Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 1


ПРЕДИ 9 ГОДИНИ


1.

Когато се разболях от рaк - или по-точно, когато ми казаха, че туморът в лявата ми гърда със сигурност е злокачествен - усетих, преди всичко останало, как ме обзема спокойствие. Това няма нищо общо със смелостта.

Беше силно и истинско усещане. За осъщественост, за завършеност. Погледнах назад и си казах - май че съм готова. Синът ми е голям и следва пътя си. Написах каквото написах. Завъртях главите на сума ти хора, бях дори прекалено много и прекалено дълго харесвана и обичана. Мама и татко - ех, те винаги си бяха имали свои грижи.

Усетих, че се състои голямата ми среща с ... нещо истинско, нещо голямо, неизменно. Нещо като Бог.

Едва ли не с гордост съобщих на Стефан и на Мира (струва ми се, че на тях първо се обадих). Имах усещане и за нещо близко до богоизбраност. Сякаш бях станала по-специална и от най-специалните. Много по-късно разбрах, че всъщност това е триумфът на заболяването - чувстваш се уникален, специален, можеш всичко да си позволиш, например - да унищожаваш здравите и полезни клетки с голяма скорост и с ненаситен апетит. Това е същинската аналогия. Раковата клетка е нещо като малък Луцифер.

Простотиите дойдоха по-късно, след операцията.
Първо страхът.
Моят.
Този на другите.

Заех се с това да се уча да бъда нежна със собствения си страх. Но с този на другите бях груба. Трудно е да се грижиш не само за собствените си настройки, но и за тези на другите. Започвах да осъзнавам, че те са повече свързани, отколкото бях преполагала до тогава. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала В...

Между големия и малкия разказ. Коментари върху текстовата организация на „Аз, Анна Комнина“ от Вера Мутафчиева

        В този семинар се опитваме да разговаряме върху начина, по който Вера Мутафчиева изгражда своите исторически и литературни текстове. Избрах да разсъждавам върху присъствието и пресичането (засечките, би казала В. М.) на двата типа дискурсивност в романа „Аз, Анна Комнина“, който би могъл да се нарече исторически роман, доколкото в него е разказан животът на историческа личност, дъщеря, внучка и съпруга на василевси от епохата на Алекси Комнин, както и исторически автор на хрониката „Алексиада“.   Едва ли за някого е останала незабелязана характерната за Вера Мутафчиева присмехулност. Тя не е присъща само на личността на авторката, но и на текстовете й. Отбелязвам това в самото начало, тъй като именно присмехулството, или по-скоро неговата непреодолимост, маркира спецификата на прозата на Вера Мутафчиева. Избрах присмехулството, а не сатирата, иронията, сарказма, защото те са литературни фигури, а то е по-близко като понятие ...