ДНЕВНИК 11

11.

Понякога си спомнях “Бой и работа” на бай Димитър. Опитвах се да проумея. От дете се занивавам с езици. Френски най-вече, но и английски. После дойде астрологическият, после - структуралисткият, после - психоаналитичният. Винаги съм изпитвала страст към дискурсивността. Разпознавам, запаметявам, разглобявам и пародирам различни начини на изказ, на символизиране, на означаване. Не съм полагала особени усилия, мисля, че имам предразположение. От Канисков пък дойде друго послание: “Не бъди двойнствена”.

И двете са уж понятни. Но не и за мен.

На въпроса защо не съм приела сериозно императивността на медицинските терапии, а си блъскам главата с горните два израза, не мога да отговоря. Умът ми неуморно се стремеше да набави контекстите им, да ги разположи в системи на изказване. Единственият отговор, който мога да дам е, че терапиите ми приличаха на наказание за някаква лошавина. Не можех да допусна това да се случи, това не беше моят свят. А “Бой и работа” и “Не бъди двойнствена” бяха езикови конструкти, с тях можех да работя, за тях имах дарба. Те ме приемаха като отсрещна страна, която има своята дума, от която се очаква да влезе в играта. Да отговори на Сфинкса и да се спаси, или да не отговори и да умре.

Когато проумях това, разбрах, че съм направила Избор. Истински. Но трябва да уточня, че го проумявах бавно, на пресекулки, със съмнения и връщане назад. Мълчаливо и самотно. Без събеседници. Това навярно е бавният път. Сигурно с учител има и бърз. Но нямах да му се не види! И все още нямам.

Коментари

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза? От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Прочетете още

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето - протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на д...

Прочетете още

ДНЕВНИК 30

30. Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.). Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение? Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им е даден? Посягат ли на естеството? Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях. Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”? Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл? Болестта идва само к...

Прочетете още

Албена Стамболова

Търсене в този блог