Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 14


14.

Баланс.  Да обичаш себе си. Абстрактите.
На края на втората година срещнах Надя. И изведнъж за цялата идеосинкраза, в която газех,  се появи събеседник. Тя е удивително човешко същество, защото може да мобилизра целия си капацитет, а в нейния случай той не е малък, за да бъде спътник. Пак като в приказките. Появява се магически персонаж, чиято функция е да помогне на героя да излезе от гората. Дава му вълшебен предмет или му показва пътя. Или съобщава полезна информация. 
Грешката ми в случая с Надя беше, че забравих приказната схема. Тази функция е част от историята и изчезва преди края. Дълго време не й позволявах да изчезне. Вкопчвах се в подадения клон от ръба на блатото. Дори когато вече съвсем нямаше кой да го изтегли. Глупостта няма край.

Така или иначе, през следвашите пет години произнасях монолозите си пред Надя. Спорех пред нея, задавах си въпроси пред нея, отговарях си, плачех, смеех се, молех, страдах. Чух и получих безброй помощи, но и на това дойде краят. 
Чувствах, че изтощавам хората около себе си. А те бяха в капан. Как да се отдалечиш от някого, който е застрашен? Морална дилема. Те балансираха. Опитваха да бъдат и с мен и без мен. А аз не приемах такива неща. Обвинявах, гласно или негласно. Обземаха ме неудържими разрушителни импулси.
И за какво изчете всичко, питах се. Ето каква си. Дивачка. Автентична. Поне в едно бях автентична. В разрушението. 
И пак напред, напред. Моето напред нямаше общо с това да стигнеш донякъде. В един миг само се връщах назад, разрушвах илюзията на театъра на мъдростта.
Такава беше работата, моята работа - да се движа по най-мъчителния възможен начин с всичките грешки на които съм способна. Движех се в рояк от грешки. 
Но може би тъкмо в тях изпитвах една от способностите си, или една от типитчните си черти: aeternum domum (всичко от начало).
Никак не е весело. Играта е опасна, особено ако не я контролираш, както беше в моя случай. Слепешком провокирах ситуации, които да ме отведат към началото на началата, към някаква въображаема точка в отминал момент, където се предполагаше, че уж всичко е наред, тоест - държа възможностите в ръка. 
А постигах само напрегната тъга, нищо не си идваше на мястото, а се трупаше около мен като стени от памук.
Канисков ми напомняше, че имам работа за вършене с хората около мен. 
В йога хората, които ни заобикалят са наши учители. Само че това беше прекомерна мъдрост за мен. Сърцето ми диво се стремеше да докаже нещо свое, нещо, което беше против всички. 
Протест, който не можеше и не можеше да откънти в затворената кутия на тялото ми.
И ето един от аналитичните ми изводи за състоянието тогава: средата, в която съществувах беше активна, а аз се опитвах да я препарирам, да я направя пасивна, да я зануля. Защо? Защото работех само с едната страна на уравнението и поради тази причиня не успявах, както казват счетоводителите, да го “равня”.

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра