4.
Докато плувах в информацията, по-скоро се импрегнирах с нея, отколкото я разсъждавах. Просто се пълнех като съдина. Прочетох сигурно повече, отколкот бях чела за литература, психоанализа и организационна психология. Новите книги се превърнаха в четвърти раздел в библиотеката ми.
А когато се случваше да разсъждавам докъде съм, тази част от информацията, която ми беше нужна, идваше сама.
Тогава вярвах в това и вярвам и досега.
Пиех билките, не пиех абсолютно никакъв алкохол, спрях да пуша. Доктор Ели ми казваше да направя поне хормонотерапията. Доктор Цекова - също. Доктор Владо, близкият ми приятел, в чиято болница се оперирах и който виртуозно избра хирурга и организира всички последващи процедури - или плана за тях при най-добри условия - ми беше сърдит и не искаше да ме види. Да не споменавам всички останали познати и не дотам познати лекари.
Дразнех се, че ме подозират глезотия. Не иска да й опада косата. Не иска да й спре овулацията. Не иска да си развали кожата. Не иска да й е лошо. Не иска да погрознее. Ама че глупачка излезе.
Ами да, не исках. Намирах, че всичко това е част от деградацията на едно тяло, а не негов триумф. Не твърдя, че това се отнася за някого другиго, освен за мен. Въпросът не се състоеше във временните неразположения, причинени от определено лечение - коса, храносмилане и други. Въпросът беше, че упорито нещо ми подсказваше, че няма да стигна до етап 2, ако мина през етап 1.
В тази работа нямаше да има оздравяване, а постоянно отговаряне на основния въпрос.
Години наред бях живяла като бомба със закъснител. По много от всичко. Много енергия, много сила, много страх, много амбиция, много дързост, много натоварване, много пиене и много пушене, космически затегнат стомах, много разочарования, много сладки неща.
Тялото ми отговаряше с разбиране, както си мислех, на всичко това. Щом неспирният ми ум е решил или поискал нещо, ще го следваме, няма мърдане. На любов като на любов. На безсъние като на безсъние. На болка, като на болка.
Е, имаше и предупредителни знаци. Най-важният от тях - мигрената. Понякога - стомах, зъби, сърце. Носех спасителни хапчета за всичко това в чантата си.
Докато не разбрах, че спасителни хапчета изобщо не съществуват.
Докато плувах в информацията, по-скоро се импрегнирах с нея, отколкото я разсъждавах. Просто се пълнех като съдина. Прочетох сигурно повече, отколкот бях чела за литература, психоанализа и организационна психология. Новите книги се превърнаха в четвърти раздел в библиотеката ми.
А когато се случваше да разсъждавам докъде съм, тази част от информацията, която ми беше нужна, идваше сама.
Тогава вярвах в това и вярвам и досега.
Пиех билките, не пиех абсолютно никакъв алкохол, спрях да пуша. Доктор Ели ми казваше да направя поне хормонотерапията. Доктор Цекова - също. Доктор Владо, близкият ми приятел, в чиято болница се оперирах и който виртуозно избра хирурга и организира всички последващи процедури - или плана за тях при най-добри условия - ми беше сърдит и не искаше да ме види. Да не споменавам всички останали познати и не дотам познати лекари.
Дразнех се, че ме подозират глезотия. Не иска да й опада косата. Не иска да й спре овулацията. Не иска да си развали кожата. Не иска да й е лошо. Не иска да погрознее. Ама че глупачка излезе.
Ами да, не исках. Намирах, че всичко това е част от деградацията на едно тяло, а не негов триумф. Не твърдя, че това се отнася за някого другиго, освен за мен. Въпросът не се състоеше във временните неразположения, причинени от определено лечение - коса, храносмилане и други. Въпросът беше, че упорито нещо ми подсказваше, че няма да стигна до етап 2, ако мина през етап 1.
В тази работа нямаше да има оздравяване, а постоянно отговаряне на основния въпрос.
Години наред бях живяла като бомба със закъснител. По много от всичко. Много енергия, много сила, много страх, много амбиция, много дързост, много натоварване, много пиене и много пушене, космически затегнат стомах, много разочарования, много сладки неща.
Тялото ми отговаряше с разбиране, както си мислех, на всичко това. Щом неспирният ми ум е решил или поискал нещо, ще го следваме, няма мърдане. На любов като на любов. На безсъние като на безсъние. На болка, като на болка.
Е, имаше и предупредителни знаци. Най-важният от тях - мигрената. Понякога - стомах, зъби, сърце. Носех спасителни хапчета за всичко това в чантата си.
Докато не разбрах, че спасителни хапчета изобщо не съществуват.
Коментари
Публикуване на коментар