Пропускане към основното съдържание

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

 


 

Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?

 

Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.

 

Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това някаква самовзискателност ли е?

 

Не само че пиша, но и имам две готови книги - цикълът за Боженци и роман. Имам и готовност за книга с разкази. Работя и по анализите на вълшебни приказки, които подготвям отдавна. Имам и други проекти. Колкото до самовзискателността - има я, но не тя прави така, че да не издавам.

 

Доволна ли сте от рецепцията на предишните Ви романи? И важно ли Ви е какво критиката ще каже за Вас?

 

Това е история отпреди 10 години. Да, тогава бях доволна, и от критическите отзиви, и от реакции на читатели, и от бързи продажби. Никога не съм представяла книга повече от веднъж и извън София, а първият роман, „Това е както става", дори нямаше публично представяне. Всичко това ме кара да се питам днес дали авторът трябва да е активен, общителен и общуващ, да поддържа напрежение или любопитство към личността си, или трябва да е пасивен и задаващ си въпроси като мен. Но може би просто няма нужда от „трябва"  -              аз едва ли ще стана по-активна в това отношение. Продължавам да вярвам, че книгите имат своя съдба, свой път, независимо дали авторът е жив, известен, харесван, или забравен.

 

Имате опит и с чужда публика, защото романът Ви „Това е както става" беше преведен на английски. Нещо изненада ли Ви в реакциите на чуждите читатели?

 

Да. Срещите ми с американска публика бяха интересни в едно отношение -              хората не идват като на светско събитие, а са чели, дори и не непременно цялата книга, и искат да поговорят с писателя за своя прочит. Не се смущават, че споделят спонтанно, тъкмо за това са дошли. И очакват същото от автора. Това е извънредно ценно и стимулиращо. Нямам предвид професионални критици. Всичко това не пречи на събитието да е празнично. Разговорите продължават в тази посока и след официалната част. Имам чувството, че в България на премиерите на книги идват повече професионални читатели, отколкото там.

 

Превеждането на книги помага ли на собственото Ви писане? Има ли преведени от Вас автори, които са повлияли на стила Ви?

 

Откакто се помня, четенето на книги помага на писането ми. И доколкото преводът е може би най-добрият прочит, превеждането стимулира дори още повече. А писателката, която съм превеждала и изследвала, и която ми е повлияла несъмнено, е Маргьорит Дюрас. Други са Пруст и Жид. Има и още, по-потайни като Селма Лагерльоф, Рей Бредбъри. Когато започнах да пиша, на около 11-годишна възраст, за мен разказът беше най-непостижимата и трудна форма. Исках да пиша разкази като 0'Хенри или Мопасан. Пишех само разкази, продължавам и сега. Романът ми се виждаше лесна форма да се настаниш в безкрайното писане. Вече не мисля така. Когато се захванах с роман, направих всичко по силите си, за да е добре структуриран. И разбрах какво е да се пише дълъг текст, който се развива по други закони.

 

Вие самата имате голям опит и като редактор. Как обаче избирате редакторите на собствените си текстове? Имате ли предпочитани редактори?

 

Редакторският ми опит е с преводна литература. Много бих се страхувала да съм редактор на жив български писател. Не аз съм избирала редакторите си, а случаят. А най-добрият ми досега редактор е Иван Теофилов. Участието на редактор е тънка и сложна работа и ако срещата е сполучлива, ползата е голяма. Надя Радулова е редактор на книгата ми за Боженци. Това вече е мой избор и съм благодарна, че се съгласи.

 

А какво става с теорията? Изкушена ли сте да се завърнете към тези Ви търсения?

 

Изкушена съм. Бих искала да завърша книгата си за вълшебните приказки.

 

Член сте на журито за наградата „Хеликон" и това Ви принуждава да следите по-целенасочено съвременната българска проза. Има ли явления в нея според Вас? И има ли утвърдени писатели, които ви изненадват с развитието си?

 

Съжалявам, но по-добре да не цитирам имена. Защото все още предстои последното за годината гласуване. А и много автори от миналата година са издали книги и през тази. Има много добри български писатели, млади и не толкова млади. Удивена съм от страстта за писане у толкова много хора. Сигурна съм, че поне десетина от тях заслужават интереса и доверието на читателите.

Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

 

Литературен вестник, бр.36, 2017      - http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1574.pdf

 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици