Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 13


13.

Сутрин тръгвах по къпиновите храсти наоколо и се връщах преяла. Копривата, цветята, дърветата, дренките, люлякът, кипарисите, подлежащите на стригане храсти, плужеците в ягодите, крушата, сливите, ябълките в съседната градина, розите, петуниите, мушкатата, орехът, вратата, котките. Пазарът в Габрово. 
Хиляда неща. Прането на чергите в Етъра. Стъргане на сапун в кофа. Сушене. 
Севлиево на пътя за Боженци. 
Тошо.
Хиляда неща. Всички те са свързани с къщата. 
Не зная какво е преживявал Стефан тогава. Никога не ми е казвал. Той не искаше да знам и аз не исках да питам. Благодарение на него спортувах, което беше жизнено важно. Каравана на плажа. Дълги лета. Каравана в планината. Тенис.  Приятели.


Стефан е моят добър гений и моят лош гений. Иска всичко за мен. Но под едно условие. Докато го иска. Идва момент, в който повече не го иска. Или временно не го иска. А аз полудявам.
Стефан е огледалото на моята непоследователност. Плащах цената за това, че обичам всичко да се променя, никога едно и също, никога рутина, никога повторение, никога самоплагиатство. Никога потъване в нещо, което наричах “мъртвилото”. То ме плашеше, когато настъпи. Застрашаваше ме. Бягах.

Стефан и къщата. Ничията къща. 
В живота ми Стефан е много повче от това, но този дневник не е за него. А за моя рак. Затова спирам. 

Мислех, че съм развързана. А се оказах завързана. Цял живот бях правила каквото искам и това ме беше накарало да повярвам, че съм безпределна, всесилна, несрещана. Във фолклора това се нарича мома неродена. Наистина се оказах неродена. Започнах да се раждам, когато бавно и трудно си припомнях онзи, върху когото написах дипломната си работа - Блез Паскал. Човешкото същество е крайно. Не е безкрайно. 
А Блез Паскал ми бе припомнен от Борето. Когато разбра, че съм се върнала от болницата, дотича вкъщи и ми донесе своя екземпляр на “Мисли”. Нищо не ме е трогвало повече. Първо, искаше да ме подготви за предстоящата смърт. Второ, не знаеше, че моят екземпляр е винаги с мен, издраскан и изцапан отпреди повече от 20 години. С мен, но все пак - забравен.


Оказах се завързана на възел. Тежък, мокър, сплъстен възел. Колко малко общо има свободата да съм аз с всичко, което бях правила до този момент! 
Онова, което продължавах да търся се изплъзваше. Колко коварно е всекидневието! Има смисъл единствено ако правиш всичко с любов и внимание. Но аз не го мога. Пришпорвам всеки един миг, препускам през него към следващия. Напред, напред! По пътя ми се трошат чаши, удрям се в остри ръбове, разцепвам устната си в порцелан. Ходя цялата в синини и рани. Ако в гърцкия пантеон имаше богиня на травмите, щях да съм нейна жрица. Trauma. Макар и на латински.

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра