Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 10


10.

Постепенно Канисков се превърна в мой водач. Добре си, добре си, казваше. Учеше ме с какво и кого да внимавам, да не си подстригвам косата, твърдеше, че имам силно, убедително слово и трябва да говоря пред хората, следеше лимфните ми възли, лявата ръка, гледаше в ирисите ми и докосваше пулса на китката. Виждах как е близък с някои хора, как се кара на други, слушах го как се оплаква от властите. Премести приемната си на цар Борис, сложи надпис, че е билкар и хората на своя отговорност пият билките му, вече не искаше да поема случаи, които не са тежки, тоест - онкологични повечето пъти. Виждах, че се изтощава, макар, че приемаше два дни в седмицата, а в останалите се прибираше в Железница при растенията и семейството си. Портретът на Дънов висеше а стената.

Веднъж го попитах какво да правя с родителите си, които са все сърдити, а имат нужда от помощ. Мъчат се сами, а не позволяват да им се помогне. Каза ми да не бързам, че ще дойде момент, когато сами ще потърсят помощта ми. Звучеше добре, но междувременно? Проблемът ми с тях стоеше неразрешен от дълги години, а вече не можеше да се решава просто с бягство, както когато бях на 21 и през следващите 25. Вина и страхове. Ето каква беше консистенцията на отношенията ми с тях. А чувствах, че те са важен елемент, може би фундаменталният, от въпросния енигматичен баланс.

Когато си блъскам ума в нещо непонятно, идва момент, в който го складирам. Никога не съм била търпелива. Балансът именно винаги ми е бил чужд. През живота си се държах рязко и непоследователно, наранявах хора и себе си, но продължавах напред. Напред, напред, беше моята дума. Сякаш дните, които оставях зад себе си, се изстрелваха напред и се нареждаха най-отпред на опашката на бъдните ми дни. 

Складирах проблема с родителите си вече четиресет и много години. Той ферментираше, явно бях ферментирала и аз. Но какво да се прави, карах както можех - междувременно. Ракът е ферментация. 

Когато заставах пред Канисков, сякаш ставах друга. Проста, ясна, смирена. Исках да долови от мен такива неща, които да го накарат да каже, че съм добре, че съм точна и правилна, и изобщо - една славна личност. Той четеше някакви неща в мен и изглеждаше, че те повече го занимават, отколкото болестта ми. Веднъж ми каза, че винаги ще бъда самотна, защото идвам от много далече във времето. 
Пиех с упование и удоволствие билките му, които бяха прости и понятни. Твърдеше, че неговите лекуват за разлика от тези в магазините, защото са събрани както, където и когато трябва. Вярвах, че е така. И от когото трябва, добавях наум. Той вършеше нещо за баланса ми на химичеко ниво. Но аз вършех ли?
Така измина още една година между прегледите в диспансера и Канисков. 
Но се случваше и нещо невероятно и хубаво, една от любовите в живота ми - къщата в Боженци.

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра