КАК РЕШИХТЕ ДА СТАНЕТЕ ПСИХОТЕРАПЕВТ?
Първоначално, в ранните 80 години, имах интензивен интерес към психоаналитични текстове, достъпни по невъобразими начини в България. Първото ми образование е френска филология, така че поне можех да чета на френски и английски. След 1990 г. заминах за Париж, университет Париж 7, за да правя докторат, чиято първа фаза защитих там под ръководството на Юлия Кръстева. Извън това завърших магистратура по клинична психология и започнах обучителна психоанализа в Association Lacanienne Internationale. Имам и две професионални обучения по когнитивна психология и по изграждане на индивидуални проекти за обучение и професионализиране, които са подплатени с почти 8-годишна практика в центрове за адаптация във Франция. Работата там е и групова, и индивидуална. Участниците са младежи, отпаднали от училище след 16 години, бивши наркомани, безработни от повече от 2 години, новопристигнали емигранти, соицално слаби. Когато се върнах в България през 1999 г., Пред мен стоеше въпросът: да започна практика сама или да работя като консултант по организационна психология. По обясними причини избрах второто, защото още не познавах контекста. Същевременно се появяваха хора с молба за консултация и съвет, интересуваха се дали практикувам. Така постепенно започна да се заражда малка по обем практика, основно с родители на малки деца и млади хора, които се питат кои са и дали учат това, което искат. Това е засега. Целта ми е постепенно да я разширя и да започна да практикувам само психотерапия.
ЗАЩО, СМЯТАТЕ, ХОРАТА ИДВАТ ПРИ ВАС?
Коварен въпрос, зад който е скрит въпросът: какво мислите за собствената си ефективност? Мисля, че хората идват при мен, защото им помагам да формулират нуждата си - не от мен, а от самата терапия. В България няма информация за съществуването на практикуващи психоаналитици, няма и среда, която да регулира доверието/недоверието към тях и методите им на работа. И въпреки това аз лично ориентирам хора към центрове като "Динамика", "Адаптация", "Анимус", към конкретен лекар или терапевт. Но никога няма гаранция, че си попаднал при "своя" терапевт. Както и самата терапия, изборът е свързван с изпитване, с преживяване.
КАКВО Е РАЗЛИЧНОТО И НОВОТО, КОЕТО ВИЕ ПРЕДЛАГАТЕ НА ХОРАТА?
Не бих могла да кажа нещо за различно и ново, тъй като не зная как работят колегите ми. Всеки терапевт е индивидуален, методът му, разбира се, е свързан с школата, в която е обучен. Но освен ако не се обучават, хората не отиват при терапевт заради школата. Дори тя да им бъде препоръчана. Или поне не остават заради нея. Днес вече няма време за безкрайни терапии, продължаващи години. Мисля, че хората имат нужда да заздравят нещо у себе си, за да бъдат по-ефективни, и именно това съм срещала досега в България.
ИМА ЛИ ПОЧВА ЗА ПСИХОТЕРАПИЯ В БЪЛГАРИЯ?
Доколкото ми е известно, всеки има свой път на подготовка, в повечето случаи в чужбина, или чрез обучителни сесии, извършени в България от чуждестранни терапевти като д-р Николай Колев (емигрант от седемдесетте годни), който през 2001 г. анализира в София група кандидати на Психоаналитичния институт за Източна Европа. Друг психоаналитик от същото поколение е д-р Георги Каменов, който емигрира също през седемдесетте години в САЩ и развива практика там. През социалистическите години името му се превръща в референция за много български лекари и терапевти. За съжаление той почина преди около година, оставяйки забележителна библиотека, която още не е намерила място в България, въпреки желанието на съпругата му Катя Каменов. Забележителен е и приносът му към българския превод на Чарлз Бренър. В началото на деветдесетте години в България се учредява българско психоаналитично дружество (д-р Тома Томов, проф. Живков), откъдето се развива и Институтът за отношения между хората, който работи към НБУ. В България има група за развитие на психоаналитичната практика, с която свързвам имена като Красимир Таушанов, проф. Владимир Градев и Орлин Тодоров, който е практикуващ психотерапевт и изследовател на психоанализата. Съществува и лаканинанско направление ("Психотерапия 2000, д-р Йерохам, д-р Генчев), които са свързани еспас аналитик във Франция. И все пак, както е казано в "Съвременната психоанализа: срещи в България" (ИК. ЛИК, 2004): "Психоанализата в България е едно осемдесетгодишно дете" (изразът е на д-р Никола Атанасов). И за да отговоря на въпроса има ли почва психотерапията в България - да, има. Но най-вече има нужда от психотерапия.
КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТОВА, КОЕТО ПРАВИТЕ ВИЕ, И ТРАДИЦИОННИТЕ ЛЕЧИТЕЛИ?
Тези лечители често са изход от безизходността или на здравноосигурителната ни система, или от невъзможността на медицината да излекува дадено заболяване. Но ако сложим пред скоби горното твърдение, можем да мислим за интереса към лечителството. Според мен той се разделя на два вида: в първия случай пак искаш някой друг да поеме отговорността за здравето ти. Магически ход - и всичко е наред. Вторият случай е този на хората, които мислят холистично за здравето си, а не желаят да лекуват само симптоми; те търсят причини. Психотерапията, както и традиционното лечителство, търси причините за проблема в психическия живот на индивида. Разликите. Лечителството процъфтява, защото като фокус пред пациента се вади причина. Ако направим едно намигване към името на вашето списание - "Спунк", можем да си припомним, че Пипи Дългото Чорапче произнася думата и след това тръгва да търси какво е това спунк. „Спунк" казваме винаги, когато сме пред някаква непонятност. И колкото по-рано тръгнем да я търсим, толкова по-добре.
2005 г.
Албена Стамболова
Коментари
Публикуване на коментар