Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 15


15.

И в моменти на малодушие, и в моменти на възторг, се връщах към четивата си. 
Така постепенно коаголираше конгломерат от клизми, хранене, ценни вещества, аминокиселини, митохондрии, способност да обичам, способност да прощавам, енергийни нива, алкалност и киселинност, вредни навици, спортуване, професионален успех, споразумения със себе си,  способност за релаксиране, медитация, пиене на вода, толерантност, приемане на себе си... Списъкът е много дълъг и все още - отворен. Всяка дума в него беше чужда и нова за мен. Не като разбиране, а като част от живота ми. Досега бях живяла като Джак Бауер и нищо не беше в състояние да ме спре. Сега ракът ме беше спрял и ме беше накарал да разглеждам всяко едно от тези неща едно по едно и да се чудя какво да ги правя. 
Естеството ми беше чуждо на естеството си. Връщането означаваше опитомяване на съветите за здравословен живот.

“Ти да умреш ли искаш?”, прозвучаваше бай Димитър в ушите ми всеки ден.  - Да, изглежда, че да, беше честният отговор. Играех играта и не знаех, че мога да бъда победена. - Не знаеше ли? Или не допускаше мисълта, че можеш да бъдеш победена? - Не я допусках. - Ето защо си болна.

Ето защо си болна, връщах се към началото. Защото съм смъртоносна за самата себе си. Точно като раковата клетка. Тя се храни с всичко, най-вече с болкуци, анаеробна е, кисела е и е като плесента, в която се превръщат умрелите хора. Изяжда всичко и накрая умира сама. Ако не чистим, плесента ще завземе планетата. Или, казват умните хора - ако не позволим на тялото ни само да се погрижи за себе си. Също както природата, без човека, сама се подържа чиста. 

Едно нещо поне бях изключила от информационните балони, в които плувах. Не ме интересуваха статистиките. Това е едно от първите истински осъзнати неща: всеки живот е уникален, всеки случай е непредвидим. Дори когато четях за чудотворни обрати, не изпитвах надежда за себе си. Бях разбрала, че ми предстои работа.

“Бой и работа”. Работа - добре, но защо - бой? От къде дойде този бой?

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра