Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 8


8.

Точно една година след операцията си, на погребението на майката на Стефан в Св. Георги, се запознах с удивителната д-р Елена Големанова, която работеше в онкодиспансера. 
Както много неща по онова време, приех срещата като паднала от небето. Не търсех, необходимото само се появяваше. 
Благодарение на д-р Големанова се регистрирах и вече имах право да ходя на прегледи.



Започна мъката на лекарите, с които се срещах. Не е възможно. Тук в епикризата пише, че са назначени всички терапии. Нито една не е направена. Сега вече е много късно. Гледаха на мен като на обречена. Какво да ви правим? Ами прегледайте ме. Изпращат ме със сумтене за маркери, вътрешни органи, гинеколког, сцинтиграфия на костите, хирург и обратно. Нищо. Хмм. Нито един, никога не ме попита как се чувствам, какво ям, дали пуша или пия, дали имам редовен стомах.
Акциите по преглеждането продължаваха по 3-4 дни - с чакането пред кабинетите, с чакането на резултатите. Горе-долу за седмица се разбираше, че нещата са каквито са. 
Отначало се чувствах горда, че и аз, ето, вече съм редовен гражданин. Но след първите прегледи започна да става мъчително. Заради хората, които виждах и слушах там - по коридорите и пейките, по количките и пред вратите. А и общуването с лекарите беше много тежко. Всеки път обяснявах, че сама съм пожелала да не ми се правят леченията. И всеки път срещах възмущение и безпомощност. Гняв, отвращение. Така издържах около две години. Но междувременно продължавах да разсъждавам върху рака изобщо и в частност - върху моя. И открих Васил Канисков. Билкар и лечител. 
Авантюрата продължаваше. Ориентиране в тъмна гора. Учех се да откривам белязаните дървета. Без да съм сигурна, че са белязани. Откривах знаци, но без референти. Както бях учила преди сто години - откривах означаващи без означаеми. Явно и заниманията ми с Лакан не са били случайни. 
Всъщност, учех се да се доверявам на себе си. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Огледалните светове на Маргьорит Дюрас

      Името на М. Дюрас се свързва с литературния феномен „нов роман" през 70-те години на миналия век. Тук ще спомена френските писатели от това направление като Мишел Бютор, Клод Симон, Ален Роб-Грийе, Натали Сарот. Същевременно обаче творчеството на Дюрас се превръща в привилегирован обект на изследване в академичните и психоаналитични среди, като апогеят на интереса към него са 80-те и 90-те години. Доколко Дюрас е ортодоксална представителка на литературната вълна, не е предмет на този текст. Ще спомена само, че книгите, написани от нея през последните двайсет години от живота й, се очакват с интерес, превръщат се в пазарни кампании и литературни събития. Част от творбите й са филмирани от самата нея („Индия Сонг", "Натали Гранж", "Бакстър, Вера Бакстър", "Жената от Ганг", "Морякът от Гибралтар", "Следобедите на г-н Андесмас", "Човекът от Атлантика" и т.н.), други, като „Любовникът", са екранизирани...

Романовата вълна продължава. Милена Кирова

  Решението на Албена Стамболова да представи целия си роман в периодиката и чак след това да го издаде в книга е нестандартно за българската традиция. Интересно ще бъде да видим резултатите на този експеримент. В най-добрия случай критиката ще пише за текста два пъти, ако не вземем предвид факта на нейното полусъществуване в полуостаналите културни издания. Но независимо от тиражното битие на книгата, дебютът на Албена Стамболова е много силен и успява да наложи името на своята авторка сред общия напор на романното писане през последните години в българската литература.   "Това е, както става" - и както подсказва самото заглавие - не иска да бъде текст на конвенционалната наративност: плавно свързан, разумно подреден, разбираемо последователен... Той започва като хаотично разказани "лични истории", които постепенно се слепват, допълват, размесват в парадоксалната системност на хаоса, наречен човешки живот. "Онтологията" на разказа се изгражда върх...