Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 2

ДНЕВНИК

2.

После възникна следната нагласа: припомнях си как се справях със страховете на детето си. Или по-скоро - как той се справяше със страховете си. Синът ми трудно признаваше, че го е страх. Или признаваше, когато беше готов да предложи решение за справяне. Така той ме учеше как се решават проблеми, а аз се учех да се вслушвам в него.
Разбирах, че е уплашен по това, че изведнъж ставаше много зает. Най-вече с легото си. Или с това да реди пъзел - голям и невъзможен. Редеше го докато страхът изчезне.

Действие срещу страх.

Исках незабавна операция. Направих я.
После, в продължение на месец, водих война. Доколкото си спомням - с всички. Няма да провеждам предписаните ми лечения - химио - лъче - хормонотерапии. Ще се справя без тях.
Защо не въпреки тях?, питаха ме. Защото ще ми е по-трудно. Защо, защо, защо?
Защото мисля, че за мен те не са добри. Откъде знаеш? Не зная, но мисля, чувствам така.

Гледаха ме със съжаление и това много ме нараняваше. Не стига, че съм се разболяла, ами съм и полудяла. Омръзна ми да обяснявам.

Не мога да бъда пациент. Здрава съм. Защо да ставам пациент насила, след като съм клинично здрава? Защото така се прави, лекарите са единодушни.

И аз бях единодушна. Щях да се лекувам, но сама с помощта на билкар.

"Намери ми шаман", казах полу на шега на Климент. И той намери. Бай Димитър. В село Каменар край Поморие.

Шаманът ме прие в присъствието на сина ми Климент и на братовчед ми Гошо, които ме отведоха при него. Държеше да не е сам с мен. Скара ми се, че съм се оперирала. Скара ми се, че не работя достатъчно. Скара ми се, че съм добра, но много "шавам". Препоръча на момчетата да ме контролират с "бой и работа". Каза, че съм горе-долу добре, даде ми торба с билки за три месеца и нареди да дойда пак "в центъра на март". На тръгване го попитах за цигарите и алкохола. Той ми отговори с въпрос: "Да умреш ли искаш?". Така разбрах, че е сериозно.

На връщане в София купих огромна тенджера. И тогава разбрах колко е трудно да се приготвя отварата. Имаше сложна схема, количествата бяха големи. Всеки ден и всеки ден - мерене, варене, изстиване, прецеждане, разпределение по шишета, шишенца, хладилници, чанти. Пиене.
Свикнах. Отварата си беше моя задача, мой балсам, мое спасение. По-късно прочетох в Димков колко е важно болният да поеме сам грижата за оздравяването си. Колко е важно да е трудно, за да не забравя, че има отговорности към себе си.
Тогава не го знаех. Къщата се изпълваше с парите на врящите растения. Помня, че все някак се извинявах и гърчех (по-скоро вътрешно, отколкото външно) за причинените неудобства. Чувствах се по-добре, когато всичко минаваше сякаш незабелязано.

Така минаха три месеца.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици