Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 17


17.

Уж дойде часът на реванша. За цялата унизена нищожност, която бях. Само че тези реванши са фалшиви. Реванши няма.
Има рани, нелечими. Пиене, момчета, писане. И нечуване на никакъв друг глас, освен на собствения. А той не говореше, а само плачеше. Всичко, което обичащи ме хора ми казваха, беше неприемливо. Липсвала е свобода, свободата да преценявам какво става около мен и с мен. 
Бях във война. Във война съм и до днес.

Трябваше ми време, за да проумея, че важните за мен хора не престават ме обичат. Аз ги докарвам дотам да не ме обичат. Или: не приемам да ме обичат, след като не ме обичат. Шах-шех-топ-фриц, обичах да казвам. Сега започвах да проумявам защо съм го казвала, защо толкова съм привързана към този широко употребяваван израз.

Така нареченият ми живот се превръщаше във вятър и мъгла. Жабата се омъжва: става карасавица, помага й се материално - апартамент, мебели. Има нужда от помощ: за детето, от лекари, от пари - дават се. Родителският дълг се изпълнява. Без капка радост - баща ми е сърдит, мама е болна. Някой би казал - това не е ли проява на обич и загриженост? Да. За повечето хора е така. Неблагодарна съм, защото не ценя тези неща. Искала съм онова, което не са могли да ми дадат: интерес, доверие и радост, че съществувам.

Материалните грижи никога не са могли да отменят тежките поражения: това, че нещо е хирургически отстранено от нашите отношения.  Когато искам да говоря за проблема, те не разбират. Отвращават се, обиждат се. В най-добрия случай - плашат се. Или имат все повече и повече проблеми в собствения си живот. Потъват един в друг, отхвърлят всички останали. Сглобяват се окончателно един с друг. 
И, разбира се, този пакет е звързан красиво с фльонгата на вината. Те даваха всичко, което искаха и можеха, и никога не разбраха, че не това ми е нужно. Но и никога не се поинтересуваха. А аз никога не се научих да приема техния дар. Душата си остана консервирана в бурканите с конфитюр.

И нещо последно - и двамата ми родители се ужасяваха и затваряха очи пред това, че пиша. Когато излезе първата ми книга, приеха подаръка ми с криви усмивки. И досега (с много малки изключения) никой от тях нищо не е прочел и нищо не ми е казал. Може и да са чели нещо от петте книги, които съм им подарила. Но не са намерили думи да ми кажат каквото и да било.

Израснах сред цигарен дим и отвратена от пушенето. Пропуших на 27 години, когато с Ивайло си обърнахме гръб. 
В голямата мъгла, в която живеех обаче, имаше истинска звезда. Никога не съм я изпускала от очи. Ръката, която небето ми е протегнало. 
Климент.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала В...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Между големия и малкия разказ. Коментари върху текстовата организация на „Аз, Анна Комнина“ от Вера Мутафчиева

        В този семинар се опитваме да разговаряме върху начина, по който Вера Мутафчиева изгражда своите исторически и литературни текстове. Избрах да разсъждавам върху присъствието и пресичането (засечките, би казала В. М.) на двата типа дискурсивност в романа „Аз, Анна Комнина“, който би могъл да се нарече исторически роман, доколкото в него е разказан животът на историческа личност, дъщеря, внучка и съпруга на василевси от епохата на Алекси Комнин, както и исторически автор на хрониката „Алексиада“.   Едва ли за някого е останала незабелязана характерната за Вера Мутафчиева присмехулност. Тя не е присъща само на личността на авторката, но и на текстовете й. Отбелязвам това в самото начало, тъй като именно присмехулството, или по-скоро неговата непреодолимост, маркира спецификата на прозата на Вера Мутафчиева. Избрах присмехулството, а не сатирата, иронията, сарказма, защото те са литературни фигури, а то е по-близко като понятие ...
Публикуване на коментар
Прочетете още