Албена Стамболова

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра

35. В тази глава се опровергава всичко, написано досега. Който иска, може да я игнорира. Мислех да обясня защо. Но няма.

34. Върху мен се отпечатват много лесно неща, както върху фотографска плака.  Фотографската плака, макар и в упадък днес, е все още ненадмината по своята чувствителност и разделителна способност. Плаки се използват доскоро, и понякгога все още, при проучвания на променливи звезди в астрономията, в спектроскопията във физиката, в ранните изследвания на високите енергии (пак във физиката), а в медицината - на рентгеновото излъчване. И досега големите обсерватории подържат архиви с фотографски плаки. Мисля, че съм била фотографска плака в предишен живот.  Умът ми моментално се заема да интерпретира данните. Работата е там, че процесът протича независимо от волята и намерението ми.  Това не означава, че съм добър терапевт или писател. Неудържима бъбривост, като полудял игрален автомат, който отвреме на време изважда три еднакви картинки и пуска монети. Когато целенасочено се фокусирам върху някаква работна тема, вниманието ми трудно се задържа. Най-лесното нещо на света е да се

33. Един ден, полу като провокация, полу като самосъжаление, казах на майка си: “Аз си нямам свой дом”. Тя реагира начаса без нито за миг да се замисли: “Ти имаше. И всичко пропиля”. Вярно е. И невярно.  Но понеже разсъжденията ми са все за подмолните неща и стратегии, следва да кажа, че сигурно е права.  Имах дом, на площад Македония. Там дойде Ивайло и домът стана наш. Там се роди Климент.  Обичах много тази къща, чувствах я своя, харесвах я. Тя беше повратното място, откъдето животът можеше да стане истински. Беше и благословено място за приятели. От него тръгват повечето ни компании и приятелства. И после, и после ... Връзката ни започна да се разпада, цялото ми същество също се разпадаше - на фасове и водки. Позволих къщата да бъде заменена за друга. Опитах се да живея там и да я харесам. Не се случи. Дадохме я под наем, продадохме мебелите. И после заминахме за Франция и се разведохме. Когато се върнах, Климент беше на 18 и апартаментът стана негов

32. Не исках да обучавам мъжете си. Исках да са, каквито са. Ако ще ги дресирам, губя интерес. Разбира се, отначало не мислех в тези термини. Чувах около себе си жените да казват: “Ще го научиш”, “Ще го накараш”, “Жените решават”.  Виждаше ми се безмислено да създавам самотно сценарии. Нали целият интерес на връзката е в това, че протича на живо. Предпочитах да гледам на мъжете като на стихии, докато не започваха да се държат като природни бедствия. Изпусната работа. Не исках да я върша. Отказвах. Не съм обучител, поне не в любовта. Ако ме обича, ако ме ще, както, доколкото и докогато ...  Гордост ли е това? Или мързел? Или безотговорност? Сигурно и трите.  Или си играех на принцеса? Приказно е да откажеш да се грижиш за връзката. Тя е архетип. Можеш само да попаднеш в него. В мечтите си. Вероятността да се осъществят клони към нула. След сто години сън замъкът и паркът му са се превърнали в джунгла. Принцът си проправя път с меч.  После следват паяжини. И събуждане

31. Интересното е, че баща ми и аз се разболяхме от рак по едно и също време. Сега живеем заедно, без майка ми, която си отиде. Мен ме оперираха на 3-ти ноември, а него - на 5-ти.  Днес седим и се кумим един срещу друг. Пробвах някои леки трикове, за да го разприказвам. Не става, железен е. И все пак, не мога да са отърва от чувството, че и двамата сме все още тук, за да свършим някаква работа. Дали един с друг? Дали един за другиго? Дали за някого другиго? Но в комбина. Както когато ядем заедно люти чушки.  А и себе си пробвах. Кипвам, подобно на него, много бързо. Гледам го и виждам себе си в огледало. Всичко, което ме дразни у него, правя и аз. И все пак, този, който налага мълчание, е той. Това е разликата. Аз се развих като човек на езика в това безезиково семейство. Позволявам си да го описвам. Толкова по-зле за тях. Част от мълчаливата позиционна война между мен и баща ми е: как човек се грижи за себе си? Аз недоволствам  срещу неговия начин, той - срещу моя.

30. Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.).  Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение? Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им  е даден? Посягат ли на естеството? Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях.  Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”? Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл? Болестта идва само като финал на н

29. За общуването в семейството не може да се каже кой знае какво. Такова нямаше.  Както се отглеждаха цветя в изобилие, така се отглеждаше и липса на каквато и да е дипломатичност. Най-вече се тряскаха врати. Хората непрекъснато искаха от другите неща, но не знаеха как да ги поискат. Думите се запращаха като откоси и шрапнели се сипеха и по незаинтересуваните.  Най-добре се чувствах в две ситуации: или когато нямаше никого вкъщи (извънредно рядко), или когато бях навън. Вкъщи ли съм с хората от семейството, бях нащрек, напрегната, подтисната. Криех се. Викаха ме само, за да ми наредят нещо или за да ми се скарат. По-късно, когато заживях вън от семейния дом, открих, че гледам на нормално общуващите хора като на лицемерни. Хората, които умееха или си давах труда да убеждават и аргументират, да бъдат любезни и тактични, така да се каже - да договарят съгласието или поне търпимостта на отсрещната страна. Защото родителите ми се държаха любезно с хората извън дома, но посл

28. В патриархалните семейства, в които съм израснала, бяха специалисти по прикриването. Или по по-перфидния му вариант - специалисти по неприкритото прикриване. Вижда се, че има нещо, но лицето не благоволява да разговаря. Затворил се е в “гордо” мълчание. Това изобщо не е безобидно - и за двете страни. Нанася поражения a long terme, както казват французите. Дългосрочни.  Баба ми, която наричах Мама Катя, майката на майка ми, беше най-мълчалива от всички. Понякога се зачервяваше и изфучаваше навън от стаята, плачеше скришом ... и това е. Тя почина от рак. Беше страдала от тежка меланхолия като млада - бяха я лекували в продължение на година в Александровска болница - ступор.  После уж всичко минало. Дядо ми, бащата на майка ми, също излизаше, когато се ядоса. Твърдеше, че се пази, защото ако избухне, става невъздържан. Беше прекарал инфаркт. Баща ми само впиваше остри погледи и даваше кратки казармени нареждания. Мама си служеше основно с оценъчни съждения: харесва м

27. „Всичко се лекува”, каза ми една млада жена от остров Маргарита, Пепи, която почина от рак. Запознах се с нея в София, колкото да ми даде първата здравословна програма за хранене. Беше дошла да направи химиотерапевтична сесия, а аз бях току-що оперирана. Много залагах на Пепи. Мъжът й и тя живееха на остров Маргарита и имаха здравословен център, отглеждаха билки и зеленчуци, разработваха туроператорска фирма. Пепи се върна на острова и беше добре, приятелите, които ме запознаха с нея разказваха за мъжа й, ученик на д-р Тошков, за соковете и здравословното хранене, чистия въздух, биопрепаратите и т н.  Година след година питах как е Пепи и ми отговаряха, че е добре. После от имейла й започанаха да се разпращат молитви на испански до колективни адреси. Година след година. На осмата или на деветата година научих, че е починала. Приятелите бяха крили от мен, че е имало рецидив.  Виждала съм я само веднъж за половин час. Но нейната смърт ме засегна. Може би защото беше човекът,

26. Ако работата ми е да разплитам възли,  какъв по-сложен възел от пъпния?  Всяка майка е различна. И все пак, казват, майките обичат еднакво. На моята не мога да се сърдя. Сърдя се на баща си.  Майка ми е ангел. Дете ангел. Принудена да бъде дъщеря, сестра, майка, съпруга. Единствената безпроблемна връзка в живота й беша с баба й, моята прабаба, която познавах добре, защото почина, когато бях на 16. Баба, както наричах прабаба си, беше необикновена. Тайнствена и изящна, слаба и прозрачна. Майка ми имаше с нея специална връзка. Гледаха се като две от чудесата на света  Когато си отиде баба ми, нещо си отиде и от майка ми.  А докакто бях във Франция, създадох схемата на книга за жените в семейството. Те доминират, породени една от друга. Сигурно съм искала да разваля някаква магия. Но съдържанието, в три части, с обозначени ясни глави, така и си остана. Текст няма, не е написан и няма да бъде. Заглавието беше „Мама и аз”.  Майка ми е дете. Тъжно, красиво, крехко, префинено.

25. Ето на какво подлагах близките си хора. Можех да развързвам възли, но не и своя. И все пак, средството ми беше дадено.   Освен това, историята не беше започнала вчера. Ако не се бях разболяла от рак, всичко това можеше да мине за невроза. Днес се питам какво е преживял Ивайло, за да се стигне до разпада на брак, който започна като перфектен и в който се роди с любов и радост Климент. Никога не говорихме за това. Живяхме заедно малко повече от 10 години, които може би щяха да бъдат по-малко, ако не беше специфичната приятелска среда. Колко лудости и знаменити неща се сътвориха в нея! Въпреки мъглата над брака ни, въпреки изглеждащия тогава вечен социализъм, живяхме, прочетохме, открихме и изговорхме неща, които сега са достъпни и поднесени наготово в интернет и никой не им обръща внимание. Имахме една вярност – интелектуалната, а не помежду си, защото това беше еснафско. Интелигентен и налуден свят, в който беше възможно да се четат Клод Леви-Строс, Витгенщайн и Фройд, да се п

24. По някое време бях превърнала в идеология това, че не се установявам. Не оставам, не спирам ... не протичам, не трая ... не съм. Самоотричане, но за съжаление в ничия полза. “Ти да умреш ли искаш?” Действам, а не съм. Кой действа? Някой в мен, който е по-жив от мен и знае по-добре какво иска. Иска да е. Сигурно за тази двойнственост говореше Канисков.  Но и “бой и работа” има общо с това. Някой сигурно трябва насила и въпреки съпротивата ми да ме вкара в “работата”. Работата, която е светът на другите, на големите, на сериозните.  Не твърдя, че това е непременно най-хубавият и мечтан свят. Но е светът на хората, с които живея, познавам и обичам.  Самоизпъждане. Поради самооценка за несъстоятелност. Самозалъгване до момента на само-убийствената болест. Само-, само-, само- ... има още много. Хем ме няма, но хем и ме има. За да се само- ... унищожавам. И ако това не е осъзнатост, казах си, не знам какво е. Повече от това няма накъде. Само че винаги има накъде

23. Осъзнатост. Ключовата дума в йогата. Живей осъзнато. Каквото и да правиш, знай, че го правиш.  Работата е там, че когато мислено проследяваш действията и чувствата си, постепенно придобиваш способността да ги гледаш отстрани. Ставаш свидетел на самия себе си. На начина, по който действаш. На начина по който си. Визуализираш се.  Което пък е стъпало към промяна, ако решиш да я направиш.  Колко далече е това от мен. Цялата ми жизнена стратегия е била да си затварям очите пред всичко, което съм. Ако може да мина тихомълком, да се шмугна и да се измъкна от другия край без да ме видят.  Този начин на действие ми е осигурявал безнаказаност. Живяла съм с убеждението, че ако ме “хванат” - в поглед, в думи, в квалификации - те непременно ще са наказателни. Не случайно не излизам никак добре на снимки. Моментално се сковавам, позирам, изобщо - видиотявам се.  И затова съм си измислила да бъда нещо като крадец. Или като нарушител. Правилата са на и за другите. Аз само се про

22. Срещата ми с йога започна с бунт.  Не искам, откъде-накъде, прочела съм всичко, тук учители няма, няма да понеса хората в групата, сигурно ще говорят на език, който ще ме дразни. Надя успя да ме убеди да отида само веднъж. Един първи път. И останах. Преживях представянето и всичко останало, което бях очаквала. Но преживях и нещо, което не бях очаквала. Разбрах, че ще се занимавам с йога оттук нататък. Започнах в курса, но истинското начало е, когато минахме нивата и спряхме да ходим. Когато останах сама с йогата. Но защо йогата стана важна за мен, след като приключих курса? Докато все още ходех всяка сряда сутрин, мислех, че е чудесно, усещах колко добре и все по-добре се чувствам. Учех поза след поза, научих, че е важно как се съчетават в различни комплекси, усетих, макар и в съвсем начална фаза, какво е да медитираш, да се релаксираш. Именно това ме интересуваше най-много. Винаги съм се интересувала от медитацията, прочела съм доста за нея. Но си остав

21. Не съм била добре? А маркерите и всички изследвания, които правех? Добри. Защо тогава? Те не идентифицират раковите клетки преди да са образували компактна тъкан.  Освен това в нормалния процес тялото, или имунната му система, всекидневно се справят с ракови клетки и всякакви токсини. Това оначаваше ли, че при мен тя функционираше добре? Това беше единственият отговор, който можех да си  дам. Имах имунна система, която функционира. Бях я запазила, можех да се надявам на нея.  Бях чела някъде в многобройните си книги, че имунната система силно се влияе от стреса и емоциите изобщо. Научни екипи и т н. Бях чела. А ето че я преживях в действие по време на топлинното изригване.  Опитах се да си спомня какво се случваше в ума ми докато бях с високата температура, а после и с непонятния феномен на горящата ръка - от китката до рамото. Нищо особено. Само, че не исках лекари, исках да издържа, да издържа, да мине само. Ако имаше безпокойство, то беше за това какво ще стане, ако

ДНЕВНИК 20 Разбира се, можеш да обявиш всички за идиоти, а себе си за най-голям. Не бях много далече от това да го направя.  Но импулсът бързо се изпари. Вече започвах да се вслушвам в нещата, които ми се говореха за мен самата. Вироглавството леко отстъпваше. Нещо спонтанно беше дошло и си беше отишло. Само. Не се питах дали да вярвам или не. Не ме и интересуваше дали някой друг би повярвал. Бях изживяла нещо, сега живеех с мисълта за него. Каквото и да беше то, сигурна съм, че се беше случило. Брей! Виждах отново и отново Канисков как седи пред мен замислен.  През следващите месеци се появи нещо ново. За първи път изпитвах някакво ефирно, нежно отношение към живота. Не го бях изпитвала никога, дори и в най-щастливото време, когато бях бременна и се роди Климент. Винаги съм се държала силово, дори и в най-голямата си радост. Ето какво било да се укротиш, може би - да се смириш. Чувствах, че е убегливо, няма да е все така, но го бях идентифицирала. Не пришпорено състояние

19. Да се върна. Може би в някакво утихнало Аз, спокойно място за размишление. По-късно с Надя тръгнахме на йога.  Но преди това е случаят с ръката. Около три години след операцията. Ръката от страната на оперираната гърда страда от унищожените лимфни пътища. При всяко усилие, натоварване или нараняване (дори просто убождане за вземане на кръв), тя протестира с отток. А често и без нищо, просто защото й е по-студено, или по-топло, ръкавът е твърде тесен, или главата е в плен на поредния сън.  Ръката. Слабото място. Тревогата и страхът за ръката.  Бях виждала огромни, несързамерни ръце на оперирани жени. Почти няма връщане назад, мине ли оттокът определни граници. А понякога просто боли, за да покаже, че не всичко е толкова просто. Моят начин беше да развивам сила в нея. Гръдните мускули ги няма и въвеждането й в пълноценност е упорита работа. Петте тибетски упражнения, които и бездруго правех отдавна. Още с прибирането си от болницата продължих. Всеки божи ден, по хот

18. Трябваше ми време, за да се науча да бъда аз. Питах се дали ще имам. Дано, дано. Но колкото повече време имах, толкова повече го разхищавах. Такава съм. Това ми е познато. Постъпвам по същия начин и с парите. Никога не се научих да “слагам нещо настрана”. Всичко се изхарчва начаса като изпускане на вода от хидрофор преди зазимяване на къщата. Трърр-шшт! И край. До следващия път. Но за жизненото време е по-трудно да се каже: Трърр-шшт! И край. До следващия път.  И все пак, държах се и все още се държа по този начин. Дава ми се време, безценно - години -, а аз блея, напредвам бавно, аристократично, разсейвам се, зяпам се в огледалото, захласвам се в огледалото.  Този предмет е специален за мен. Винаги е бил. Обожавам огледалата. Те ме вадят от самота, грозота, депресия. Незаменима компания са. Не зная какво точно виждам в огледалата, но то ми набавя консистентност. Сигурно виждам съня си (според думите на шуарите). Съня на живота си, съня, който е моят живот. Казв

17. Уж дойде часът на реванша. За цялата унизена нищожност, която бях. Само че тези реванши са фалшиви. Реванши няма. Има рани, нелечими. Пиене, момчета, писане. И нечуване на никакъв друг глас, освен на собствения. А той не говореше, а само плачеше. Всичко, което обичащи ме хора ми казваха, беше неприемливо. Липсвала е свобода, свободата да преценявам какво става около мен и с мен.  Бях във война. Във война съм и до днес. Трябваше ми време, за да проумея, че важните за мен хора не престават ме обичат. Аз ги докарвам дотам да не ме обичат. Или: не приемам да ме обичат, след като не ме обичат. Шах-шех-топ-фриц, обичах да казвам. Сега започвах да проумявам защо съм го казвала, защо толкова съм привързана към този широко употребяваван израз. Така нареченият ми живот се превръщаше във вятър и мъгла. Жабата се омъжва: става карасавица, помага й се материално - апартамент, мебели. Има нужда от помощ: за детето, от лекари, от пари - дават се. Родителският дълг се изпълнява.

16. Родителите и грозна истина  - или поне една от многоетажните й собствености. Чувството, че съм нищожна, необичана, едва изтърпявана, без никакво достойнство и право на глас. Никога никакво одобрение от страна на родителите, а дори и от страна на дядовците и бабите. Огромна сдъжаност, възпитателен комплот срещу мен: никакво одбрение. Винаги съм боледувала от неодобрение. Постиженията ми се приемаха като нещо обикновено и задължително. Например отличен успех в училище. И необяснима дребнава раздразнителност при всяка несръчност, при всяка малка грешка, при всеки приятел, при всяка приятелка. Единствената приятелка, която майка ми одобри, беше обявена за по-добра, по-умна, по-интересна, по-хубава от мен. Дори когато Марина си отиде от този свят, майка ми не престана да ме сравнява с нея. Критичността, киселото неодобрение и презрение е специалитет на моето семейство. И досега не искам да се замислям как са се отнасяли към тях самите, за да се отнасят те по подобен начин с мен.

15. И в моменти на малодушие, и в моменти на възторг, се връщах към четивата си.  Така постепенно коаголираше конгломерат от клизми, хранене, ценни вещества, аминокиселини, митохондрии, способност да обичам, способност да прощавам, енергийни нива, алкалност и киселинност, вредни навици, спортуване, професионален успех, споразумения със себе си,  способност за релаксиране, медитация, пиене на вода, толерантност, приемане на себе си... Списъкът е много дълъг и все още - отворен. Всяка дума в него беше чужда и нова за мен. Не като разбиране, а като част от живота ми. Досега бях живяла като Джак Бауер и нищо не беше в състояние да ме спре. Сега ракът ме беше спрял и ме беше накарал да разглеждам всяко едно от тези неща едно по едно и да се чудя какво да ги правя.  Естеството ми беше чуждо на естеството си. Връщането означаваше опитомяване на съветите за здравословен живот. “Ти да умреш ли искаш?”, прозвучаваше бай Димитър в ушите ми всеки ден.  - Да, изглежда, че да, беше чес

14. Баланс.  Да обичаш себе си. Абстрактите. На края на втората година срещнах Надя. И изведнъж за цялата идеосинкраза, в която газех,  се появи събеседник. Тя е удивително човешко същество, защото може да мобилизра целия си капацитет, а в нейния случай той не е малък, за да бъде спътник. Пак като в приказките. Появява се магически персонаж, чиято функция е да помогне на героя да излезе от гората. Дава му вълшебен предмет или му показва пътя. Или съобщава полезна информация.  Грешката ми в случая с Надя беше, че забравих приказната схема. Тази функция е част от историята и изчезва преди края. Дълго време не й позволявах да изчезне. Вкопчвах се в подадения клон от ръба на блатото. Дори когато вече съвсем нямаше кой да го изтегли. Глупостта няма край. Така или иначе, през следвашите пет години произнасях монолозите си пред Надя. Спорех пред нея, задавах си въпроси пред нея, отговарях си, плачех, смеех се, молех, страдах. Чух и получих безброй помощи, но и на това дойде края