8.
Точно една година след операцията си, на погребението на майката на Стефан в Св. Георги, се запознах с удивителната д-р Елена Големанова, която работеше в онкодиспансера.
Както много неща по онова време, приех срещата като паднала от небето. Не търсех, необходимото само се появяваше.
Благодарение на д-р Големанова се регистрирах и вече имах право да ходя на прегледи.
Започна мъката на лекарите, с които се срещах. Не е възможно. Тук в епикризата пише, че са назначени всички терапии. Нито една не е направена. Сега вече е много късно. Гледаха на мен като на обречена. Какво да ви правим? Ами прегледайте ме. Изпращат ме със сумтене за маркери, вътрешни органи, гинеколког, сцинтиграфия на костите, хирург и обратно. Нищо. Хмм. Нито един, никога не ме попита как се чувствам, какво ям, дали пуша или пия, дали имам редовен стомах.
Акциите по преглеждането продължаваха по 3-4 дни - с чакането пред кабинетите, с чакането на резултатите. Горе-долу за седмица се разбираше, че нещата са каквито са.
Отначало се чувствах горда, че и аз, ето, вече съм редовен гражданин. Но след първите прегледи започна да става мъчително. Заради хората, които виждах и слушах там - по коридорите и пейките, по количките и пред вратите. А и общуването с лекарите беше много тежко. Всеки път обяснявах, че сама съм пожелала да не ми се правят леченията. И всеки път срещах възмущение и безпомощност. Гняв, отвращение. Така издържах около две години. Но междувременно продължавах да разсъждавам върху рака изобщо и в частност - върху моя. И открих Васил Канисков. Билкар и лечител.
Авантюрата продължаваше. Ориентиране в тъмна гора. Учех се да откривам белязаните дървета. Без да съм сигурна, че са белязани. Откривах знаци, но без референти. Както бях учила преди сто години - откривах означаващи без означаеми. Явно и заниманията ми с Лакан не са били случайни.
Всъщност, учех се да се доверявам на себе си.
Коментари
Публикуване на коментар