Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 14


14.

Баланс.  Да обичаш себе си. Абстрактите.
На края на втората година срещнах Надя. И изведнъж за цялата идеосинкраза, в която газех,  се появи събеседник. Тя е удивително човешко същество, защото може да мобилизра целия си капацитет, а в нейния случай той не е малък, за да бъде спътник. Пак като в приказките. Появява се магически персонаж, чиято функция е да помогне на героя да излезе от гората. Дава му вълшебен предмет или му показва пътя. Или съобщава полезна информация. 
Грешката ми в случая с Надя беше, че забравих приказната схема. Тази функция е част от историята и изчезва преди края. Дълго време не й позволявах да изчезне. Вкопчвах се в подадения клон от ръба на блатото. Дори когато вече съвсем нямаше кой да го изтегли. Глупостта няма край.

Така или иначе, през следвашите пет години произнасях монолозите си пред Надя. Спорех пред нея, задавах си въпроси пред нея, отговарях си, плачех, смеех се, молех, страдах. Чух и получих безброй помощи, но и на това дойде краят. 
Чувствах, че изтощавам хората около себе си. А те бяха в капан. Как да се отдалечиш от някого, който е застрашен? Морална дилема. Те балансираха. Опитваха да бъдат и с мен и без мен. А аз не приемах такива неща. Обвинявах, гласно или негласно. Обземаха ме неудържими разрушителни импулси.
И за какво изчете всичко, питах се. Ето каква си. Дивачка. Автентична. Поне в едно бях автентична. В разрушението. 
И пак напред, напред. Моето напред нямаше общо с това да стигнеш донякъде. В един миг само се връщах назад, разрушвах илюзията на театъра на мъдростта.
Такава беше работата, моята работа - да се движа по най-мъчителния възможен начин с всичките грешки на които съм способна. Движех се в рояк от грешки. 
Но може би тъкмо в тях изпитвах една от способностите си, или една от типитчните си черти: aeternum domum (всичко от начало).
Никак не е весело. Играта е опасна, особено ако не я контролираш, както беше в моя случай. Слепешком провокирах ситуации, които да ме отведат към началото на началата, към някаква въображаема точка в отминал момент, където се предполагаше, че уж всичко е наред, тоест - държа възможностите в ръка. 
А постигах само напрегната тъга, нищо не си идваше на мястото, а се трупаше около мен като стени от памук.
Канисков ми напомняше, че имам работа за вършене с хората около мен. 
В йога хората, които ни заобикалят са наши учители. Само че това беше прекомерна мъдрост за мен. Сърцето ми диво се стремеше да докаже нещо свое, нещо, което беше против всички. 
Протест, който не можеше и не можеше да откънти в затворената кутия на тялото ми.
И ето един от аналитичните ми изводи за състоянието тогава: средата, в която съществувах беше активна, а аз се опитвах да я препарирам, да я направя пасивна, да я зануля. Защо? Защото работех само с едната страна на уравнението и поради тази причиня не успявах, както казват счетоводителите, да го “равня”.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици