Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 6


6. 

Засега реалността за мен беше търсене. Quête на френски. Quest на английски. И до днес е така. Живеех търсейки. Амелия ме подкрепяше изцяло. Не усещах страх у нея и това беше много важно. И по-късно, всички приятели, които са ме гледали с удивление, са изпитвали страх. Но не и тя. Загадката на Амелия.

Организмът трябва да е чист. Това означава клизми, редовен стомах, правилно хранене. Бях на 46 години. С изградени навици, коренно противоположни на всичко благоприятстващо прочистването.

Нямаше как да не се обърна към самоанализ. Така се бях построила, че всеки мой жест казваше: “И какво? Вредно ли? Не и за мен”. 

Постепенно започвах да осъзнавам, какво означава тази жестикулация. Този език, на който изпращах послания и към другите, и към себе си. Игра, смъртоносна игра, криеница и надговаряне със смъртта. Степента, в която съм го съзнавала е била достатъчно ниска, за да ме плаши. Обирала съм предимно лаврите от играта. Гледала съм предизвикателно, но не хората, както съм мислела, а смъртта. Друг въпрос е, че това привличаше хората към мен. 

Толкова потънала бях (а може би още донякъде съм) в това състезание, че не намерих време през всичките дълги години да се попитам какво точно искам. Да живея, или да умра? Разбира се, въпросът звучи нелепо и никой не очаква да бъде зададен по този начин. Родил си се, очевидно е, че искаш да живееш; а колкото до смъртта - какво да я мислим, от какво да се страхуваме? - нали е неизбежна. Стига да дойде в средностатистическите си години. 

Но зад този въпрос, или по-скоро - над този въпрос - не бях си задала един от неговите аналози: Искам ли да обичам някого или не? Готова ли съм, мога ли да обичам някого или не? Мога ли да допусна друг човек в живота си? 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра