Пропускане към основното съдържание

НАЙ-ЧИСТИЯТ ЗАКОН



Юни 2012 
Албена Стамболова


Нямам нищо против и подкрепям това да не се пуши: на обществени места като летища, гари, държавни институции и техни приемни, офиси и работни места. Дали трябва да споменавам училища, болници, университети и т н. ?
На тези места не се пуши отдавна по силата на вътрешни разпоредби. Там - нищо ново.

Но имам нещо против закона срещу тютюнопушенето. 

Ето какво всеки може да чуе или прочете::
“Пушачите са зли хора, които не се интересуват от желанията на непушачите. 
Пушачите са порочни слаби хора, които агресивно практикуват порока си пред непушачите. 
На пушачите следва да бъде даден урок.
Пушачите трябва да се откажат от цигарите, защото това е в тяхна полза.
Ние, отговорните граждани, създадохме закон срещу пушачите, защото в противен случай те няма да се откажат от порока си.
С цената на всичко този закон ще се спазва.
Изпитваме заслужено удовлетворение от въвеждането на закона за забрана на тютюнопушенето.
Те трябва да се откажат от практикуването на порока си.
Пушачите вече ще димят само по домовете си.”

Спирам дотук този език на омразата, на тържеството на ехидността,  защото иначе никога няма да свърша. И това са само обобщени типови твърдения, разнообразието е необозримо. Интересното в тях е, че се смесват две нива на говорене: говорене за другите и говорене на себе си. Докато им казвам на онези колко са долни, казвам и на себе си колко по-добре съм.

Всички без изключние знаят, че в България функционират отлично организирани вторични мрежи на съществуване. Знаят, че животът ни е фалшифициран и е въпрос само на воля и на самовнушение на млади родители, за да се убеждаваме, че нещата са наред. И страната ни е красива, а и от света ни ценят заради историята ни.

Ето и няколко въпроса: 
Това ли е първият закон, който ще се спазва в България?
Това ли е първият закон, чието приложение ще се контролира?
Ако е така - поздравления! Значи можело.

Припомням че:
Най-големите замърсители на въздуха са САЩ и Китай, които не приемат санкции.
Именно в САЩ не се пуши от 50 г., а случаите на белодробен рак не се повлияват от това.
Автомобилите, самолетите, влаковете и индустрията са най-големите замърсители на земята и въздуха. Те трябва ли да се забранят? 
Спазва ли се закона за движение по пътищата? Глобите за преминаващите на червен светофар са многократно по-ниски от тези предвидени за пушачите. Има ли съд за убийците по пътищата? Кой лежи в затвора заради умъртвени и осакатени пешеходци, фалшифицирани документи за изправност на обществени превозни средства?
Кой санкционира подкупите за лекари, директорки на детски градини, професори в университета, катадджии, държавни чиновници, митничари, политици? Тръгнали ли са екипи, подкрепени с полицаи да разкриват кой в този именно момент упражнява насилие, продава наркотици, подкупва КАТ, пуши в стаята на детето си в къщи?
Има ли справедливост за хората, които са жертва на фалшификации, нарушени права, подслушване, рекет, изнудване, отвличане? Хора, които не са успели да си върнат имотите, чиито жилища са отнети от престъпни свидетели и нотариуси?
Измъкват ли се от закона онези, които имат пари да си купят адвокати, съдии, лекари, директори, преподаватели, политици? 
Има ли яснота кой какво изобщо прави в тази държава от 23 години насам?
НЯМА, НЕ ЗНАЕМ, ОПИТВАМЕ СЕ, ЛЪЖЕМ.

Е, и понеже не знаем и не можем, намерихме какво да знаем и да можем.
Знаем, че има едни хора, дето си дават парите за цигари (това не ни харесва, а и ни обижда) и после ги пушат под носа ни. И това не ни харесва, но дали защото усещаме дима, или защото се дразним от арогантното им разсипничество.
“Аз стискам и цепя стотинката, а той ги дава за цигари”. Колко храбра съпричатност!
О, не, то е за тяхно добро. Искаме да ги предпазим.От какво? От тях самите.

А защо първо не предпазим автомобилистите от самите тях?
И митничарите от самите тях?
И политиците от самите тях?
И катаджиите от самите тях?
И рекетьорите от самите тях?
И насилниците, които пребиват и убиват жените и децата си от самите тях?
И българите от самите българи?

НЕ. Загрижили сме се за пушачите.

А възрастните хора в социалните приюти, чиято храна се краде?
А децата изоставяни всекидневно?
А сираците и болните?
А хората с хронични болести и увреждания?

Е, за тях “системата” бавничко се грижи, с много бумащина и никакъв ефект. АЛИБИ.
За всичко в България има алиби. Толкова години мъки, какво искате сега? Народът е такъв, толкова може, толкова иска. Знае, че като няма пари и химиотерапията му няма да е като хората.
Тъне в мърсотия, чисти “за един ден” и пак тъне в мърсотия.
Бурканчета и пликчета, болтчета и винтчета, тънем в десетилетна кал по всички канавки, шлюзове, канали, тръби и корита на реки.

Боже мой, може ли да се изброи къде и какво е мръсно в тази страна. Аз не мога.

Затова се утешаваме, е, имаме си поне един заокн, който ще ни спаси.
Законът срещу тютюнопушенето.
Неговото спазване ще се контролира, никой няма да се измъкне от бдителността на инспектори и от строгостта на полицаи, от бдящите доносници на непущачите.

Директорките на детските градини вземат нещичко на ръка, но гледат с презрение пушещите майки. Виж, ако са бащи ... То и подкупът за нищо не стига, ама пък да даваш шари за цигари ...

Сега най-после настъпи звездният миг в България.
Един закон, който ще се спазва.
Горди сме.
Отдъхнахме си. 

Измъкнахме се от дъното на всички класации за неграмотност, корупция, песимизъм, липса на доверие в държавата, смъртност, фалшификации, замърсеност на въздуха, нездравословно хранене, застаряване, нарушаване на права и ......
Най-после.
Цигарите ни измиха срама. И някак, приповдигнато ни е. Не можем да изчистим и подредим България.
Но можем да въдворим пушачите.
Евалла!

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд