Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 2

ДНЕВНИК

2.

После възникна следната нагласа: припомнях си как се справях със страховете на детето си. Или по-скоро - как той се справяше със страховете си. Синът ми трудно признаваше, че го е страх. Или признаваше, когато беше готов да предложи решение за справяне. Така той ме учеше как се решават проблеми, а аз се учех да се вслушвам в него.
Разбирах, че е уплашен по това, че изведнъж ставаше много зает. Най-вече с легото си. Или с това да реди пъзел - голям и невъзможен. Редеше го докато страхът изчезне.

Действие срещу страх.

Исках незабавна операция. Направих я.
После, в продължение на месец, водих война. Доколкото си спомням - с всички. Няма да провеждам предписаните ми лечения - химио - лъче - хормонотерапии. Ще се справя без тях.
Защо не въпреки тях?, питаха ме. Защото ще ми е по-трудно. Защо, защо, защо?
Защото мисля, че за мен те не са добри. Откъде знаеш? Не зная, но мисля, чувствам така.

Гледаха ме със съжаление и това много ме нараняваше. Не стига, че съм се разболяла, ами съм и полудяла. Омръзна ми да обяснявам.

Не мога да бъда пациент. Здрава съм. Защо да ставам пациент насила, след като съм клинично здрава? Защото така се прави, лекарите са единодушни.

И аз бях единодушна. Щях да се лекувам, но сама с помощта на билкар.

"Намери ми шаман", казах полу на шега на Климент. И той намери. Бай Димитър. В село Каменар край Поморие.

Шаманът ме прие в присъствието на сина ми Климент и на братовчед ми Гошо, които ме отведоха при него. Държеше да не е сам с мен. Скара ми се, че съм се оперирала. Скара ми се, че не работя достатъчно. Скара ми се, че съм добра, но много "шавам". Препоръча на момчетата да ме контролират с "бой и работа". Каза, че съм горе-долу добре, даде ми торба с билки за три месеца и нареди да дойда пак "в центъра на март". На тръгване го попитах за цигарите и алкохола. Той ми отговори с въпрос: "Да умреш ли искаш?". Така разбрах, че е сериозно.

На връщане в София купих огромна тенджера. И тогава разбрах колко е трудно да се приготвя отварата. Имаше сложна схема, количествата бяха големи. Всеки ден и всеки ден - мерене, варене, изстиване, прецеждане, разпределение по шишета, шишенца, хладилници, чанти. Пиене.
Свикнах. Отварата си беше моя задача, мой балсам, мое спасение. По-късно прочетох в Димков колко е важно болният да поеме сам грижата за оздравяването си. Колко е важно да е трудно, за да не забравя, че има отговорности към себе си.
Тогава не го знаех. Къщата се изпълваше с парите на врящите растения. Помня, че все някак се извинявах и гърчех (по-скоро вътрешно, отколкото външно) за причинените неудобства. Чувствах се по-добре, когато всичко минаваше сякаш незабелязано.

Така минаха три месеца.

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра