Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 23


23.

Осъзнатост. Ключовата дума в йогата. Живей осъзнато. Каквото и да правиш, знай, че го правиш. 
Работата е там, че когато мислено проследяваш действията и чувствата си, постепенно придобиваш способността да ги гледаш отстрани. Ставаш свидетел на самия себе си. На начина, по който действаш. На начина по който си. Визуализираш се. 
Което пък е стъпало към промяна, ако решиш да я направиш. 

Колко далече е това от мен. Цялата ми жизнена стратегия е била да си затварям очите пред всичко, което съм. Ако може да мина тихомълком, да се шмугна и да се измъкна от другия край без да ме видят. 
Този начин на действие ми е осигурявал безнаказаност. Живяла съм с убеждението, че ако ме “хванат” - в поглед, в думи, в квалификации - те непременно ще са наказателни. Не случайно не излизам никак добре на снимки. Моментално се сковавам, позирам, изобщо - видиотявам се. 
И затова съм си измислила да бъда нещо като крадец. Или като нарушител. Правилата са на и за другите. Аз само се промъквам като сянка и гледам бързо, преди да се изясни колко нищо не струвам, да се измъкна.
Така-а-а, казах си. Стоп машина. Това заслужава да се мисли още.
Не е свързано с “бой и работа”. А с двойнствеността?
По-скоро с нея. 


Има един свят, в който другите живеят и се развиват, в който се държат като големи и сериозно разискват някакви неща. Имат твърди убеждения. Купуват апартаменти, обзавеждат ги и ги поддържат. Имат професии и ги упражняват. Имат приятели от години, виждат ги редовно по едни и същи места, никога не ги губят. А аз? Умея да правя разни неща, но пък нищо не е в състояние да ме накара да се предложа сама. Отсрани това изглежда като надутост. А е друго - невъзможност да се държа “като хората”. Като хората, които изпитват някакво уважение към себе си и не се срамуват да предложат уменията си на пазара. 

А аз, след кратките години при раждането на Климент, вече нямам свой дом. Във Франция живях под наем. Върнах се и все съм под наем или при някого. Сама измислям заниманията, от които печеля пари. 
И това не е случайно. Продължавам да съществувам като партизанин, който нехае да вземе властта. Интересува го единствено да продължава партизанския си живот до безкрай. 

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Между големия и малкия разказ. Коментари върху текстовата организация на „Аз, Анна Комнина“ от Вера Мутафчиева

        В този семинар се опитваме да разговаряме върху начина, по който Вера Мутафчиева изгражда своите исторически и литературни текстове. Избрах да разсъждавам върху присъствието и пресичането (засечките, би казала В. М.) на двата типа дискурсивност в романа „Аз, Анна Комнина“, който би могъл да се нарече исторически роман, доколкото в него е разказан животът на историческа личност, дъщеря, внучка и съпруга на василевси от епохата на Алекси Комнин, както и исторически автор на хрониката „Алексиада“.   Едва ли за някого е останала незабелязана характерната за Вера Мутафчиева присмехулност. Тя не е присъща само на личността на авторката, но и на текстовете й. Отбелязвам това в самото начало, тъй като именно присмехулството, или по-скоро неговата непреодолимост, маркира спецификата на прозата на Вера Мутафчиева. Избрах присмехулството, а не сатирата, иронията, сарказма, защото те са литературни фигури, а то е по-близко като понятие ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

ЛОРА КАРАВЕЛОВА. Психоаналитичен портрет на една дама

    ИСТОРИЯ   1. Роли. Преди всичко Лора Каравелова е дъщеря и племенница, по-късно съпруга и майка, накрая – съпруга и самотна любима. Така я вижда обществото, а то, за разлика от днешното, е по-консервативно в духа на буржоазната традиция. Всички личности от семейното и съпружеското й обкръжение са публични: чичо (Любен Каравелов), баща (Петко Каравелов), майка (Екатерина Каравелова), първи съпруг (Иван Дрянков), втори съпруг (Пейо Яворов). Би могло дори да се каже, че сам по себе си, всеки от тях е мерило за постигнат успех. Пейо Яворов, мъжът в края на живота й, е един от най-противоречивите и поляризиращи страстите образи. Нещо повече, самият той е взривяващ консерватизма на българската буржоазия. Лора е отгледана и възпитана не като дама. И двамата й родители са хора, които действат според идеи и идеали. И двамата притежават воля в излишък, за да преследват цели, да ги осъществяват, да се противопоставят и да превъзмогват, особено в случая на Екатери...
Публикуване на коментар
Прочетете още