10.
Постепенно Канисков се превърна в мой водач. Добре си, добре си, казваше. Учеше ме с какво и кого да внимавам, да не си подстригвам косата, твърдеше, че имам силно, убедително слово и трябва да говоря пред хората, следеше лимфните ми възли, лявата ръка, гледаше в ирисите ми и докосваше пулса на китката. Виждах как е близък с някои хора, как се кара на други, слушах го как се оплаква от властите. Премести приемната си на цар Борис, сложи надпис, че е билкар и хората на своя отговорност пият билките му, вече не искаше да поема случаи, които не са тежки, тоест - онкологични повечето пъти. Виждах, че се изтощава, макар, че приемаше два дни в седмицата, а в останалите се прибираше в Железница при растенията и семейството си. Портретът на Дънов висеше а стената.
Веднъж го попитах какво да правя с родителите си, които са все сърдити, а имат нужда от помощ. Мъчат се сами, а не позволяват да им се помогне. Каза ми да не бързам, че ще дойде момент, когато сами ще потърсят помощта ми. Звучеше добре, но междувременно? Проблемът ми с тях стоеше неразрешен от дълги години, а вече не можеше да се решава просто с бягство, както когато бях на 21 и през следващите 25. Вина и страхове. Ето каква беше консистенцията на отношенията ми с тях. А чувствах, че те са важен елемент, може би фундаменталният, от въпросния енигматичен баланс.
Когато си блъскам ума в нещо непонятно, идва момент, в който го складирам. Никога не съм била търпелива. Балансът именно винаги ми е бил чужд. През живота си се държах рязко и непоследователно, наранявах хора и себе си, но продължавах напред. Напред, напред, беше моята дума. Сякаш дните, които оставях зад себе си, се изстрелваха напред и се нареждаха най-отпред на опашката на бъдните ми дни.
Складирах проблема с родителите си вече четиресет и много години. Той ферментираше, явно бях ферментирала и аз. Но какво да се прави, карах както можех - междувременно. Ракът е ферментация.
Когато заставах пред Канисков, сякаш ставах друга. Проста, ясна, смирена. Исках да долови от мен такива неща, които да го накарат да каже, че съм добре, че съм точна и правилна, и изобщо - една славна личност. Той четеше някакви неща в мен и изглеждаше, че те повече го занимават, отколкото болестта ми. Веднъж ми каза, че винаги ще бъда самотна, защото идвам от много далече във времето.
Пиех с упование и удоволствие билките му, които бяха прости и понятни. Твърдеше, че неговите лекуват за разлика от тези в магазините, защото са събрани както, където и когато трябва. Вярвах, че е така. И от когото трябва, добавях наум. Той вършеше нещо за баланса ми на химичеко ниво. Но аз вършех ли?
Така измина още една година между прегледите в диспансера и Канисков.
Но се случваше и нещо невероятно и хубаво, една от любовите в живота ми - къщата в Боженци.
Коментари
Публикуване на коментар