Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 10


10.

Постепенно Канисков се превърна в мой водач. Добре си, добре си, казваше. Учеше ме с какво и кого да внимавам, да не си подстригвам косата, твърдеше, че имам силно, убедително слово и трябва да говоря пред хората, следеше лимфните ми възли, лявата ръка, гледаше в ирисите ми и докосваше пулса на китката. Виждах как е близък с някои хора, как се кара на други, слушах го как се оплаква от властите. Премести приемната си на цар Борис, сложи надпис, че е билкар и хората на своя отговорност пият билките му, вече не искаше да поема случаи, които не са тежки, тоест - онкологични повечето пъти. Виждах, че се изтощава, макар, че приемаше два дни в седмицата, а в останалите се прибираше в Железница при растенията и семейството си. Портретът на Дънов висеше а стената.

Веднъж го попитах какво да правя с родителите си, които са все сърдити, а имат нужда от помощ. Мъчат се сами, а не позволяват да им се помогне. Каза ми да не бързам, че ще дойде момент, когато сами ще потърсят помощта ми. Звучеше добре, но междувременно? Проблемът ми с тях стоеше неразрешен от дълги години, а вече не можеше да се решава просто с бягство, както когато бях на 21 и през следващите 25. Вина и страхове. Ето каква беше консистенцията на отношенията ми с тях. А чувствах, че те са важен елемент, може би фундаменталният, от въпросния енигматичен баланс.

Когато си блъскам ума в нещо непонятно, идва момент, в който го складирам. Никога не съм била търпелива. Балансът именно винаги ми е бил чужд. През живота си се държах рязко и непоследователно, наранявах хора и себе си, но продължавах напред. Напред, напред, беше моята дума. Сякаш дните, които оставях зад себе си, се изстрелваха напред и се нареждаха най-отпред на опашката на бъдните ми дни. 

Складирах проблема с родителите си вече четиресет и много години. Той ферментираше, явно бях ферментирала и аз. Но какво да се прави, карах както можех - междувременно. Ракът е ферментация. 

Когато заставах пред Канисков, сякаш ставах друга. Проста, ясна, смирена. Исках да долови от мен такива неща, които да го накарат да каже, че съм добре, че съм точна и правилна, и изобщо - една славна личност. Той четеше някакви неща в мен и изглеждаше, че те повече го занимават, отколкото болестта ми. Веднъж ми каза, че винаги ще бъда самотна, защото идвам от много далече във времето. 
Пиех с упование и удоволствие билките му, които бяха прости и понятни. Твърдеше, че неговите лекуват за разлика от тези в магазините, защото са събрани както, където и когато трябва. Вярвах, че е така. И от когото трябва, добавях наум. Той вършеше нещо за баланса ми на химичеко ниво. Но аз вършех ли?
Така измина още една година между прегледите в диспансера и Канисков. 
Но се случваше и нещо невероятно и хубаво, една от любовите в живота ми - къщата в Боженци.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Огледалните светове на Маргьорит Дюрас

      Името на М. Дюрас се свързва с литературния феномен „нов роман" през 70-те години на миналия век. Тук ще спомена френските писатели от това направление като Мишел Бютор, Клод Симон, Ален Роб-Грийе, Натали Сарот. Същевременно обаче творчеството на Дюрас се превръща в привилегирован обект на изследване в академичните и психоаналитични среди, като апогеят на интереса към него са 80-те и 90-те години. Доколко Дюрас е ортодоксална представителка на литературната вълна, не е предмет на този текст. Ще спомена само, че книгите, написани от нея през последните двайсет години от живота й, се очакват с интерес, превръщат се в пазарни кампании и литературни събития. Част от творбите й са филмирани от самата нея („Индия Сонг", "Натали Гранж", "Бакстър, Вера Бакстър", "Жената от Ганг", "Морякът от Гибралтар", "Следобедите на г-н Андесмас", "Човекът от Атлантика" и т.н.), други, като „Любовникът", са екранизирани...

Романовата вълна продължава. Милена Кирова

  Решението на Албена Стамболова да представи целия си роман в периодиката и чак след това да го издаде в книга е нестандартно за българската традиция. Интересно ще бъде да видим резултатите на този експеримент. В най-добрия случай критиката ще пише за текста два пъти, ако не вземем предвид факта на нейното полусъществуване в полуостаналите културни издания. Но независимо от тиражното битие на книгата, дебютът на Албена Стамболова е много силен и успява да наложи името на своята авторка сред общия напор на романното писане през последните години в българската литература.   "Това е, както става" - и както подсказва самото заглавие - не иска да бъде текст на конвенционалната наративност: плавно свързан, разумно подреден, разбираемо последователен... Той започва като хаотично разказани "лични истории", които постепенно се слепват, допълват, размесват в парадоксалната системност на хаоса, наречен човешки живот. "Онтологията" на разказа се изгражда върх...