19.
Да се върна. Може би в някакво утихнало Аз, спокойно място за размишление. По-късно с Надя тръгнахме на йога.
Но преди това е случаят с ръката. Около три години след операцията.
Ръката от страната на оперираната гърда страда от унищожените лимфни пътища. При всяко усилие, натоварване или нараняване (дори просто убождане за вземане на кръв), тя протестира с отток. А често и без нищо, просто защото й е по-студено, или по-топло, ръкавът е твърде тесен, или главата е в плен на поредния сън.
Ръката. Слабото място. Тревогата и страхът за ръката.
Бях виждала огромни, несързамерни ръце на оперирани жени. Почти няма връщане назад, мине ли оттокът определни граници. А понякога просто боли, за да покаже, че не всичко е толкова просто.
Моят начин беше да развивам сила в нея. Гръдните мускули ги няма и въвеждането й в пълноценност е упорита работа. Петте тибетски упражнения, които и бездруго правех отдавна. Още с прибирането си от болницата продължих. Всеки божи ден, по хотели, поляни и каравани, където и да се събуждах, първи бяха упражненията.
Четях за лимфната система и какво е благоприятно за нея. Сама си подбирах разни полезни неща.
Мислех, че съм намерила изход. На моменти се подуваше, после се оправяше. Живеех с това, сякаш й разрешавах да е малко болна.
Около 10 часа в една есенна сутрин, почувствах, че май имам грип. Втрисане и ... болки в ръката.
Легнах с пуловер и всички одеяла върху себе си. Тръпките се превърнаха в ясно различимо треперене на цялата парцалена купчина.
Когато пристигна Надя с печка духалка и термометър, установихме, че живакът отива към 42. Надя се молеше да отидем на лекар. Не и не, повтарях през зъби. А ръката непоносимо болеше все повече и повече. Пих аналгини и парацетамоли, чай и около следобяда температурата се върна към 38. Ура, вече бях нормално болна.
През следващите 2-3 дни нямаше никаква следа от грип, но с ръката ставаше нещо необичайно. Гореше отвътре, цялата температура се беше събрала в нея. Гореше и болеше.
Не препоръчвам на никого да не се обръща към лекар, но аз не исках и не го направих. Заради упоритата мисъл, че тази работа си е само моя работа.
След около седмица всичко отмина. Хранех се основно с течности. Горенето се превърна в парене, после в топлина и някарая температурата се нормализира. С удивление открих, че ръката е с обичайните си размери, но кожата й се бели. И се обели цялата както след изгаряне от слънце.
Чувствах се лека и честита. Чаках да дойде денят за визитата ми при Канисков, за да му разкажа. Изпитвах радост като след справяне с нещо трудно. Ако има състояние, противоположно на хипоходрия, аз сигурно страдам от него. Разбира се, това не се отнася само до болести, а до целия ми живот. Пречките и провалите като че ли са направени специално за мен. Търся ги, създавам ги и после ги изживявам, справям се някак. Май че това работя, как ли би се наричала подобна професия?
Канисков тежко мълча по време на целия ми разказ. Гледаше встрани, намръщен, имах чувството, че всеки момент ще избухне. Когато спрях да говоря, той продължи да мълчи.
Не го бях виждала толкова замислен.
С равен глас ми съобщи, че съм оздравяла. Но не от грип. От рак. Ама нали бях добре, вие ми казвахте, че съм добре? Не, не беше, отвърна той. Радвай се, това не се дава на всекиго. Над 40 градуса раковите клетки умират. Това е. Кризата на оздравяването.
Ушите ми кънтяха. По-скоро от това, че уж съм била добре, а се оказа, че не съм била. То се заби в ума ми. Тръгнах си зашеметена.
Пак имах да размишлявам.
Коментари
Публикуване на коментар