Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 15


15.

И в моменти на малодушие, и в моменти на възторг, се връщах към четивата си. 
Така постепенно коаголираше конгломерат от клизми, хранене, ценни вещества, аминокиселини, митохондрии, способност да обичам, способност да прощавам, енергийни нива, алкалност и киселинност, вредни навици, спортуване, професионален успех, споразумения със себе си,  способност за релаксиране, медитация, пиене на вода, толерантност, приемане на себе си... Списъкът е много дълъг и все още - отворен. Всяка дума в него беше чужда и нова за мен. Не като разбиране, а като част от живота ми. Досега бях живяла като Джак Бауер и нищо не беше в състояние да ме спре. Сега ракът ме беше спрял и ме беше накарал да разглеждам всяко едно от тези неща едно по едно и да се чудя какво да ги правя. 
Естеството ми беше чуждо на естеството си. Връщането означаваше опитомяване на съветите за здравословен живот.

“Ти да умреш ли искаш?”, прозвучаваше бай Димитър в ушите ми всеки ден.  - Да, изглежда, че да, беше честният отговор. Играех играта и не знаех, че мога да бъда победена. - Не знаеше ли? Или не допускаше мисълта, че можеш да бъдеш победена? - Не я допусках. - Ето защо си болна.

Ето защо си болна, връщах се към началото. Защото съм смъртоносна за самата себе си. Точно като раковата клетка. Тя се храни с всичко, най-вече с болкуци, анаеробна е, кисела е и е като плесента, в която се превръщат умрелите хора. Изяжда всичко и накрая умира сама. Ако не чистим, плесента ще завземе планетата. Или, казват умните хора - ако не позволим на тялото ни само да се погрижи за себе си. Също както природата, без човека, сама се подържа чиста. 

Едно нещо поне бях изключила от информационните балони, в които плувах. Не ме интересуваха статистиките. Това е едно от първите истински осъзнати неща: всеки живот е уникален, всеки случай е непредвидим. Дори когато четях за чудотворни обрати, не изпитвах надежда за себе си. Бях разбрала, че ми предстои работа.

“Бой и работа”. Работа - добре, но защо - бой? От къде дойде този бой?

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици