Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 17


17.

Уж дойде часът на реванша. За цялата унизена нищожност, която бях. Само че тези реванши са фалшиви. Реванши няма.
Има рани, нелечими. Пиене, момчета, писане. И нечуване на никакъв друг глас, освен на собствения. А той не говореше, а само плачеше. Всичко, което обичащи ме хора ми казваха, беше неприемливо. Липсвала е свобода, свободата да преценявам какво става около мен и с мен. 
Бях във война. Във война съм и до днес.

Трябваше ми време, за да проумея, че важните за мен хора не престават ме обичат. Аз ги докарвам дотам да не ме обичат. Или: не приемам да ме обичат, след като не ме обичат. Шах-шех-топ-фриц, обичах да казвам. Сега започвах да проумявам защо съм го казвала, защо толкова съм привързана към този широко употребяваван израз.

Така нареченият ми живот се превръщаше във вятър и мъгла. Жабата се омъжва: става карасавица, помага й се материално - апартамент, мебели. Има нужда от помощ: за детето, от лекари, от пари - дават се. Родителският дълг се изпълнява. Без капка радост - баща ми е сърдит, мама е болна. Някой би казал - това не е ли проява на обич и загриженост? Да. За повечето хора е така. Неблагодарна съм, защото не ценя тези неща. Искала съм онова, което не са могли да ми дадат: интерес, доверие и радост, че съществувам.

Материалните грижи никога не са могли да отменят тежките поражения: това, че нещо е хирургически отстранено от нашите отношения.  Когато искам да говоря за проблема, те не разбират. Отвращават се, обиждат се. В най-добрия случай - плашат се. Или имат все повече и повече проблеми в собствения си живот. Потъват един в друг, отхвърлят всички останали. Сглобяват се окончателно един с друг. 
И, разбира се, този пакет е звързан красиво с фльонгата на вината. Те даваха всичко, което искаха и можеха, и никога не разбраха, че не това ми е нужно. Но и никога не се поинтересуваха. А аз никога не се научих да приема техния дар. Душата си остана консервирана в бурканите с конфитюр.

И нещо последно - и двамата ми родители се ужасяваха и затваряха очи пред това, че пиша. Когато излезе първата ми книга, приеха подаръка ми с криви усмивки. И досега (с много малки изключения) никой от тях нищо не е прочел и нищо не ми е казал. Може и да са чели нещо от петте книги, които съм им подарила. Но не са намерили думи да ми кажат каквото и да било.

Израснах сред цигарен дим и отвратена от пушенето. Пропуших на 27 години, когато с Ивайло си обърнахме гръб. 
В голямата мъгла, в която живеех обаче, имаше истинска звезда. Никога не съм я изпускала от очи. Ръката, която небето ми е протегнало. 
Климент.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...
Публикуване на коментар
Прочетете още

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на д...
Публикуване на коментар
Прочетете още

ДНЕВНИК 30

30. Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.).  Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение? Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им  е даден? Посягат ли на естеството? Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях.  Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”? Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл? Болестта идва само к...
Публикуване на коментар
Прочетете още