш за да постигне, ако това би било възможно, автентичност и истина, да отмени фалша на обичайния морал, на обичайния поглед и на обичайното възприятие. Подобна откровеност респектира поради неизбежната тъга, която носи. "Любовникът от Северен Китай" е една от най-добрите книги в модерната класика, така както и Дюрас се превърна в незаобиколима писателка - както за изследователите, така и за читателите. Силвия Вагенщайн е превела книгата с овладяността на опитен преводач, чиято работа се предхожда от аналитичен прочит и проникване в света на авторката. Българската версия звучи като френската, както по отношение на трудния лексикален избор - една само погрешна дума би могла да развали извънредно фината дискурсивна тъкан, -така и по отношение на синтаксиса, който пределно точно предава специфичния ритъм на фразата, често накъсана, търсеща, очакваща. И на трето място, този превод е доказателство, че българският език може да поема много повече, отколкото пишещите на него си позволяват, този превод, смея да кажа, развива и обогатява българския език, като го прави да звучи и да изразява лаконичността на признат майстор на езика, каквато е Дюрас. И накрая ще завърша с един цитат, който препраща към началото на този коментар по повод "повторното" писане на "Любовникът". Той е от "Нейното име от Венеция в Калкута пустинята" (1976): "Ако ви хрумне да пишете за мен, ето къде би трябвало да търсите. А именно в облога, в този облог срещу самата мен, да разрушавам всичко, което правя. Това наричам да напредваш. Да разрушавам, което съм създала".
АЛБЕНА СТАМБОЛОВА
Маргьорит Дюрас, „Любовникът от Северен Китай", ИК Колибри, 2008
Публикувано в: Литературен вестник, бр. 11, 2009 г.
Коментари
Публикуване на коментар