Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 7


7.

Или: по-близкият аналог - мога ли да допусна себе си в живота? Мога ли да се приема, мога ли да се обичам (както съветват книгите)? Май не можех. Исках живот без себе си. Бях живяла живот без себе си. Е, не съвсем, разбира се. Това, че бях майка, имах физически облик, паспорт, образование, хора, които ме обичат, занимавах се с нещо - по всичко това бях разпознаваема. Дори в степен по-висока от други. И какво? Не е достатъчно, нашепваше едно все още тънко гласче, което с течение на времето се научих да отглеждам.

В един от романите си описвам жена (Мария), която е непроницаема. Към нея мъжът й отправя реплика на отчаяние: “Не можеш да хвърляш всичко в себе си като в боклук”. Това е написано около десет години преди да се разболея в един разказ, който после вмъкнах в романа. 


Ето че съм знаела какво правя. Но без да искам да го зная. Било ми е по-лесно, било ми е по-леко, по-лекомислено, по-дръзко, по-опасно. Така отново се връщах към идеята за играта, която играех със самата себе си. 

Така че все по-малко сигурна бях, че искам изцяло да излича болестта от себе си, както се стреми да прави медицината. Ракът се появи като знак, като съобщение и то щастливо, защото бях жива и можех да го чуя. Важно беше да съхраня нещо от това преживяване. Не рак, разбира се, а някакви съществени следи от него, за да си осигуря време за вслушване. Защото всичко това (че болестта е съобщение) не дойде при мен под формата на няколко изречения като горните. А като мигновена идея, която моментално се отхвърля, после се връща, приела друга форма, отнова се прогонва, после се прочита някъде. Идваше и си отиваше в продължение на месеци и години, изтъняваше и се уплътняваше, подлагаше се на съмнения, на аналогии, споделяше се и постепенно добиваше образ. Когато окончателно се фиксира, реших че е много важно за мен да бъда с една гърда. И всеки ден по много пъти да усещам и да си припомням, че съм с една гърда. Това, разбира се, не е достатъчно само по себе си. Но пък взех решение, че с никакви пластики няма да се занимавам и дори съм много добре каквато съм. Ще бъда красива, казвах си, красива и с една гърда. Интересна. Който се плаши, да бяга от мен.  Докато още лежах в болницата след операцията, доктор Владо ме беше казал: “В природата нищо не е симетрично”. 

Върнах се при бай Димитър през март. Този път ме заведе Стефан. Бай Димитър ми каза, че съм добре и ми даде нова торба билки за следващите три-четири месеца. Реших, че към края на годината ще отида пак при него и след това ще потърся някакъв лекарски контрол - изследвания на шест и дванайсет месеца. 

През септември стана нещо и аз отново пропуших. Малко отначало, но постепенно - повече. Поводът беше сериозен, но понеже се отнася до друг човек, тук няма да кажа нищо. Само, че събитието ме фокусира извън мен, върху друг човек, за когото се почувствах отговорна и на когото исках да помогна. Защо пропуших? Днес отговорът е лесен. Тогава дори не си зададох въпроса. Пропуших, защото ми бяха нужни сили. Пушенето ми ги даваше. 

Винаги съм искала да завоювам света. Беше ми се наложило да воювам за себе си. Не че знаех кое е това себе си, но работата ми изглеждаше сложна и неясна. Дотогава бях вярвала, че светът ми е по-ясен.
А по някакви неизвестни за мен причини, пушенето се оказваше опосредител между двете. Аз и другите. Решаване или прикриване на релационния проблем? Брей! Харесвах цигарите и това, което правят с мен. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Романовата вълна продължава. Милена Кирова

  Решението на Албена Стамболова да представи целия си роман в периодиката и чак след това да го издаде в книга е нестандартно за българската традиция. Интересно ще бъде да видим резултатите на този експеримент. В най-добрия случай критиката ще пише за текста два пъти, ако не вземем предвид факта на нейното полусъществуване в полуостаналите културни издания. Но независимо от тиражното битие на книгата, дебютът на Албена Стамболова е много силен и успява да наложи името на своята авторка сред общия напор на романното писане през последните години в българската литература.   "Това е, както става" - и както подсказва самото заглавие - не иска да бъде текст на конвенционалната наративност: плавно свързан, разумно подреден, разбираемо последователен... Той започва като хаотично разказани "лични истории", които постепенно се слепват, допълват, размесват в парадоксалната системност на хаоса, наречен човешки живот. "Онтологията" на разказа се изгражда върх...

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици...