Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 4

4.

Докато плувах в информацията, по-скоро се импрегнирах с нея, отколкото я разсъждавах. Просто се пълнех като съдина. Прочетох сигурно повече, отколкот бях чела за литература, психоанализа и организационна психология. Новите книги се превърнаха в четвърти раздел в библиотеката ми.

А когато се случваше да разсъждавам докъде съм, тази част от информацията, която ми беше нужна, идваше сама.
Тогава вярвах в това и вярвам и досега.

Пиех билките, не пиех абсолютно никакъв алкохол, спрях да пуша. Доктор Ели ми казваше да направя поне хормонотерапията. Доктор Цекова - също. Доктор Владо, близкият ми приятел, в чиято болница се оперирах и който виртуозно избра хирурга и организира всички последващи процедури - или плана за тях при най-добри условия - ми беше сърдит и не искаше да ме види. Да не споменавам всички останали познати и не дотам познати лекари.

Дразнех се, че ме подозират глезотия. Не иска да й опада косата. Не иска да й спре овулацията. Не иска да си развали кожата. Не иска да й е лошо. Не иска да погрознее. Ама че глупачка излезе.

Ами да, не исках. Намирах, че всичко това е част от деградацията на едно тяло, а не негов триумф. Не твърдя, че това се отнася за някого другиго, освен за мен. Въпросът не се състоеше във временните неразположения, причинени от определено лечение - коса, храносмилане и други. Въпросът беше, че упорито нещо ми подсказваше, че няма да стигна до етап 2, ако мина през етап 1.

В тази работа нямаше да има оздравяване, а постоянно отговаряне на основния въпрос.

Години наред бях живяла като бомба със закъснител. По много от всичко. Много енергия, много сила, много страх, много амбиция, много дързост, много натоварване, много пиене и много пушене, космически затегнат стомах, много разочарования, много сладки неща.

Тялото ми отговаряше с разбиране, както си мислех, на всичко това. Щом неспирният ми ум е решил или поискал нещо, ще го следваме, няма мърдане. На любов като на любов. На безсъние като на безсъние. На болка, като на болка.

Е, имаше и предупредителни знаци. Най-важният от тях - мигрената. Понякога - стомах, зъби, сърце. Носех спасителни хапчета за всичко това в чантата си.

Докато не разбрах, че спасителни хапчета изобщо не съществуват.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици