ДНЕВНИК 1

ПРЕДИ 9 ГОДИНИ

1.

Когато се разболях от рaк - или по-точно, когато ми казаха, че туморът в лявата ми гърда със сигурност е злокачествен - усетих, преди всичко останало, как ме обзема спокойствие. Това няма нищо общо със смелостта.

Беше силно и истинско усещане. За осъщественост, за завършеност. Погледнах назад и си казах - май че съм готова. Синът ми е голям и следва пътя си. Написах каквото написах. Завъртях главите на сума ти хора, бях дори прекалено много и прекалено дълго харесвана и обичана. Мама и татко - ех, те винаги си бяха имали свои грижи.

Усетих, че се състои голямата ми среща с ... нещо истинско, нещо голямо, неизменно. Нещо като Бог.

Едва ли не с гордост съобщих на Стефан и на Мира (струва ми се, че на тях първо се обадих). Имах усещане и за нещо близко до богоизбраност. Сякаш бях станала по-специална и от най-специалните. Много по-късно разбрах, че всъщност това е триумфът на заболяването - чувстваш се уникален, специален, можеш всичко да си позволиш, например - да унищожаваш здравите и полезни клетки с голяма скорост и с ненаситен апетит. Това е същинската аналогия. Раковата клетка е нещо като малък Луцифер.

Простотиите дойдоха по-късно, след операцията.

Първо страхът.

Моят.

Този на другите.

Заех се с това да се уча да бъда нежна със собствения си страх. Но с този на другите бях груба. Трудно е да се грижиш не само за собствените си настройки, но и за тези на другите. Започвах да осъзнавам, че те са повече свързани, отколкото бях преполагала до тогава.