Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 16


16.

Родителите и грозна истина  - или поне една от многоетажните й собствености. Чувството, че съм нищожна, необичана, едва изтърпявана, без никакво достойнство и право на глас. Никога никакво одобрение от страна на родителите, а дори и от страна на дядовците и бабите. Огромна сдъжаност, възпитателен комплот срещу мен: никакво одбрение. Винаги съм боледувала от неодобрение. Постиженията ми се приемаха като нещо обикновено и задължително. Например отличен успех в училище. И необяснима дребнава раздразнителност при всяка несръчност, при всяка малка грешка, при всеки приятел, при всяка приятелка. Единствената приятелка, която майка ми одобри, беше обявена за по-добра, по-умна, по-интересна, по-хубава от мен. Дори когато Марина си отиде от този свят, майка ми не престана да ме сравнява с нея.
Критичността, киселото неодобрение и презрение е специалитет на моето семейство. И досега не искам да се замислям как са се отнасяли към тях самите, за да се отнасят те по подобен начин с мен. Знам някои неща. Имало е моменти, когато съм се опитвала да разговарям. Но всеки път ставаше късо съединение. Отхвърляха го горделиво и болезнено. Няма път назад, затрупан е, свлачище.
Изглежда, че и по двете линии ми тежи тежка патриархалност. Какво ти - по-скоро - цяла патриаршия, и то не самата тя, а нейният дух.

Помня, че на 3-4 години бях дръзка, необуздана, смела, водех братовчед си за носа и го принуждавах да ме следва във всичко. Преди 10 години мама ми каза, че баща ми заявил, че “ще ме пречупи”.  Тя го оставила. Не помня как ме е “пречупвал” - това е лошото. Било е нещо гадно и неотбележимо. Знам само, че се страхувах от баща си (май че и досега), изпитвах непоносимост към храната и не смеех за нищо да се доверя на майка си. Само ми се караха и караха за всичко, дори и за това какво изражение имам в момента. 
Избягах от вкъщи на 5 години и взех със себе си две съседски деца. Бягството продължи 8 часа. Около полунощ ни откриха у приятели на нашите, където ги бях завела пеша. Баща ми ме наказа да стоя на колене в тъмния хол. И да не вечерям. Отвратително, по-лошо от бой.
Междувременно - унизително ме караха да “отстъпвам” във всичко пред глезената и лигава дъщеря на най-близките приятели на родителите ми. Дни, месеци, при всяка среща, цели летни и други ваканция. Години. Въпросната Веселка и досега ми е неприятна. 
Единствените одобрителни възгласи или фрази започнах да чувам, - но все пак откъслечни - когато станах на 15-16 години. Хубава, красива. Но не от родителите. Те продължаваха да общуват с мен само чрез забележки - рошава и размъкната съм. Не можех да се обличам и да изглеждам както исках. Трябваше да се прибирам най-късно в 22 часа и това не се отмени докато не избягах от вкъщи. Когато станах на 21. 

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк
Публикуване на коментар
Прочетете още

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд
Публикуване на коментар
Прочетете още

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици
Публикуване на коментар
Прочетете още