Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 1


ПРЕДИ 9 ГОДИНИ


1.

Когато се разболях от рaк - или по-точно, когато ми казаха, че туморът в лявата ми гърда със сигурност е злокачествен - усетих, преди всичко останало, как ме обзема спокойствие. Това няма нищо общо със смелостта.

Беше силно и истинско усещане. За осъщественост, за завършеност. Погледнах назад и си казах - май че съм готова. Синът ми е голям и следва пътя си. Написах каквото написах. Завъртях главите на сума ти хора, бях дори прекалено много и прекалено дълго харесвана и обичана. Мама и татко - ех, те винаги си бяха имали свои грижи.

Усетих, че се състои голямата ми среща с ... нещо истинско, нещо голямо, неизменно. Нещо като Бог.

Едва ли не с гордост съобщих на Стефан и на Мира (струва ми се, че на тях първо се обадих). Имах усещане и за нещо близко до богоизбраност. Сякаш бях станала по-специална и от най-специалните. Много по-късно разбрах, че всъщност това е триумфът на заболяването - чувстваш се уникален, специален, можеш всичко да си позволиш, например - да унищожаваш здравите и полезни клетки с голяма скорост и с ненаситен апетит. Това е същинската аналогия. Раковата клетка е нещо като малък Луцифер.

Простотиите дойдоха по-късно, след операцията.
Първо страхът.
Моят.
Този на другите.

Заех се с това да се уча да бъда нежна със собствения си страх. Но с този на другите бях груба. Трудно е да се грижиш не само за собствените си настройки, но и за тези на другите. Започвах да осъзнавам, че те са повече свързани, отколкото бях преполагала до тогава. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на д...

ДНЕВНИК 30

30. Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.).  Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение? Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им  е даден? Посягат ли на естеството? Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях.  Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”? Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл? Болестта идва само к...