Между големия и малкия разказ. Коментари върху текстовата организация на „Аз, Анна Комнина“ от Вера Мутафчиева

 

  

 

В този семинар се опитваме да разговаряме върху начина, по който Вера Мутафчиева изгражда своите исторически и литературни текстове. Избрах да разсъждавам върху присъствието и пресичането (засечките, би казала В. М.) на двата типа дискурсивност в романа „Аз, Анна Комнина“, който би могъл да се нарече исторически роман, доколкото в него е разказан животът на историческа личност, дъщеря, внучка и съпруга на василевси от епохата на Алекси Комнин, както и исторически автор на хрониката „Алексиада“.

 

Едва ли за някого е останала незабелязана характерната за Вера Мутафчиева присмехулност. Тя не е присъща само на личността на авторката, но и на текстовете й. Отбелязвам това в самото начало, тъй като именно присмехулството, или по-скоро неговата непреодолимост, маркира спецификата на прозата на Вера Мутафчиева. Избрах присмехулството, а не сатирата, иронията, сарказма, защото те са литературни фигури, а то е по-близко като понятие до живия човек. Може би защото имах честта да я познавам и дори да бъда близка с нея в края на живота й, ще си позволя да чувам гласа й през текста.

 

Първо ще се спра на ОРГАНИЗАЦИЯТА на текста. Разказът се води от различни лица, все от женски пол, което дава известно право да твърдим, че фикционалната персона е многолика, както и ролите, в които влиза: баба, майка, дъщеря, внучка, дойка и т.н. Противоречивостта при подобно изложение е почти неизбежна, но интересното тук е, че В. М. не само не се опитва да я преодолее, но и сякаш нарочно я подчертава. Тази гледна точка се открива в разсъжденията върху летописването, или писането на хроники, за които се срещат мнгобройни твърдения, че не отговарят на фактите, а на личния избор на автора, или пък на принудата, оказана върху него. Твърдят го и Анна Даласина, и Анна Комнина, и Ирина Дукена. Това е едно от полетата на присмехулство не само над това какво се случва на един или на другиго или в обществото, но и на героинята и на авторката над самите тях.

 

Присмехулството, както и иронията, предполага дистанция.

 

Нивата на дистанциите (от референтното съдържание или от разказа) са най-малко три, понякога и повече. Имаме първоначално твърдение, после над него се упражнява рефлексия от самия разказвач, следва гледната точка на друг разказвач, после оценка на следващи поколения, а пето ниво е самият език на Вера Мутафчиева, който проф. Богданов добре е характеризирал, независимо че текстът му не се отнася специално за Анна Комнина („Неабстрактно и лично, или за споменния почерк на Вера Мутафчиева“. Текстът е публикуван през 2006 г. в „Литературен вестник“, представен е на Кръгла маса „Да живееш социализма“ и е фокусиран в „Бивалиците“ („Не-Бивалиците“).. „Умонастроението и почеркът са добре свързани при пишещите, казва проф. Богданов, за да проявят живия човешки характер“ на „винаги опълчения човек“. Е, добре, този присмехулен език и това трето ниво на дистанциране от разказа също би могъл да се нарече ОПЪЛЧЕН език. Присмехулството на характера ражда опълчения език. Търсенето на „ъглести“ думи има за задача да „сепва“ читателя, да го вади от клишето на собственото му възприемане. Тук няма да се спирам повече с примери за употребата на думите и изразите като „докопване на диадема“ вместо клишето „вземане на властта“ (чуждици, диалектизми, неологизми-задявки, всекидневно-разговорни думи, съжителстващи с „учени“ и т. н.), които са изобилни в споменатия текст на проф. Богаданов.

 

Но ще се спра на функцията на изреченията. В тях има устрем, ритъм, задъхано писане, което сякаш се мотае пред разговорния език и му пречи да бърза още повече. По-голямата част от изреченията са синтезиращи, макар и сложно съставени, всяко от които като че ли поставя окончателна диагноза, тоест – самоизчерпва се. Възможно е този стил да се е организирал поради боравенето с големи масиви информация – и историческа, и друга – които, за да се усвояват, изискват и време, и място. Но е вероятно този стил да се дължи на непреодолимостта на така характерното за Вера Мутафчиева присмехулство. Видно е най-вече едно – с някаква опърничавост тя отказва и демонстрира отказа си да има нещо общо с официалния и дървен жаргон на институционните формулировки. Бунт, присмехулство, опълчване – освен за езика, това са все характерни черти и за почти всички литературни персонажи, понесли в себе си своето несъвпадане с другите. Ето няколко примера на синтезиращи изречения, сами по себе си цели разкази: „Свекърва ми, родила дузина деца, а отчувала до старостта им пет синове и дъщери, великата държавна жена, която не си правеше труд да запамети броя на внуците и на правнуците си, дето се пръкваха и мряха безредно – същата Даласина изля цялата своя, с десетилетия обуздавана и потискана способност да обича върху моето първо дете“. И още един пример: „Вярна съпруга, макар никога неизживяла любов камо ли страст към нейния за чудо прилежен кесар, Анна бе въплътеното благонравие, доведено до етикет“.

 

Неутрализирането на гледните точки е друг характерен белег в писането на Вера Мутафчиева. Известно е, че това е похват за постигане на обективност, историческа в частност (ако това изобщо е възможно). Тук се проявява отново характерът на противоречието на и у Вера Мутафчиева. От една страна, тя е вещ изследовател на оригинали и източници, в тях се разполага като на първичен стан, откъдето после ще атакува ледниците. От друга, после започва жонгльорството с тях, мистификациите, усъмняванията, отричане или потвърждаване на отреченото като в зала с огледала. Резултатът е, че читателят се озовава в зала с проблясващи и просветващи огледални  повърхности, които до безкрай се менят и осцилират, намествайки по този начин неясната тъкан на миналото, на историята, на фрагментите, достигнали до нас. Ето така, оживял, но подвижен е светът на А. Комнина, светът на историческия роман. Който е толкова раздвижен, че можем да се чудим дали хлабавината му е търсена, получила се e сама, или e току пред разпад.

 

Именно в тази хлабавина на езика, в ироничното му самоусъмняване и „саморезилене“ (навярно би казала Вера Мутафчиева), в гласовата полифония на наратива, който, пак парадоксално, остава без obectum nullum (тоест без гарант за обективност), се срещат големият разказ и малкият разказ, или дългият разказ и късият разказ и изобщо – гледането отгоре и гледането отдолу. И все пак има една наративна инстанция, в която се зануляват сакралните властови, политически или божествени йерархии с езиковото им битие. И тя е необявена с „Говори Ирина Дукена“, „Разказва Анна Даласина“ или „Аз, Анна Комнина“. Това е гледната точка на самото писане, на дискурсивността в „Аз, Анна Комнина“, която, както и в „Бивалици“, е гледната точка на буфона, на карнавала на несплавения разпластен език.

 

Един обикновен пример: „Самодържецът воюва нагоре-надолу“ – аналогия с „шетам нагоре-надолу“. И край с благоговеенето пред дадената от бога власт. Властта се дава и се взема от думите, от езика, от неудържимото му като детско кикотене присмехулство.

 

Жената е ту „заплодена“, ту в „свещено положение“. Когато до бялото има черно, край с бялото, така да се каже.

 

След като се спрях накратко на езиковата организация на текста, ще завърша с още една негова страна, която се обединява с първата част чрез мотива за свободата. Както видяхме, езикът на романа, както и това, което Р. Барт нарича „почерк“, стилистиката му, са не само освободени от крепостта на граматиката, лексиката и синтаксиса, но и проявяват всички признаци на същинско опиянение от самопораждането си. В това отношение В. Мутафчиева проявява раблезианска самозабрава, самовъзпроизвеждаща се радост. Ако има нещо, което я е опазило през годините на тежки семейни изпитания и натиск на властта, то е писането, в което се крият бездни от свобода.

 

Тази свобода е тематизирана в романа като: темата за историята и летописа. Тя е донякъде отсамна, несюжетна тема в романа. И поради тази причина е съществено свързана с езика, с писането и с произвеждането на самия текст. „Самата власт не струва, ако не стане част от летопис“, се казва в „Аз, Анна Комнина“. И още: „Искам да принадлежа само на себе си“.

 

Анна Комнина вижда задачата си в този живот като писмена задача. И както знаем, съумява да я изпълни. Преди това обаче се пита за това каква е природата на летописа, на хрониката. Това е нещо, с което хроникьорът може да направи каквото си пожелае, или каквото друг пожелае. Летописът може да бъде чист произвол, ако не се откъсне от конюнктурата на момента, а това също е трудно да се контролира. Освен това следите от натиск и намеса се прикриват. Така че доколко може да се вярва на хрониките? Многократно разказът се прекъсва с коментари, че едно или друго описание или портрет са такива, защото така трябва да бъдат.

 

Тук отново можем да видим пресичане между тази тема и времето, в което живее Вера Мутафчиева, както и темата за създаването на удобни анали срещу заплащане. Освен това „съвестната правда“ не е достатъчна, необходим е прочит, а него го няма без „художеството“. За да живее една хроника, тя трябва да бъде не само написана, а и прочетена, а най-вече „да повярват в истинността й“.

 

Какво остава тогава? Художеството, отговаря авторката чрез героинята си. Но и там има едно НО. Ако са според канона, образите са плоски, еднотипни, „близнашки“. Художеството е в друго, не в канона.

 

Пак в текста се разсъждава върху употребата на метафората и доколко употребата й е сполучлива и следва предписанията на Аристотел. Читателят, от своя страна, също следва да има познания – да познава законите на апологията например. Всичко това отваря полето на едно съществуване в полето на знанието, на словото, на независимостта чрез словото. Битките например също се изнасят в това поле. Чрез летописа Алекси Комнин „дава име на безименните“: „Да се запишеш в историята, да дадеш име на безименните“.

 

Така поетапно реални събития стъпват в полето на езика, оттам – в полето на художествената убедителност, за да спрат в харесването или прочита си от страна на читателя. Настоящ или бъдещ. Почеркът на Вера Мутафчиева е такъв, че да закача този читател и да не му дава мира.

 

Това е една разказна страна на историята, която именно поражда историческия роман.

 

„А историческото повествование служи за надеждна защита срещу потока на времето“, се казва в края на романа и „сякаш забавя неудържимото му течение: то приема в себе си това, което е било запомнено и не му дава да погине в глъбините на забравата“. Още едно от противоречията на авторката, без които навярно тя не би могла да си поема дъх.

 

Това даване на живот на миналото е като даване на живот насън. То не е опит за възкресение или опит за оживяване на факти, измислици или сенки (те са с еднакъв статут), а жива, интегрална част от протичащ в момента живот.

 

Като това да се чете.

 

Или да се разговаря в тази зала.

 

 

Ползвани източници:

 

Богдан Богданов. Неабстрактно и лично, или споменният почерк на В. Мутафчиева, Литературен вестник, 2006 г.

Йордан Ефтимов, Литернет.

Мари Врина, Официален убесайт Вера Мутафчиева.

София Ангелова-Дамянова, Анна и Рицарят, или в огледалото на времето, Либра Скорп, Меридиан 27, 2014.

 

 Албена Стамболова

 

Публикувано в:

Списание за университетска култура, бр. 32/2015. Семинар "Четем Вера Мутафчиева", НБУ