Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 10


10.

Постепенно Канисков се превърна в мой водач. Добре си, добре си, казваше. Учеше ме с какво и кого да внимавам, да не си подстригвам косата, твърдеше, че имам силно, убедително слово и трябва да говоря пред хората, следеше лимфните ми възли, лявата ръка, гледаше в ирисите ми и докосваше пулса на китката. Виждах как е близък с някои хора, как се кара на други, слушах го как се оплаква от властите. Премести приемната си на цар Борис, сложи надпис, че е билкар и хората на своя отговорност пият билките му, вече не искаше да поема случаи, които не са тежки, тоест - онкологични повечето пъти. Виждах, че се изтощава, макар, че приемаше два дни в седмицата, а в останалите се прибираше в Железница при растенията и семейството си. Портретът на Дънов висеше а стената.

Веднъж го попитах какво да правя с родителите си, които са все сърдити, а имат нужда от помощ. Мъчат се сами, а не позволяват да им се помогне. Каза ми да не бързам, че ще дойде момент, когато сами ще потърсят помощта ми. Звучеше добре, но междувременно? Проблемът ми с тях стоеше неразрешен от дълги години, а вече не можеше да се решава просто с бягство, както когато бях на 21 и през следващите 25. Вина и страхове. Ето каква беше консистенцията на отношенията ми с тях. А чувствах, че те са важен елемент, може би фундаменталният, от въпросния енигматичен баланс.

Когато си блъскам ума в нещо непонятно, идва момент, в който го складирам. Никога не съм била търпелива. Балансът именно винаги ми е бил чужд. През живота си се държах рязко и непоследователно, наранявах хора и себе си, но продължавах напред. Напред, напред, беше моята дума. Сякаш дните, които оставях зад себе си, се изстрелваха напред и се нареждаха най-отпред на опашката на бъдните ми дни. 

Складирах проблема с родителите си вече четиресет и много години. Той ферментираше, явно бях ферментирала и аз. Но какво да се прави, карах както можех - междувременно. Ракът е ферментация. 

Когато заставах пред Канисков, сякаш ставах друга. Проста, ясна, смирена. Исках да долови от мен такива неща, които да го накарат да каже, че съм добре, че съм точна и правилна, и изобщо - една славна личност. Той четеше някакви неща в мен и изглеждаше, че те повече го занимават, отколкото болестта ми. Веднъж ми каза, че винаги ще бъда самотна, защото идвам от много далече във времето. 
Пиех с упование и удоволствие билките му, които бяха прости и понятни. Твърдеше, че неговите лекуват за разлика от тези в магазините, защото са събрани както, където и когато трябва. Вярвах, че е така. И от когото трябва, добавях наум. Той вършеше нещо за баланса ми на химичеко ниво. Но аз вършех ли?
Така измина още една година между прегледите в диспансера и Канисков. 
Но се случваше и нещо невероятно и хубаво, една от любовите в живота ми - къщата в Боженци.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици