Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 17


17.

Уж дойде часът на реванша. За цялата унизена нищожност, която бях. Само че тези реванши са фалшиви. Реванши няма.
Има рани, нелечими. Пиене, момчета, писане. И нечуване на никакъв друг глас, освен на собствения. А той не говореше, а само плачеше. Всичко, което обичащи ме хора ми казваха, беше неприемливо. Липсвала е свобода, свободата да преценявам какво става около мен и с мен. 
Бях във война. Във война съм и до днес.

Трябваше ми време, за да проумея, че важните за мен хора не престават ме обичат. Аз ги докарвам дотам да не ме обичат. Или: не приемам да ме обичат, след като не ме обичат. Шах-шех-топ-фриц, обичах да казвам. Сега започвах да проумявам защо съм го казвала, защо толкова съм привързана към този широко употребяваван израз.

Така нареченият ми живот се превръщаше във вятър и мъгла. Жабата се омъжва: става карасавица, помага й се материално - апартамент, мебели. Има нужда от помощ: за детето, от лекари, от пари - дават се. Родителският дълг се изпълнява. Без капка радост - баща ми е сърдит, мама е болна. Някой би казал - това не е ли проява на обич и загриженост? Да. За повечето хора е така. Неблагодарна съм, защото не ценя тези неща. Искала съм онова, което не са могли да ми дадат: интерес, доверие и радост, че съществувам.

Материалните грижи никога не са могли да отменят тежките поражения: това, че нещо е хирургически отстранено от нашите отношения.  Когато искам да говоря за проблема, те не разбират. Отвращават се, обиждат се. В най-добрия случай - плашат се. Или имат все повече и повече проблеми в собствения си живот. Потъват един в друг, отхвърлят всички останали. Сглобяват се окончателно един с друг. 
И, разбира се, този пакет е звързан красиво с фльонгата на вината. Те даваха всичко, което искаха и можеха, и никога не разбраха, че не това ми е нужно. Но и никога не се поинтересуваха. А аз никога не се научих да приема техния дар. Душата си остана консервирана в бурканите с конфитюр.

И нещо последно - и двамата ми родители се ужасяваха и затваряха очи пред това, че пиша. Когато излезе първата ми книга, приеха подаръка ми с криви усмивки. И досега (с много малки изключения) никой от тях нищо не е прочел и нищо не ми е казал. Може и да са чели нещо от петте книги, които съм им подарила. Но не са намерили думи да ми кажат каквото и да било.

Израснах сред цигарен дим и отвратена от пушенето. Пропуших на 27 години, когато с Ивайло си обърнахме гръб. 
В голямата мъгла, в която живеех обаче, имаше истинска звезда. Никога не съм я изпускала от очи. Ръката, която небето ми е протегнало. 
Климент.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици