Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 19


19.

Да се върна. Може би в някакво утихнало Аз, спокойно място за размишление. По-късно с Надя тръгнахме на йога. 
Но преди това е случаят с ръката. Около три години след операцията.
Ръката от страната на оперираната гърда страда от унищожените лимфни пътища. При всяко усилие, натоварване или нараняване (дори просто убождане за вземане на кръв), тя протестира с отток. А често и без нищо, просто защото й е по-студено, или по-топло, ръкавът е твърде тесен, или главата е в плен на поредния сън. 

Ръката. Слабото място. Тревогата и страхът за ръката. 
Бях виждала огромни, несързамерни ръце на оперирани жени. Почти няма връщане назад, мине ли оттокът определни граници. А понякога просто боли, за да покаже, че не всичко е толкова просто.
Моят начин беше да развивам сила в нея. Гръдните мускули ги няма и въвеждането й в пълноценност е упорита работа. Петте тибетски упражнения, които и бездруго правех отдавна. Още с прибирането си от болницата продължих. Всеки божи ден, по хотели, поляни и каравани, където и да се събуждах, първи бяха упражненията.
Четях за лимфната система и какво е благоприятно за нея. Сама си подбирах разни полезни неща. 
Мислех, че съм намерила изход. На моменти се подуваше, после се оправяше. Живеех с това, сякаш й разрешавах да е малко болна.
Около 10 часа в една есенна сутрин, почувствах, че май имам грип. Втрисане и ... болки в ръката.
Легнах с пуловер и всички одеяла върху себе си. Тръпките се превърнаха в ясно различимо треперене на цялата парцалена купчина. 
Когато пристигна Надя с печка духалка и термометър, установихме, че живакът отива към 42. Надя се молеше да отидем на лекар. Не и не, повтарях през зъби. А ръката непоносимо болеше все повече и повече. Пих аналгини и парацетамоли, чай и около следобяда температурата се върна към 38. Ура, вече бях нормално болна.
През следващите 2-3 дни нямаше никаква следа от грип, но с ръката ставаше нещо необичайно. Гореше отвътре, цялата температура се беше събрала в нея. Гореше и болеше.
Не препоръчвам на никого да не се обръща към лекар, но аз не исках и не го направих. Заради упоритата мисъл, че тази работа си е само моя работа. 

След около седмица всичко отмина. Хранех се основно с течности. Горенето се превърна в парене, после в топлина и някарая температурата се нормализира. С удивление открих, че ръката е с обичайните си размери, но кожата й се бели. И се обели цялата както след изгаряне от слънце.
Чувствах се лека и честита. Чаках да дойде денят за визитата ми при Канисков, за да му разкажа. Изпитвах радост като след справяне с нещо трудно. Ако има състояние, противоположно на хипоходрия, аз сигурно страдам от него. Разбира се, това не се отнася само до болести, а до целия ми живот. Пречките и провалите като че ли са направени специално за мен. Търся ги, създавам ги и после ги изживявам, справям се някак. Май че това работя, как ли би се наричала подобна професия?
Канисков тежко мълча по време на целия ми разказ. Гледаше встрани, намръщен, имах чувството, че всеки момент ще избухне. Когато спрях да говоря, той продължи да мълчи.
Не го бях виждала толкова замислен. 
С равен глас ми съобщи, че съм оздравяла. Но не от грип. От рак. Ама нали бях добре, вие ми казвахте, че съм добре? Не, не беше, отвърна той. Радвай се, това не се дава на всекиго. Над 40 градуса раковите клетки умират. Това е. Кризата на оздравяването. 
Ушите ми кънтяха. По-скоро от това, че уж съм била добре, а се оказа, че не съм била. То се заби в ума ми. Тръгнах си зашеметена. 
Пак имах да размишлявам.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд