ДНЕВНИК 13

13.

Сутрин тръгвах по къпиновите храсти наоколо и се връщах преяла. Копривата, цветята, дърветата, дренките, люлякът, кипарисите, подлежащите на стригане храсти, плужеците в ягодите, крушата, сливите, ябълките в съседната градина, розите, петуниите, мушкатата, орехът, вратата, котките. Пазарът в Габрово. 

Хиляда неща. Прането на чергите в Етъра. Стъргане на сапун в кофа. Сушене. 

Севлиево на пътя за Боженци. 

Тошо.

Хиляда неща. Всички те са свързани с къщата. 

Не зная какво е преживявал Стефан тогава. Никога не ми е казвал. Той не искаше да знам и аз не исках да питам. Благодарение на него спортувах, което беше жизнено важно. Каравана на плажа. Дълги лета. Каравана в планината. Тенис.  Приятели.

Стефан е моят добър гений и моят лош гений. Иска всичко за мен. Но под едно условие. Докато го иска. Идва момент, в който повече не го иска. Или временно не го иска. А аз полудявам.

Стефан е огледалото на моята непоследователност. Плащах цената за това, че обичам всичко да се променя, никога едно и също, никога рутина, никога повторение, никога самоплагиатство. Никога потъване в нещо, което наричах “мъртвилото”. То ме плашеше, когато настъпи. Застрашаваше ме. Бягах.

Стефан и къщата. Ничията къща. 

В живота ми Стефан е много повче от това, но този дневник не е за него. А за моя рак. Затова спирам. 

Мислех, че съм развързана. А се оказах завързана. Цял живот бях правила каквото искам и това ме беше накарало да повярвам, че съм безпределна, всесилна, несрещана. Във фолклора това се нарича мома неродена. Наистина се оказах неродена. Започнах да се раждам, когато бавно и трудно си припомнях онзи, върху когото написах дипломната си работа - Блез Паскал. Човешкото същество е крайно. Не е безкрайно. 

А Блез Паскал ми бе припомнен от Борето. Когато разбра, че съм се върнала от болницата, дотича вкъщи и ми донесе своя екземпляр на “Мисли”. Нищо не ме е трогвало повече. Първо, искаше да ме подготви за предстоящата смърт. Второ, не знаеше, че моят екземпляр е винаги с мен, издраскан и изцапан отпреди повече от 20 години. С мен, но все пак - забравен.

Оказах се завързана на възел. Тежък, мокър, сплъстен възел. Колко малко общо има свободата да съм аз с всичко, което бях правила до този момент! 

Онова, което продължавах да търся се изплъзваше. Колко коварно е всекидневието! Има смисъл единствено ако правиш всичко с любов и внимание. Но аз не го мога. Пришпорвам всеки един миг, препускам през него към следващия. Напред, напред! По пътя ми се трошат чаши, удрям се в остри ръбове, разцепвам устната си в порцелан. Ходя цялата в синини и рани. Ако в гърцкия пантеон имаше богиня на травмите, щях да съм нейна жрица. Trauma. Макар и на латински.