Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 8


8.

Точно една година след операцията си, на погребението на майката на Стефан в Св. Георги, се запознах с удивителната д-р Елена Големанова, която работеше в онкодиспансера. 
Както много неща по онова време, приех срещата като паднала от небето. Не търсех, необходимото само се появяваше. 
Благодарение на д-р Големанова се регистрирах и вече имах право да ходя на прегледи.



Започна мъката на лекарите, с които се срещах. Не е възможно. Тук в епикризата пише, че са назначени всички терапии. Нито една не е направена. Сега вече е много късно. Гледаха на мен като на обречена. Какво да ви правим? Ами прегледайте ме. Изпращат ме със сумтене за маркери, вътрешни органи, гинеколког, сцинтиграфия на костите, хирург и обратно. Нищо. Хмм. Нито един, никога не ме попита как се чувствам, какво ям, дали пуша или пия, дали имам редовен стомах.
Акциите по преглеждането продължаваха по 3-4 дни - с чакането пред кабинетите, с чакането на резултатите. Горе-долу за седмица се разбираше, че нещата са каквито са. 
Отначало се чувствах горда, че и аз, ето, вече съм редовен гражданин. Но след първите прегледи започна да става мъчително. Заради хората, които виждах и слушах там - по коридорите и пейките, по количките и пред вратите. А и общуването с лекарите беше много тежко. Всеки път обяснявах, че сама съм пожелала да не ми се правят леченията. И всеки път срещах възмущение и безпомощност. Гняв, отвращение. Така издържах около две години. Но междувременно продължавах да разсъждавам върху рака изобщо и в частност - върху моя. И открих Васил Канисков. Билкар и лечител. 
Авантюрата продължаваше. Ориентиране в тъмна гора. Учех се да откривам белязаните дървета. Без да съм сигурна, че са белязани. Откривах знаци, но без референти. Както бях учила преди сто години - откривах означаващи без означаеми. Явно и заниманията ми с Лакан не са били случайни. 
Всъщност, учех се да се доверявам на себе си. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра