Пропускане към основното съдържание

СТРУЯТА

 

По онова време живеех в един мансарден апартамент и се учех да бъда сама. Мястото беше красиво – на последния етаж в стара градска къща в центъра. На площадката до мен имаше още едно жилище, но в него не живееше никой. На долните етажи също, само на партера се бе разположила фирма. Мислено се наричах „принцеса в кула”, защото се оказа неочаквано тихо и изолирано място, въпреки градския поток долу.

Всъщност тишината мебелираше този апартамент. Една от стените беше почти изцяло остъклена и слънцето, дърветата и силуетът на планината проникваха в тази тишина и произвеждаха картините от интериора.

Дотогава не бях живяла в стаи с толкова много въздух. Имах усещане за него, както и за тишината. Две невидими неща, които присъстваха неотменно и в които се движех необезпокоявана, както си мислех. Помня, че в първите дни, и дори месеци, както осъзнах по-късно, непрекъснато се наблюдавах отстрани. Сигурно това за мен е било да бъда сама. Трябваше да се виждам сама. Отстрани, както се казва.

Имах усещане за всеки нюанс и всеки малък предмет, бях силно пристрастена към някаква тяхна местоположеност и подходящо разположение, които, веднъж намерени, не позFofволявах да се променят. Съзерцавах продължително всяко нещо докато се уверя, че трябва да е така, както е. Бях купила от антиквар един стол със странични облегалки, почти кресло с кожена тапицерия, който гледах толкова много, че накрая времето, прекарано без него, проникна и се установи в мен.

По същия начин опитомявах всяко нещо, от лъжичките в кухнята до зелените си растения. Обграждането с предмети, новите предмети в живота ми, се превърна в изграждане на същия този живот и всичко това в началото носеше радост. Недоумявах как съм могла да живея без тези именно цветове – екрю и тъмносиньо – без безмълвните слънчеви петна по тавана, безценните красиви предмети и картини по стените.

И всички те мълчаха, и колкото повече живееха под погледа ми в тази тишина, толкова повече се убеждавах, че това е моето място, че това най-сетне съм аз. В къщата  имаше тибетско огледало, което блестеше в тъмното с изпъкналото си око и ме отразяваше съвършена и смалена, когато се приближавах – то ми връщаше образа на една друга жена в една друга къща, за които сякаш се подготвях. Тук отсам беше нещо като предверие на там оттатък.

Ето, това е да си сама, мислех си, да имаш и да бъдеш тук. Да се грижиш за това място и да не позволяваш някое случайно разместване или поява да внесат грешен акорд. Бдях, постепенно се превръщах в страж на собствената си поместеност там.

После дойде първото ми боледуване сама – няколко дни в грипен унес и сухари с чай, след което разбрах, че и това изпитание е минало – къщата издържа да съм болна и пак да ми е добре в нея. Убеждавах се, колко е важно именно подобно преживяване.

После се научих да си паля огън в бледата мраморна камина, поръчах си цял куп дърва, които държах на тавана над мен. Огънят се оказа различен от тишината и въздуха, в които се движех. Опасен, капризен, изискващ внимание и подхранване, с ритъм и мирис, с цветове, забулен, изплезен, многолик. Сякаш бях пуснала първия посетител в дома си, където живеех сама.

Започнах да казвам – аз и огъня. С огъня сякаш не си сама. Огънят се появява и те държи под око, колкото и ти него. Освен това, докато приготвях дървата, за да ги запаля, нямах чувството, че аз произвеждам огън. Правех само така, че той да дойде, сякаш му отварях вратата. Понякога, особено първите пъти, той не идваше, стоеше някъде там в дървените пънове, чумереше се и не тръгваше. После започна все по-лесно да идва. И да танцува часове наред. След него имаше пепел, която слагах на цветята и с която излъсквах един сребърен чайник.

Много лесно излизах от вкъщи и с удоволствие се връщах. Не можех да повярвам, че живея сама, и то добре. Казвах си, че е благодарение на къщата, защото е такава тиха, просторна, отворена към небе, дискретно бледа и неочаквана, неповторима.

Когато за първи път заплаках в нея, пак беше добре. Ето, тук мога да плача. Дори мога и да не спя нощем, няма страшно. Лягам, ставам, чета, светлината от лампите ми е велика през нощта, всичко е точно, като в някаква реторика.

И времето отминаваше и отминаваше, скулите ми ставаха все по-високи и все повече изопваха лицето ми, косата ми се проточи към кръста, изчистих всички дрехи с привкус на фльонга, все по-често се обличах според препоръката на Диор: черен пуловер, плътен през зимата, тънък през лятото, черна пола до коленете, черни чорапи – така жената никога не може да сгреши. Изобразявах всичко мислено, потъвах все повече в гледането – и директното, и въобразеното. Изобразявах, сякаш рисувах – как нещата са, как нещата стават, как могат да бъдат каквито ти се иска. Ех, ех, най-после имах време да бъда както трябва, да бъда точна, да бъда най-доброто от това, което съм, да бъда съвършена.

Виж ти, ето какво е следвало да стане цял живот, а аз да не го знам, дори и не съм го подозирала. Просто място и да съм сама в него. Поздравявах себе си като за най-добро постижение.

Започнах да си мисля едва ли не, че мястото ми е благодарно. Ето, светът ми се отблагодарява затова, че посмях да реша да живея сама. Каква благодат се изсипа отгоре ми. Като в „Баба Хола” – над доброто момиче се изсипва златен дъжд. Ти прави, каквото е редно, пък нещата сами ще се подредят. И баща ми винаги го е казвал. За първи път бях в резонанс дори с него.

В този период и работата ми вървеше, печелех пари както никога преди това, приемах все повече поръчки, предложенията се сипеха. Труп-труп-труп. Ако водех дневник, щеше да има дни, в които да запиша: „Лудо харчене на пари”. И после: „Пак лудо харчене на пари”. Нещо като роман с продължение. Не вярвах, но все пак си казвах – ето какво означава да вземеш едно правилно решение, всичко друго следва.

Всеки ден правех йога, епилирах се редовно, а не както по-рано – да живея в тъмни периоди с прораснали косми точно, където не трябва и с развити стратегии за прикриването им.

Постепенно къщата ме отпускаше, завъртах се в по-външния живот, появявах се на разни места, излизах, имах дори редовни сбирки за карти, с женска компания, тръгнах на кино, по концерти,  дори на театър. Започнах да се виждам дори с бившия си приятел, към когото усещах, че изпитвам така желаните приятелски чувства. И пак прибирайки се вкъщи си казвах – ех, ех, не може да бъде, това е добрият живот.

Тишината пак беше там утаена, влизах в нея, потъвах, вкусвах я, но за все по-кратко, беше се превърнала в нещо като моя привилегия, която ми се полагаше и с която свиквах. Влизах и излизах, овладявах технологията на това да бъда едновременно сама  и не сама.

Всичко това постепенно ме опияняваше повече и от виното, което, ако оставах вкъщи вечер, пиех сама.

Все по-често, обаче, си мислех следното: за да стигна дотук, трябва да е минало много време. Толкова много, че да може животът да се сведе до своята есенция – това място тук и аз в него. Дори имаше мирис на безкрайност. И като възможности, и като невъзможности. Някаква точка, непонятна. Не знаех, не можех да знам защо бях попаднала в нея. И каква бях, когато бях в нея.

Навън с хората все още усещах, че съм си повече старата аз, отколкото нещо друго. Но останех ли сама, знаех, че е критично: някакво нагнетяване между всичко ставащото и нищо неставащото. Казвах си, така е защото съм сама, това е то да си сам. Без да бъда сигурна, с цялата свобода на търсещото незнание, което се плаши от собствената си сянка и се дебне в огледалото. Беше като че ли съм попаднала на най-плодородното парче земя в света, а не знаех какво да засея.

Хора идваха и си отиваха, чувствах се още по-добре след като е имало някого и си е отишъл. За момент и аз и мястото се превръщахме в други, сякаш на карнавал. Гостите ми внушаваха несъществуваща иначе норма – гостоприемство. Изпитвах силна радост, че при мен могат да идват, не само аз да ходя. Който идваше, беше добре дошъл, хвърчах и прескачах стъпалата до високия етаж, за да се запася с каквото трябва.

Посещенията контрастно изпълваха другото време, набавяха още един поглед върху вътрешността на тези стени, които едновременно ме отделяха и рисуваха арената на съществуването ми.

Преживях и две леки земетресения и то с извънредно задоволство. Поздравих се, че и при двете си бях вкъщи. И ги преживях, пълноценно и с целия полагащ се страх, но затова пък усетих с тялото си и цялата къща наоколо си, а по-късно дори си припомних, че не бях и помислила да се спасявам навън. 

Не зная как ли щеше да продължи „този проект”, както вече е прието да се казва, ако в съседния апартамен не се беше заселила ... съседка.

За първи път я срещнах на стълбите в деня на настаняването й – слизах отгоре и я видях на площадката на долния етаж с опрян в ъгъла гръб. „Здравейте” казах, и тя се представи и аз се представих. Само имена, размяна на имена и на някакви физиономии.

Нанасянето й беше съпроводено с много гръм и трясък. Както и е нормално, казвах си, опитвайки се да си припомня собственото си заселване. Това продължи и на следващия ден и после всичко утихна. Разбрах, че и тя ще живее сама, като мен.

Открих, че вратата й е снабдена с още една врата-решетка, която се отваряше и затваряше с удари и скърцане. Затова пък през цялото останало време беше тихо. Нищо не ставаше в този апартамент, освен че от него се излизаше и влизаше.

Не можех да повярвам на късмета си. Има някой до мен, но сякаш го  няма. Достатъчно е да чувам влизането и излизането, за да се уверявам, ден след ден, че някой живее там. Но как живее само, без звук.

Постепенно започнах да долавям по друг начин звуците,  които аз произвеждах. Тракането на чиниите при миене и подреждане, гласовете и високите интонации на гостите си, шумните изпращания на стълбището, телевизията и музиката, съборен предмет, прахосмукачка, скърцащият звук на таванската врата и трополенето, когато се качвах да нося дърва.

До този момент не бях обръщала внимание на всичките звуци, които произвеждах. Колкото по-малко чувах нея, толкова повече чувах себе си. Появи се друг, истински друг, който, независимо, че най-вероятно не ме слушаше (или чуваше), можеше да ме чуе, и това започна да променя всичко.

Не бях вече сама по-същия начин. Разбира се, казвах си, така и е редно. Човек не може да е сам винаги по един и същи начин. Бях сама, но по нов начин. Чувах себе си как трополя след единайсет вечерта и се питах дали тя спи или ме слуша.

Когато за втори път я срещнах, отново по стълбището, я попитах дали е добре и дали не й преча с шума, който вдигам. Понеже не я чувах след прибирането й, между 7 и 9 вечер, не знаех кога си ляга. Получих зашеметяващ отговор, който надхвърляше това, за което питах.

Научих, че тя умеела да не чува нищо около себе си, защото работела от години в колцентър. Освен това, там където живеела преди това, й забранявали да произвежда шум (вероятно хазаин, реших аз), така че била свикнала да живее безшумно и дори филми гледала със слушалки.

Отново не вярвах на ушите си. Най-близкият ми  (в пространството) човек не чуваше нищо и не произвеждаше никакъв шум. Вярно е, можех да го удостоверя.

Всичко това сякаш с още нещо потвърждаваше начина, по който живеех в тази къща. Имах съседка абстракция, ако бях решила да я измисля, най-вероятно нямаше да посмея.

Малко преди Коледа в продължение на два дни подминавах пощенските кутии и отбелязвах, че има писмо до нея. Втъкнато зад самите кутии. Гледах го и се питах дали да не й го занеса. Но цялото й живеене някак ми внушаваше неприкосновеност и затова продължих да го подминавам. Сутрин-вечер, писмото си седеше там, само и безмълвно. Една вечер ми дойде вдъхновение. Чух скърцащия шум на вратата-решетка и се появих. Добър вечер, добър вечер. Видяхте ли, че долу има писмо за вас? Не, не съм, отвръща тя. Много, много ви благодаря. И хуква надолу.

Прибрах се с хубавото чувство, че съм помогнала с нещо. Но то бързо се изпари от горящата мисъл, че тя е подминавала пощенскте кутии без дори да вдигне поглед към тях. Запитах се дали изобщо ме вижда, когато говори с мен.

В съботата след това я чух да ремонтира нещо. Дори си казах, че това вече прилича на истинско съседство. Когато излизах, видях че вратата й е отворена и тя кове. Какво ли? Нещо ковеше. Как сте? Оправям си прозорците, свикнала съм всичко сама да оправям, отръща ми тя.

Докато слизах надолу неволно се замислих, че тази поредна информация е също така специална, както и предишната. Тя сама си поправя всичко, справя се с всичко, сама си го оправя. Брей, помислих, като в книга. Не познавах подобни хора, особено жени.

Продължавах да обитавам същия живот, както и преди тя да се появи. Нищо уж не се беше променило. Само я имаше тази съседка, която, обаче, подозрително много съвпадаше с всичко, което бих се пожелала, ако посмеех. Тя беше като сбъднато непожелано за съсед. Първо жена, второ възпитана, трето сама, четвърто без гости, пето без шум, шесто говори на „ви”, седмо ... харесва ме. А ето как научих за последното.

Когато ми каза, че работи в колцентър, аз също й казах с какво се занимавам. А тя заяви, че това е мечтата й – да прави нещо с няколкото езика, които знае. Да бъде със свободна професия.

Дали е така, не зная, но ме изпълни допълнително чувство на сигурност от съседствтото.

Всичко това не ми попречи да подскачам нервно от всеки рязък и неочакван шум, който произвеждах. Това беше новото за мен, чувах собствените си звуци.

В благословеното време между Коледа и Нова година тя очевидно (или, може би, трябва да кажа ушечуто) не излезе от вкъщи в продължение на седмица. И ... докато си казвах, все пак странна е, как е възможно никъде да не отиде и никой да дойде, открих струята.

В кухнята ми, точно до хладилника, има стена, в подножието на която мазилката се рони. Знаех, че там, от другата страна, е банята на съседния апартамент. Чудех се кога ли ще стане истинска беля и боята ще се обели, а стената ще рухне. И тогава, край със съседството.

Седях на високо столче и зяпах в интернет. Напред назад, илюзия за разходка. Когато чух. Чух нов звук, отчетлив, специфичен, категоричен и по особен начин познат. Сетивата ми до такава степен бяха наситени визуално, че звуковите сигнали откънтяваха неестествено високо в мен. Нещо течеше на фона на тишината. Много ясно си спомнях кога беше започнало, напрягах слух да не изпусна и миг от шуртенето. Когато спря, чух шум, много по-лек, по-банален, едва доловим от пускане на вода в тоалетна.

Виж ти, казах си, живея от толкова време тук, а не знаех, че тук сигурно е банята. Трябва да внимавам с тази стена.

Не помня кога беше следващия път, дали скоро или доста по-нататък. Но това няма никакво значение, защото и бездруго останалото беше все същото. Освен това, бях забравила. И пак я чух, шуртящата струя. Силна, категорична, с времетраене, което запомних.

Мисля, че скоро след това имах прозрение, може би при следващия път, може би по-нататък.

Животът в тази къща беше направил така, че съзерцавах всичко, докато бях в нея. Сега откривах, че това се отнасяше и до звуците. А принос в идентифицирането на шума отвъд стената имаше един аналогичен шум, произведен от мен самата.

Най-банално пишкане. Струя, която бях свикнала да не чувам, но която сега чух, защото разпознах в нея съседската. Почти същите времетраене, отчетливост, категоричност.

Бях разгадала шума. Единственият, но неуправляем шум, който долиташе от моята абстрактна съседка. Шум толкова вътрешен, че чак нямаше право да бъде чуван от другиго и то през стена.

Защо, питах се, тъкмо това? От всичко друго възможно точно този звук беше избрал да ме споходи. Не изпитах никакво съмнение, че е тъкмо това, което си мислех. Присъствах на най-интимния момент на възможно най-дискретната от всички съседки.

При това присъствах много по-често, отколкото може да се предположи. Почти всеки път, когато бях в кухнята вечер и сутрин шумът се появяваше. За да затвърди убеждението ми, че е това, което беше.

Този звук, може би, се чува и до днес от някого, който се учи да живее сам.

Но аз вече не съм там, за да го зная. Отнесох със себе си слънчевите пространства на този апартамент заедно с онзи период на съзерцание на тишината, в който не ми се правеше нищо друго, освен да бъда „принцеса в кула”. В тънмносиньо и слонова кост. И без грахово зърно.

Точката беше свършила.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици