17.
Уж дойде часът на реванша. За цялата унизена нищожност, която бях. Само че тези реванши са фалшиви. Реванши няма.
Има рани, нелечими. Пиене, момчета, писане. И нечуване на никакъв друг глас, освен на собствения. А той не говореше, а само плачеше. Всичко, което обичащи ме хора ми казваха, беше неприемливо. Липсвала е свобода, свободата да преценявам какво става около мен и с мен.
Бях във война. Във война съм и до днес.
Трябваше ми време, за да проумея, че важните за мен хора не престават ме обичат. Аз ги докарвам дотам да не ме обичат. Или: не приемам да ме обичат, след като не ме обичат. Шах-шех-топ-фриц, обичах да казвам. Сега започвах да проумявам защо съм го казвала, защо толкова съм привързана към този широко употребяваван израз.
Така нареченият ми живот се превръщаше във вятър и мъгла. Жабата се омъжва: става карасавица, помага й се материално - апартамент, мебели. Има нужда от помощ: за детето, от лекари, от пари - дават се. Родителският дълг се изпълнява. Без капка радост - баща ми е сърдит, мама е болна. Някой би казал - това не е ли проява на обич и загриженост? Да. За повечето хора е така. Неблагодарна съм, защото не ценя тези неща. Искала съм онова, което не са могли да ми дадат: интерес, доверие и радост, че съществувам.
Материалните грижи никога не са могли да отменят тежките поражения: това, че нещо е хирургически отстранено от нашите отношения. Когато искам да говоря за проблема, те не разбират. Отвращават се, обиждат се. В най-добрия случай - плашат се. Или имат все повече и повече проблеми в собствения си живот. Потъват един в друг, отхвърлят всички останали. Сглобяват се окончателно един с друг.
И, разбира се, този пакет е звързан красиво с фльонгата на вината. Те даваха всичко, което искаха и можеха, и никога не разбраха, че не това ми е нужно. Но и никога не се поинтересуваха. А аз никога не се научих да приема техния дар. Душата си остана консервирана в бурканите с конфитюр.
И нещо последно - и двамата ми родители се ужасяваха и затваряха очи пред това, че пиша. Когато излезе първата ми книга, приеха подаръка ми с криви усмивки. И досега (с много малки изключения) никой от тях нищо не е прочел и нищо не ми е казал. Може и да са чели нещо от петте книги, които съм им подарила. Но не са намерили думи да ми кажат каквото и да било.
Израснах сред цигарен дим и отвратена от пушенето. Пропуших на 27 години, когато с Ивайло си обърнахме гръб.
В голямата мъгла, в която живеех обаче, имаше истинска звезда. Никога не съм я изпускала от очи. Ръката, която небето ми е протегнало.
Климент.
Коментари
Публикуване на коментар