ДНЕВНИК 6

6. 

Засега реалността за мен беше търсене. Quête на френски. Quest на английски. И до днес е така. Живеех търсейки. Амелия ме подкрепяше изцяло. Не усещах страх у нея и това беше много важно. И по-късно, всички приятели, които са ме гледали с удивление, са изпитвали страх. Но не и тя. Загадката на Амелия.

Организмът трябва да е чист. Това означава клизми, редовен стомах, правилно хранене. Бях на 46 години. С изградени навици, коренно противоположни на всичко благоприятстващо прочистването.

Нямаше как да не се обърна към самоанализ. Така се бях построила, че всеки мой жест казваше: “И какво? Вредно ли? Не и за мен”. 

Постепенно започвах да осъзнавам, какво означава тази жестикулация. Този език, на който изпращах послания и към другите, и към себе си. Игра, смъртоносна игра, криеница и надговаряне със смъртта. Степента, в която съм го съзнавала е била достатъчно ниска, за да ме плаши. Обирала съм предимно лаврите от играта. Гледала съм предизвикателно, но не хората, както съм мислела, а смъртта. Друг въпрос е, че това привличаше хората към мен. 

Толкова потънала бях (а може би още донякъде съм) в това състезание, че не намерих време през всичките дълги години да се попитам какво точно искам. Да живея, или да умра? Разбира се, въпросът звучи нелепо и никой не очаква да бъде зададен по този начин. Родил си се, очевидно е, че искаш да живееш; а колкото до смъртта - какво да я мислим, от какво да се страхуваме? - нали е неизбежна. Стига да дойде в средностатистическите си години. 

Но зад този въпрос, или по-скоро - над този въпрос - не бях си задала един от неговите аналози: Искам ли да обичам някого или не? Готова ли съм, мога ли да обичам някого или не? Мога ли да допусна друг човек в живота си?