Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 22


22.

Срещата ми с йога започна с бунт. 
Не искам, откъде-накъде, прочела съм всичко, тук учители няма, няма да понеса хората в групата, сигурно ще говорят на език, който ще ме дразни.

Надя успя да ме убеди да отида само веднъж. Един първи път.
И останах.
Преживях представянето и всичко останало, което бях очаквала.
Но преживях и нещо, което не бях очаквала.
Разбрах, че ще се занимавам с йога оттук нататък. Започнах в курса, но истинското начало е, когато минахме нивата и спряхме да ходим.
Когато останах сама с йогата.

Но защо йогата стана важна за мен, след като приключих курса? Докато все още ходех всяка сряда сутрин, мислех, че е чудесно, усещах колко добре и все по-добре се чувствам. Учех поза след поза, научих, че е важно как се съчетават в различни комплекси, усетих, макар и в съвсем начална фаза, какво е да медитираш, да се релаксираш. Именно това ме интересуваше най-много.
Винаги съм се интересувала от медитацията, прочела съм доста за нея. Но си оставаше универсалия, загадка, метафизика. Проста и непостижима. Бях убедена, че през йога системите минава един от пътищата към недостъпната ми сърцевина.Смътно си мислех, че има нещо общо със свободата. А свободата пък е моята обсесия.  
Учеха ни да се отпускаме като ни ръководеха с глас. Усетих какво е онова междинно състояние между сън и бдение,  в което, казвах си (след Пруст и сигурно много други), се случват  чудесата. Опитвах се да се задържам в тази благословена междина като в  предверие межди две врати. Тази пред мен не се отваряше, но затова пък се случваше другата, през която бяг влязла, да остане затворена известно време.
В йога си сам. Показват ти разни неща – асани, видове дишане, наизустяваш мантри и научаваш за какво са и кога се пеят, отпускане, усещане за тялото и какво протича вътре в него, визуализация, съсредоточване, здържане на вниманието, надлъгването на собствения ум, за да се укроти (поне за малко), изпразването на главата от мисли, проследяване на образите, които се появяват между затворените клепачи и мозъка. Изобщо – чудеса.
Но никой не може да знае и да ти помогне в тези вътрешни процеси. Те протичат невидимо. Учителят те научава на азбуката,  но четенето, разбирането и писането са твоя лична работа. Някой ден някой посветен би могъл да каже дали сричаш или вече си се научил да разбираш, когато четеш. Работата изглежда толкова необозрима, че колкото повече научаваш и навлизаш, толкова по-вероятно става да се откажеш.
Хората от групата непрекъснато водеха интензивен йогийски социален живот: съботни и неделни колективни мантри в йога асоциацията, посещаване на лекции, семинари и лагери, пътувания за срещи с гостуващи светила, получаване на имена и лични мантри. Никога не отидох никъде. Не зная защо не ми беше приятно да дърдоря с тях, да употребявам езика, на който се говори в тази среда, и който е изпъстрен с имена и изрази от древния санскрит. Макар и да казват, влияе директно на клетъчно и квантово ниво.
Ето още една от загадките: възможна ли е връзка, или завинаги е прекъсната, между вселената и елементарните частици в мен? Те умни ли са, могат ли да мислят, може ли да се общува с тях? В Междузвездни войни – да.  В моя живот – не. Сигурно затова страдам от мигрени, казвах си. Лявата страна на главата ми е блокирана, нямам шанс. 
Възприемах от Райна може би най-хубавото, което даваше: физическите упражнения и пози; наслаждавах се на красотата и дискретността й, на лекотата, с която контролирше тялото си, наблюдаваше ни, забелязваше всичко и ни водеше внимателно напред.
Бях решила да стигна до края на това, което се преподаваше  и чаках момента да продължа сама. И стана добре, защото около шест месеца след края на курса започнах да напипвам нещо, което започваше да прилича на йога. А именно да чувствам и дори да разбирам какво става в мен докато практикувам.
Както и във всичко, тръгнах пак сама по този път. И до днес, неизменно, всеки ден правя йога. Дори, когато съм болна. Изоставих онези, които практикуват на групички, обменят интензивно енергии, откровения и аюрведичска храна. Мен ме няма в този пейзаж, но не си представям да живея без практика, както се изразяваше Райна. 
И постепенно започнах да разбирам какво означава изразът да бъдеш йога (или йогин, както е по-правилно да се каже) през цялото време, а не само сутрин. 
Не че съм постигнала кой знае какво. Но йога не ми излиза от ума. Ето това е необикновеното. 
Намести се като любимо същество и поведе свой живот. А аз започнах да следвам знаците му. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици