Пропускане към основното съдържание

Първият рожден ден. За книгата на Теодора Димова



Теодора Димова, „Първият рожден ден“, изд. „Сиела“, 2016 г.
 

Малко е да се каже, че тази книга е написана с вдъхновение.

Тя е написана с някакво чувство за принадлежност към един ред, който едновременно създава книгата и се приобщава чрез това към него.

Жанрът е определен от авторката като повест, макар че първият ми импулс беше да го нарека роман. Но повест е наистина по-точното определение, тъй като е по-близо до притчите и псалмите, които задават ритъма и тона на текста.

Сюжетът проследява историята на семейството на Исус до неговото раждане в Назарет, бягството оттам и завръщането. През това събитие са оформени образите на Мария и Йосиф, като всеки от тях е вписан в семейно-родовата си история, от по-ранни години до настоящето на разказа.

Ако се ограничим с тази информация, както често правим с непрочетените книги, бихме могли да си кажем: защо да чета, това е сред най-прочутите истории в света, какво може да задържи вниманието ми? „Животът на Иисус“ от Ернст Ренан също проследява битието на Исус от раждането му, освен това е написана в позитивистката традиция и изглежда достоверна и убедителна.

Самото заглавие на Теодора Димова, обаче, е знаково за това, което ще последва. Първият рожден ден разтваря в дълбочина времената и местата, и хората, за да бъде посрещнат. Всичко е подготвено сякаш за идването на детето Исус. И двамата му родители са чисти в душите и сърцата си, почитат и живеят с традициите и са смирени спрямо отредения им живот.

Но дотук с познатото.

Събитието на рождения ден е подготвено дълго преди да се случи. Тази подготовка е описана чрез ретроспекции към личната и родовата история на двамата родители, които са и протагонисти. И тази подготовка е и невидима, за да не кажа неведома, изпълнена на два гласа – този на Мариам и този на Йосиф – хора, призвани докато живеят на този свят, да приемат дара на небесния. Образите им са изградени детайлно и внимателно, с чувство за историчност и епоха, но и с някакъв неутолим копнеж едновременно за божия благодат и за човешка топлота и милостивост. Двамата толкова различни във всичко души – пол, възраст, начин на живот – се превръщат в хармонизиран двуглас, за да разкажат, допълвайки се, историята си.

„Беше като човек и не беше като човек едновременно“, пише Теодора Димова за архангел Гавриил, благовестителя, онзи, който преобръща не само техния живот, но и досегашния божий ред на земята. Тъкмо тук е ключът към тази изпълнена като музикално произведение повест (може би неин музикален аналог би могла да е сонатата). Текстът неуловимо разгръща вътрешните пространства на паметта, за да бъдат посочени и да се окажат значими наглед традиционни и обикновени обстоятелства, подробности, събития, чувства. Погледнато отзад напред, през ретроспекцията, която незабелязано минава в интроспекция, се проявява правилността, обосноваността на божествения избор. Тъкмо Йосиф, не друг. Тъкмо Мариам, не друга.

И така, постепенно от човеци, от помирени с живота си човеци, младата Мариам и старият Йосиф, на които не са спестени човешките страхове от позор, от страдания и от смърт, се превръщат в предопределени и преобразени от съдбовното събитие.

Друго хармонизиращо движение върви между банално-всекидневното, ритуално-тържественото и божествено-съкровеното. Такова, например, е украсяването на храмовата завеса – това, което закрива лоното на съкровеното – светия олтар. Бродерията на ритуалната завеса напредва заедно с растежа на детето в лоното на утробата. Човешкото и божието, това, което е по човешките сили, и онова, което е божията сила, максимално се приближават в годината преди и след раждането на детето Исус. Израстването и повдигането на човешкото според мярата на божието е основна фигура за повестта. Тя е валидна и погледнато от другата страна – вярата в Бога е първо съкровено-интимна, подхранва се и вирее в чистотата на съзнанието, в милостта и състраданието. В любовта и почитта към родителите, в съпружеската отдаденост, в говоренето на истината. Всички човешки отношения, загатнати в книгата, са обрисувани в тази тоналност на грижа и загриженост към другия, за закона, за общността.

Тази схема на взаимно проникване и повдигане между редовете се възпроизвежда по подобие на ключа: „Беше като човек и не беше като човек едновременно“. Рожденият ден на детето е семеен празник, и на земята, и на небето, и в земното семейство, и в небесното. Той е многото неща заедно, многото неща едновременно, той е съвместимостта на различията. Възможността за тяхната съвместимост и тяхната взаимна вместимост.

Повестта „Първият рожден ден“ на Теодора Димова е сред най-добре написаните й книги. Лаконична, дълбока, изящна, лека и близка. Книга, в която да се обича и да се вярва, да се живее и да се вярва, да се умира и да се вярва е едно и също. Ако мисията й е била такава, тя е изпълнена.

Албена Стамболова

 
Публикувано в: http://kultura.bg/web/%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d1%80%d0%be%d0%b6%d0%b4%d0%b5%d0%bd-%d0%b4%d0%b5%d0%bd-2/#.WMlyKI1QjwI.blogger


Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра