Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 16


16.

Родителите и грозна истина  - или поне една от многоетажните й собствености. Чувството, че съм нищожна, необичана, едва изтърпявана, без никакво достойнство и право на глас. Никога никакво одобрение от страна на родителите, а дори и от страна на дядовците и бабите. Огромна сдъжаност, възпитателен комплот срещу мен: никакво одбрение. Винаги съм боледувала от неодобрение. Постиженията ми се приемаха като нещо обикновено и задължително. Например отличен успех в училище. И необяснима дребнава раздразнителност при всяка несръчност, при всяка малка грешка, при всеки приятел, при всяка приятелка. Единствената приятелка, която майка ми одобри, беше обявена за по-добра, по-умна, по-интересна, по-хубава от мен. Дори когато Марина си отиде от този свят, майка ми не престана да ме сравнява с нея.
Критичността, киселото неодобрение и презрение е специалитет на моето семейство. И досега не искам да се замислям как са се отнасяли към тях самите, за да се отнасят те по подобен начин с мен. Знам някои неща. Имало е моменти, когато съм се опитвала да разговарям. Но всеки път ставаше късо съединение. Отхвърляха го горделиво и болезнено. Няма път назад, затрупан е, свлачище.
Изглежда, че и по двете линии ми тежи тежка патриархалност. Какво ти - по-скоро - цяла патриаршия, и то не самата тя, а нейният дух.

Помня, че на 3-4 години бях дръзка, необуздана, смела, водех братовчед си за носа и го принуждавах да ме следва във всичко. Преди 10 години мама ми каза, че баща ми заявил, че “ще ме пречупи”.  Тя го оставила. Не помня как ме е “пречупвал” - това е лошото. Било е нещо гадно и неотбележимо. Знам само, че се страхувах от баща си (май че и досега), изпитвах непоносимост към храната и не смеех за нищо да се доверя на майка си. Само ми се караха и караха за всичко, дори и за това какво изражение имам в момента. 
Избягах от вкъщи на 5 години и взех със себе си две съседски деца. Бягството продължи 8 часа. Около полунощ ни откриха у приятели на нашите, където ги бях завела пеша. Баща ми ме наказа да стоя на колене в тъмния хол. И да не вечерям. Отвратително, по-лошо от бой.
Междувременно - унизително ме караха да “отстъпвам” във всичко пред глезената и лигава дъщеря на най-близките приятели на родителите ми. Дни, месеци, при всяка среща, цели летни и други ваканция. Години. Въпросната Веселка и досега ми е неприятна. 
Единствените одобрителни възгласи или фрази започнах да чувам, - но все пак откъслечни - когато станах на 15-16 години. Хубава, красива. Но не от родителите. Те продължаваха да общуват с мен само чрез забележки - рошава и размъкната съм. Не можех да се обличам и да изглеждам както исках. Трябваше да се прибирам най-късно в 22 часа и това не се отмени докато не избягах от вкъщи. Когато станах на 21. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра