ДНЕВНИК 8

Точно една година след операцията си, на погребението на майката на Стефан в Св. Георги, се запознах с удивителната д-р Елена Големанова, която работеше в онкодиспансера.

Както много неща по онова време, приех срещата като паднала от небето. Не търсех, необходимото само се появяваше.

Благодарение на д-р Големанова се регистрирах и вече имах право да ходя на прегледи.

Започна мъката на лекарите, с които се срещах. Не е възможно. Тук в епикризата пише, че са назначени всички терапии. Нито една не е направена. Сега вече е много късно. Гледаха на мен като на обречена. Какво да ви правим? Ами прегледайте ме. Изпращат ме със сумтене за маркери, вътрешни органи, гинеколког, сцинтиграфия на костите, хирург и обратно. Нищо. Хмм. Нито един, никога не ме попита как се чувствам, какво ям, дали пуша или пия, дали имам редовен стомах.

Акциите по преглеждането продължаваха по 3-4 дни - с чакането пред кабинетите, с чакането на резултатите. Горе-долу за седмица се разбираше, че нещата са каквито са.

Отначало се чувствах горда, че и аз, ето, вече съм редовен гражданин. Но след първите прегледи започна да става мъчително. Заради хората, които виждах и слушах там - по коридорите и пейките, по количките и пред вратите. А и общуването с лекарите беше много тежко. Всеки път обяснявах, че сама съм пожелала да не ми се правят леченията. И всеки път срещах възмущение и безпомощност. Гняв, отвращение. Така издържах около две години. Но междувременно продължавах да разсъждавам върху рака изобщо и в частност - върху моя. И открих Васил Канисков. Билкар и лечител.

Авантюрата продължаваше. Ориентиране в тъмна гора. Учех се да откривам белязаните дървета. Без да съм сигурна, че са белязани. Откривах знаци, но без референти. Както бях учила преди сто години - откривах означаващи без означаеми. Явно и заниманията ми с Лакан не са били случайни.

Всъщност, учех се да се доверявам на себе си.

Коментари

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза? От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Прочетете още

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател? Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент. Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала В...

Прочетете още

Между големия и малкия разказ. Коментари върху текстовата организация на „Аз, Анна Комнина“ от Вера Мутафчиева

В този семинар се опитваме да разговаряме върху начина, по който Вера Мутафчиева изгражда своите исторически и литературни текстове. Избрах да разсъждавам върху присъствието и пресичането (засечките, би казала В. М.) на двата типа дискурсивност в романа „Аз, Анна Комнина“, който би могъл да се нарече исторически роман, доколкото в него е разказан животът на историческа личност, дъщеря, внучка и съпруга на василевси от епохата на Алекси Комнин, както и исторически автор на хрониката „Алексиада“. Едва ли за някого е останала незабелязана характерната за Вера Мутафчиева присмехулност. Тя не е присъща само на личността на авторката, но и на текстовете й. Отбелязвам това в самото начало, тъй като именно присмехулството, или по-скоро неговата непреодолимост, маркира спецификата на прозата на Вера Мутафчиева. Избрах присмехулството, а не сатирата, иронията, сарказма, защото те са литературни фигури, а то е по-близко като понятие ...

Прочетете още

Албена Стамболова

Търсене в този блог