Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 2

ДНЕВНИК

2.

После възникна следната нагласа: припомнях си как се справях със страховете на детето си. Или по-скоро - как той се справяше със страховете си. Синът ми трудно признаваше, че го е страх. Или признаваше, когато беше готов да предложи решение за справяне. Така той ме учеше как се решават проблеми, а аз се учех да се вслушвам в него.
Разбирах, че е уплашен по това, че изведнъж ставаше много зает. Най-вече с легото си. Или с това да реди пъзел - голям и невъзможен. Редеше го докато страхът изчезне.

Действие срещу страх.

Исках незабавна операция. Направих я.
После, в продължение на месец, водих война. Доколкото си спомням - с всички. Няма да провеждам предписаните ми лечения - химио - лъче - хормонотерапии. Ще се справя без тях.
Защо не въпреки тях?, питаха ме. Защото ще ми е по-трудно. Защо, защо, защо?
Защото мисля, че за мен те не са добри. Откъде знаеш? Не зная, но мисля, чувствам така.

Гледаха ме със съжаление и това много ме нараняваше. Не стига, че съм се разболяла, ами съм и полудяла. Омръзна ми да обяснявам.

Не мога да бъда пациент. Здрава съм. Защо да ставам пациент насила, след като съм клинично здрава? Защото така се прави, лекарите са единодушни.

И аз бях единодушна. Щях да се лекувам, но сама с помощта на билкар.

"Намери ми шаман", казах полу на шега на Климент. И той намери. Бай Димитър. В село Каменар край Поморие.

Шаманът ме прие в присъствието на сина ми Климент и на братовчед ми Гошо, които ме отведоха при него. Държеше да не е сам с мен. Скара ми се, че съм се оперирала. Скара ми се, че не работя достатъчно. Скара ми се, че съм добра, но много "шавам". Препоръча на момчетата да ме контролират с "бой и работа". Каза, че съм горе-долу добре, даде ми торба с билки за три месеца и нареди да дойда пак "в центъра на март". На тръгване го попитах за цигарите и алкохола. Той ми отговори с въпрос: "Да умреш ли искаш?". Така разбрах, че е сериозно.

На връщане в София купих огромна тенджера. И тогава разбрах колко е трудно да се приготвя отварата. Имаше сложна схема, количествата бяха големи. Всеки ден и всеки ден - мерене, варене, изстиване, прецеждане, разпределение по шишета, шишенца, хладилници, чанти. Пиене.
Свикнах. Отварата си беше моя задача, мой балсам, мое спасение. По-късно прочетох в Димков колко е важно болният да поеме сам грижата за оздравяването си. Колко е важно да е трудно, за да не забравя, че има отговорности към себе си.
Тогава не го знаех. Къщата се изпълваше с парите на врящите растения. Помня, че все някак се извинявах и гърчех (по-скоро вътрешно, отколкото външно) за причинените неудобства. Чувствах се по-добре, когато всичко минаваше сякаш незабелязано.

Така минаха три месеца.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Романовата вълна продължава. Милена Кирова

  Решението на Албена Стамболова да представи целия си роман в периодиката и чак след това да го издаде в книга е нестандартно за българската традиция. Интересно ще бъде да видим резултатите на този експеримент. В най-добрия случай критиката ще пише за текста два пъти, ако не вземем предвид факта на нейното полусъществуване в полуостаналите културни издания. Но независимо от тиражното битие на книгата, дебютът на Албена Стамболова е много силен и успява да наложи името на своята авторка сред общия напор на романното писане през последните години в българската литература.   "Това е, както става" - и както подсказва самото заглавие - не иска да бъде текст на конвенционалната наративност: плавно свързан, разумно подреден, разбираемо последователен... Той започва като хаотично разказани "лични истории", които постепенно се слепват, допълват, размесват в парадоксалната системност на хаоса, наречен човешки живот. "Онтологията" на разказа се изгражда върх...

Огледалните светове на Маргьорит Дюрас

      Името на М. Дюрас се свързва с литературния феномен „нов роман" през 70-те години на миналия век. Тук ще спомена френските писатели от това направление като Мишел Бютор, Клод Симон, Ален Роб-Грийе, Натали Сарот. Същевременно обаче творчеството на Дюрас се превръща в привилегирован обект на изследване в академичните и психоаналитични среди, като апогеят на интереса към него са 80-те и 90-те години. Доколко Дюрас е ортодоксална представителка на литературната вълна, не е предмет на този текст. Ще спомена само, че книгите, написани от нея през последните двайсет години от живота й, се очакват с интерес, превръщат се в пазарни кампании и литературни събития. Част от творбите й са филмирани от самата нея („Индия Сонг", "Натали Гранж", "Бакстър, Вера Бакстър", "Жената от Ганг", "Морякът от Гибралтар", "Следобедите на г-н Андесмас", "Човекът от Атлантика" и т.н.), други, като „Любовникът", са екранизирани...