ДНЕВНИК 5

5.

Не знаех дали правя някакви крачки към истината. От друга страна - истина няма. Има истинни неща, но истина ... Каква беше истината за мен? Налагаше се да се занимавам със себе си, но сега вече не по разбойнически начин, както до сега. Не като пират, който връхлита собствения си кораб и започва да го опустошава, за да се увери, за да докаже, че той е неразрушим. А като корабостроител, като корабопоправяч. Имаше повреда и всичко, което четях ме отвеждаше към убеждението, че тази повреда е скрита някъде много дълбоко и едва ли имам шанс да я открия.

Щом тялото ми веднъж е намерило решение в този рак, какво би могло да му попречи да го направи отново? Защо не диабет, високо кръвно налягане, МС или лупус? Има двайсетина подобни заболявания, за които никой нищо не може да направи. Освен чудо.

Поискала съм, съгласила съм се да умра, казвах си. Не точно аз, която разсъждавам, а някой вътре в мислещото ми тяло. Той е саботирал кораба. Стават си едни неща извън мен, които медицината нарича коварни. Има воля, различна и по-силна от моята. Те не е моя, но е и моя. Аз срещу аз.

Така можеш да се оплетеш и да изгубиш надежда, защото задачата изглежда нерешима. Върви  и търси. Криеница. 

Трябва да погледнеш реалността в очите. Ето какво очакваха всички от мен. И ето в какво скрито или открито ме обвиняваха. От какво те е страх? От химиотерапията? Така и не успях да обясня на никого от какво ме е страх. Страх ме беше, че не виждам ясно. Че не знам срещу какво да се изправя и каква реалност да погледна в очите. Не исках да се боря срещу следствието от нещо, което не разбирах. Не разбирах причината. Билките поне не вредяха.