ДНЕВНИК 16

16.

Родителите и грозна истина  - или поне една от многоетажните й собствености. Чувството, че съм нищожна, необичана, едва изтърпявана, без никакво достойнство и право на глас. Никога никакво одобрение от страна на родителите, а дори и от страна на дядовците и бабите. Огромна сдъжаност, възпитателен комплот срещу мен: никакво одбрение. Винаги съм боледувала от неодобрение. Постиженията ми се приемаха като нещо обикновено и задължително. Например отличен успех в училище. И необяснима дребнава раздразнителност при всяка несръчност, при всяка малка грешка, при всеки приятел, при всяка приятелка. Единствената приятелка, която майка ми одобри, беше обявена за по-добра, по-умна, по-интересна, по-хубава от мен. Дори когато Марина си отиде от този свят, майка ми не престана да ме сравнява с нея.

Критичността, киселото неодобрение и презрение е специалитет на моето семейство. И досега не искам да се замислям как са се отнасяли към тях самите, за да се отнасят те по подобен начин с мен. Знам някои неща. Имало е моменти, когато съм се опитвала да разговарям. Но всеки път ставаше късо съединение. Отхвърляха го горделиво и болезнено. Няма път назад, затрупан е, свлачище.

Изглежда, че и по двете линии ми тежи тежка патриархалност. Какво ти - по-скоро - цяла патриаршия, и то не самата тя, а нейният дух.

Помня, че на 3-4 години бях дръзка, необуздана, смела, водех братовчед си за носа и го принуждавах да ме следва във всичко. Преди 10 години мама ми каза, че баща ми заявил, че “ще ме пречупи”.  Тя го оставила. Не помня как ме е “пречупвал” - това е лошото. Било е нещо гадно и неотбележимо. Знам само, че се страхувах от баща си (май че и досега), изпитвах непоносимост към храната и не смеех за нищо да се доверя на майка си. Само ми се караха и караха за всичко, дори и за това какво изражение имам в момента. 

Избягах от вкъщи на 5 години и взех със себе си две съседски деца. Бягството продължи 8 часа. Около полунощ ни откриха у приятели на нашите, където ги бях завела пеша. Баща ми ме наказа да стоя на колене в тъмния хол. И да не вечерям. Отвратително, по-лошо от бой.

Междувременно - унизително ме караха да “отстъпвам” във всичко пред глезената и лигава дъщеря на най-близките приятели на родителите ми. Дни, месеци, при всяка среща, цели летни и други ваканция. Години. Въпросната Веселка и досега ми е неприятна. 

Единствените одобрителни възгласи или фрази започнах да чувам, - но все пак откъслечни - когато станах на 15-16 години. Хубава, красива. Но не от родителите. Те продължаваха да общуват с мен само чрез забележки - рошава и размъкната съм. Не можех да се обличам и да изглеждам както исках. Трябваше да се прибирам най-късно в 22 часа и това не се отмени докато не избягах от вкъщи. Когато станах на 21.