Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 13


13.

Сутрин тръгвах по къпиновите храсти наоколо и се връщах преяла. Копривата, цветята, дърветата, дренките, люлякът, кипарисите, подлежащите на стригане храсти, плужеците в ягодите, крушата, сливите, ябълките в съседната градина, розите, петуниите, мушкатата, орехът, вратата, котките. Пазарът в Габрово. 
Хиляда неща. Прането на чергите в Етъра. Стъргане на сапун в кофа. Сушене. 
Севлиево на пътя за Боженци. 
Тошо.
Хиляда неща. Всички те са свързани с къщата. 
Не зная какво е преживявал Стефан тогава. Никога не ми е казвал. Той не искаше да знам и аз не исках да питам. Благодарение на него спортувах, което беше жизнено важно. Каравана на плажа. Дълги лета. Каравана в планината. Тенис.  Приятели.


Стефан е моят добър гений и моят лош гений. Иска всичко за мен. Но под едно условие. Докато го иска. Идва момент, в който повече не го иска. Или временно не го иска. А аз полудявам.
Стефан е огледалото на моята непоследователност. Плащах цената за това, че обичам всичко да се променя, никога едно и също, никога рутина, никога повторение, никога самоплагиатство. Никога потъване в нещо, което наричах “мъртвилото”. То ме плашеше, когато настъпи. Застрашаваше ме. Бягах.

Стефан и къщата. Ничията къща. 
В живота ми Стефан е много повче от това, но този дневник не е за него. А за моя рак. Затова спирам. 

Мислех, че съм развързана. А се оказах завързана. Цял живот бях правила каквото искам и това ме беше накарало да повярвам, че съм безпределна, всесилна, несрещана. Във фолклора това се нарича мома неродена. Наистина се оказах неродена. Започнах да се раждам, когато бавно и трудно си припомнях онзи, върху когото написах дипломната си работа - Блез Паскал. Човешкото същество е крайно. Не е безкрайно. 
А Блез Паскал ми бе припомнен от Борето. Когато разбра, че съм се върнала от болницата, дотича вкъщи и ми донесе своя екземпляр на “Мисли”. Нищо не ме е трогвало повече. Първо, искаше да ме подготви за предстоящата смърт. Второ, не знаеше, че моят екземпляр е винаги с мен, издраскан и изцапан отпреди повече от 20 години. С мен, но все пак - забравен.


Оказах се завързана на възел. Тежък, мокър, сплъстен възел. Колко малко общо има свободата да съм аз с всичко, което бях правила до този момент! 
Онова, което продължавах да търся се изплъзваше. Колко коварно е всекидневието! Има смисъл единствено ако правиш всичко с любов и внимание. Но аз не го мога. Пришпорвам всеки един миг, препускам през него към следващия. Напред, напред! По пътя ми се трошат чаши, удрям се в остри ръбове, разцепвам устната си в порцелан. Ходя цялата в синини и рани. Ако в гърцкия пантеон имаше богиня на травмите, щях да съм нейна жрица. Trauma. Макар и на латински.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици