Албена Стамболова

    Бях отсъствала през цялото лято. Върнах се само за няколко дни, колкото да ги видя, моите приятели. Не че им липсвах, просто се сещаха за мен, когато ме видеха. Пейзажът е доста варварски, погледнат откъм морето. Каравани, които отдалеч изглеждат като бежански лагер. Отблизо, обаче, се виждат любопитни подробности. Първо, че са скъпи играчки с луксозни легла. Второ, че площите около тях, парцелирани, са грижливо поддържани, понякога с фенери и миди, лико и интегрирани тръни (защитени от закона), шатри с висулки по тях. На заравнените пясъчни дюни са сложени дори хладилници, скари и съдомиялни машини. Флагове плющят на вятъра, сърфове са напъхани под караваните, а платната им са опрени отзад. Откъм сушата пейзажът е какъвто винаги си е бил – морето, островът и ... изгреви, залези, вълни, изхвърлени водорасли и медузи. Кораби и лодки, все по-често – джетове, скоростни яхти и хвърчащи като водни кончета сърфиращи платна. Магията е да стъпиш на пясъка. Той правеше та...

  По онова време живеех в един мансарден апартамент и се учех да бъда сама. Мястото беше красиво – на последния етаж в стара градска къща в центъра. На площадката до мен имаше още едно жилище, но в него не живееше никой. На долните етажи също, само на партера се бе разположила фирма. Мислено се наричах „принцеса в кула”, защото се оказа неочаквано тихо и изолирано място, въпреки градския поток долу. Всъщност тишината мебелираше този апартамент. Една от стените беше почти изцяло остъклена и слънцето, дърветата и силуетът на планината проникваха в тази тишина и произвеждаха картините от интериора. Дотогава не бях живяла в стаи с толкова много въздух. Имах усещане за него, както и за тишината. Две невидими неща, които присъстваха неотменно и в които се движех необезпокоявана, както си мислех. Помня, че в първите дни, и дори месеци, както осъзнах по-късно, непрекъснато се наблюдавах отстрани. Сигурно това за мен е било да бъда сама. Трябваше да се виждам сама. Отстрани, както се ...