Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 4

4.

Докато плувах в информацията, по-скоро се импрегнирах с нея, отколкото я разсъждавах. Просто се пълнех като съдина. Прочетох сигурно повече, отколкот бях чела за литература, психоанализа и организационна психология. Новите книги се превърнаха в четвърти раздел в библиотеката ми.

А когато се случваше да разсъждавам докъде съм, тази част от информацията, която ми беше нужна, идваше сама.
Тогава вярвах в това и вярвам и досега.

Пиех билките, не пиех абсолютно никакъв алкохол, спрях да пуша. Доктор Ели ми казваше да направя поне хормонотерапията. Доктор Цекова - също. Доктор Владо, близкият ми приятел, в чиято болница се оперирах и който виртуозно избра хирурга и организира всички последващи процедури - или плана за тях при най-добри условия - ми беше сърдит и не искаше да ме види. Да не споменавам всички останали познати и не дотам познати лекари.

Дразнех се, че ме подозират глезотия. Не иска да й опада косата. Не иска да й спре овулацията. Не иска да си развали кожата. Не иска да й е лошо. Не иска да погрознее. Ама че глупачка излезе.

Ами да, не исках. Намирах, че всичко това е част от деградацията на едно тяло, а не негов триумф. Не твърдя, че това се отнася за някого другиго, освен за мен. Въпросът не се състоеше във временните неразположения, причинени от определено лечение - коса, храносмилане и други. Въпросът беше, че упорито нещо ми подсказваше, че няма да стигна до етап 2, ако мина през етап 1.

В тази работа нямаше да има оздравяване, а постоянно отговаряне на основния въпрос.

Години наред бях живяла като бомба със закъснител. По много от всичко. Много енергия, много сила, много страх, много амбиция, много дързост, много натоварване, много пиене и много пушене, космически затегнат стомах, много разочарования, много сладки неща.

Тялото ми отговаряше с разбиране, както си мислех, на всичко това. Щом неспирният ми ум е решил или поискал нещо, ще го следваме, няма мърдане. На любов като на любов. На безсъние като на безсъние. На болка, като на болка.

Е, имаше и предупредителни знаци. Най-важният от тях - мигрената. Понякога - стомах, зъби, сърце. Носех спасителни хапчета за всичко това в чантата си.

Докато не разбрах, че спасителни хапчета изобщо не съществуват.

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра