Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 16


16.

Родителите и грозна истина  - или поне една от многоетажните й собствености. Чувството, че съм нищожна, необичана, едва изтърпявана, без никакво достойнство и право на глас. Никога никакво одобрение от страна на родителите, а дори и от страна на дядовците и бабите. Огромна сдъжаност, възпитателен комплот срещу мен: никакво одбрение. Винаги съм боледувала от неодобрение. Постиженията ми се приемаха като нещо обикновено и задължително. Например отличен успех в училище. И необяснима дребнава раздразнителност при всяка несръчност, при всяка малка грешка, при всеки приятел, при всяка приятелка. Единствената приятелка, която майка ми одобри, беше обявена за по-добра, по-умна, по-интересна, по-хубава от мен. Дори когато Марина си отиде от този свят, майка ми не престана да ме сравнява с нея.
Критичността, киселото неодобрение и презрение е специалитет на моето семейство. И досега не искам да се замислям как са се отнасяли към тях самите, за да се отнасят те по подобен начин с мен. Знам някои неща. Имало е моменти, когато съм се опитвала да разговарям. Но всеки път ставаше късо съединение. Отхвърляха го горделиво и болезнено. Няма път назад, затрупан е, свлачище.
Изглежда, че и по двете линии ми тежи тежка патриархалност. Какво ти - по-скоро - цяла патриаршия, и то не самата тя, а нейният дух.

Помня, че на 3-4 години бях дръзка, необуздана, смела, водех братовчед си за носа и го принуждавах да ме следва във всичко. Преди 10 години мама ми каза, че баща ми заявил, че “ще ме пречупи”.  Тя го оставила. Не помня как ме е “пречупвал” - това е лошото. Било е нещо гадно и неотбележимо. Знам само, че се страхувах от баща си (май че и досега), изпитвах непоносимост към храната и не смеех за нищо да се доверя на майка си. Само ми се караха и караха за всичко, дори и за това какво изражение имам в момента. 
Избягах от вкъщи на 5 години и взех със себе си две съседски деца. Бягството продължи 8 часа. Около полунощ ни откриха у приятели на нашите, където ги бях завела пеша. Баща ми ме наказа да стоя на колене в тъмния хол. И да не вечерям. Отвратително, по-лошо от бой.
Междувременно - унизително ме караха да “отстъпвам” във всичко пред глезената и лигава дъщеря на най-близките приятели на родителите ми. Дни, месеци, при всяка среща, цели летни и други ваканция. Години. Въпросната Веселка и досега ми е неприятна. 
Единствените одобрителни възгласи или фрази започнах да чувам, - но все пак откъслечни - когато станах на 15-16 години. Хубава, красива. Но не от родителите. Те продължаваха да общуват с мен само чрез забележки - рошава и размъкната съм. Не можех да се обличам и да изглеждам както исках. Трябваше да се прибирам най-късно в 22 часа и това не се отмени докато не избягах от вкъщи. Когато станах на 21. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици