Пропускане към основното съдържание

Албена Стамболова. Интервю за Спунк – списание за живот & здраве

 


 
 

КАК РЕШИХТЕ ДА СТАНЕТЕ ПСИХОТЕРАПЕВТ?

Първоначално, в ранните 80 години, имах интензивен интерес към психоаналитични текстове, достъпни по невъобразими начини в България. Първото ми образование е френска филология, така че поне можех да чета на френски и английски. След 1990 г. заминах за Париж, университет Париж 7, за да правя докторат, чиято първа фаза защитих там под ръководството на Юлия Кръстева. Извън това завърших магистратура по клинична психология и започнах обучителна психоанализа в Association Lacanienne Internationale. Имам и две професионални обучения по когнитивна психология и по изграждане на индивидуални проекти за обучение и професионализиране, които са подплатени с почти 8-годишна практика в центрове за адаптация във Франция. Работата там е и групова, и индивидуална. Участниците са младежи, отпаднали от училище след 16 години, бивши наркомани, безработни от повече от 2 години, новопристигнали емигранти, соицално слаби. Когато се върнах в България през 1999 г., Пред мен стоеше въпросът: да започна практика сама или да работя като консултант по организационна психология. По обясними причини избрах второто, защото още не познавах контекста. Същевременно се появяваха хора с молба за консултация и съвет, интересуваха се дали практикувам. Така постепенно започна да се заражда малка по обем практика, основно с родители на малки деца и млади хора, които се питат кои са и дали учат това, което искат. Това е засега. Целта ми е постепенно да я разширя и да започна да практикувам само психотерапия.

 

ЗАЩО, СМЯТАТЕ, ХОРАТА ИДВАТ ПРИ ВАС?

Коварен въпрос, зад който е скрит въпросът: какво мислите за собствената си ефективност? Мисля, че хората идват при мен, защото им помагам да формулират нуждата си - не от мен, а от самата терапия. В България няма информация за съществуването на практикуващи психоаналитици, няма и среда, която да регулира доверието/недоверието към тях и методите им на работа. И въпреки това аз лично ориентирам хора към центрове като "Динамика", "Адаптация", "Анимус", към конкретен лекар или терапевт. Но никога няма гаранция, че си попаднал при "своя" терапевт. Както и самата терапия, изборът е свързван с изпитване, с преживяване.

 

КАКВО Е РАЗЛИЧНОТО И НОВОТО, КОЕТО ВИЕ ПРЕДЛАГАТЕ НА ХОРАТА?

Не бих могла да кажа нещо за различно и ново, тъй като не зная как работят колегите ми. Всеки терапевт е индивидуален, методът му, разбира се, е свързан с школата, в която е обучен. Но освен ако не се обучават, хората не отиват при терапевт заради школата. Дори тя да им бъде препоръчана. Или поне не остават заради нея. Днес вече няма време за безкрайни терапии, продължаващи години. Мисля, че хората имат нужда да заздравят нещо у себе си, за да бъдат по-ефективни, и именно това съм срещала досега в България.

 

ИМА ЛИ ПОЧВА ЗА ПСИХОТЕРАПИЯ В БЪЛГАРИЯ?

Доколкото ми е известно, всеки има свой път на подготовка, в повечето случаи в чужбина, или чрез обучителни сесии, извършени в България от чуждестранни терапевти като д-р Николай Колев (емигрант от седемдесетте годни), който през 2001 г. анализира в София група кандидати на Психоаналитичния институт за Източна Европа. Друг психоаналитик от същото поколение е д-р Георги Каменов, който емигрира също през седемдесетте години в САЩ и развива практика там. През социалистическите години името му се превръща в референция за много български лекари и терапевти. За съжаление той почина преди около година, оставяйки забележителна библиотека, която още не е намерила място в България, въпреки желанието на съпругата му Катя Каменов. Забележителен е и приносът му към българския превод на Чарлз Бренър. В началото на деветдесетте години в България се учредява българско психоаналитично дружество (д-р Тома Томов, проф. Живков), откъдето се развива и Институтът за отношения между хората, който работи към НБУ. В България има група за развитие на психоаналитичната практика, с която свързвам имена като Красимир Таушанов, проф. Владимир Градев и Орлин Тодоров, който е практикуващ психотерапевт и изследовател на психоанализата. Съществува и лаканинанско направление ("Психотерапия 2000, д-р Йерохам, д-р Генчев), които са свързани еспас аналитик във Франция. И все пак, както е казано в "Съвременната психоанализа: срещи в България" (ИК. ЛИК, 2004): "Психоанализата в България е едно осемдесетгодишно дете" (изразът е на д-р Никола Атанасов). И за да отговоря на въпроса има ли почва психотерапията в България - да, има. Но най-вече има нужда от психотерапия.

 

КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТОВА, КОЕТО ПРАВИТЕ ВИЕ, И ТРАДИЦИОННИТЕ ЛЕЧИТЕЛИ?

Тези лечители често са изход от безизходността или на здравноосигурителната ни система, или от невъзможността на медицината да излекува дадено заболяване. Но ако сложим пред скоби горното твърдение, можем да мислим за интереса към лечителството. Според мен той се разделя на два вида: в първия случай пак искаш някой друг да поеме отговорността за здравето ти. Магически ход - и всичко е наред. Вторият случай е този на хората, които мислят холистично за здравето си, а не желаят да лекуват само симптоми; те търсят причини. Психотерапията, както и традиционното лечителство, търси причините за проблема в психическия живот на индивида. Разликите. Лечителството процъфтява, защото като фокус пред пациента се вади причина. Ако направим едно намигване към името на вашето списание - "Спунк", можем да си припомним, че Пипи Дългото Чорапче произнася думата и след това тръгва да търси какво е това спунк. „Спунк" казваме винаги, когато сме пред някаква непонятност. И колкото по-рано тръгнем да я търсим, толкова по-добре.

 

 2005 г.

 Албена Стамболова

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра