Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 9


9

Хората мислеха, че съм някаква. Логично е, вече ставах на 47. Само че аз започвах да откривам, че все още не съм някаква. А каква съм, нямах понятие. Само догадки. Като тази - че не съм последователна. Че ми харесва да не съм. Че не искам кариера. Че искам Голяма любов. Че пиша. Че винаги съм писала и умея да го правя. Че предпочитам да ми е интересно, отколкото спокойно и сигурно. Че съм непредвидима, дори за себе си.  Че съм способна на резки обрати с деструктивни последици. Че майка ми и баща ми ... тук засичам. Това  е за по-нататък.

По някакъв начин ракът ме връщаше към детските неща. Мислех, че с тази работа се занимавам в писането си. Но не. Родителите ми много държаха да съм здрава. Спортувах доста активно - ски, тенис. И по-късно - да уча добре, френски, френска гимназия, френска филология. Но на първо място здравето ми беше основната им грижа. Здравето, здравето. Два пъти са ми вадили сливиците. Вследствие на което развих стафилококи. Но никой не искаше да прави връзка между двете. Всяка кашлица ми струваше страшно родителско изнервяне, тормоз, тъпчене с кодтерпин (с важната съставка кодеин), само и само да не кашлям. Не ядях. Караха ме да ям. Не понасях месо. Не понасях цигари. Висях на масата с часове като наказана с топка несдъвкано месо в бузата, а баща ми пушеше докато ме чакаше. Тъпчеха ме с пчелно млечице. Пак не проядох. Имало е бунтове чрез храната, които отминаха в ранния пубертет, когато открих общественото хранене по лагерите и бригадите. Когато пораснах, обединих месото, цигарите, алкохола и Франция - всичко, което те искаха от мен.
А ето че сега отново се връщах към храненето. Книгата за тибетската кухня ме научи на седемте вида вкус. После ги забравих. Но нещо остана. Балансът, стремежът към баланс. 
Тази дума се появяваше навсякъде. Превръщаше се в общ знаменател. А балансът е лична грижа. Той е проява на индивидуалния, а не на колективния ум. 
Канисков приемаше на Венелин, близо до бул. Левски. Имаше пронизителни сини очи, гола глава и атлетично тяло. Бяла риза, почти неизменна. Лека насмешка прикриваше едва-едва буреносната му природа. Непреклонност и сила идваха от него. 
Изслуша ме. Каза ми да отида пак след три седмици. Даде ми да пия от неговите чайове и капки и ми поръча да ям малко, за да съм слаба. И още нещо - безцеремонно заяви, че ако не съм била пила билките на бай Димитър, сега съм щяла да съм мъртва. 

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...
Публикуване на коментар
Прочетете още

ДНЕВНИК 2

ДНЕВНИК 2. После възникна следната нагласа: припомнях си как се справях със страховете на детето си. Или по-скоро - как той се справяше със страховете си. Синът ми трудно признаваше, че го е страх. Или признаваше, когато беше готов да предложи решение за справяне. Така той ме учеше как се решават проблеми, а аз се учех да се вслушвам в него. Разбирах, че е уплашен по това, че изведнъж ставаше много зает. Най-вече с легото си. Или с това да реди пъзел - голям и невъзможен. Редеше го докато страхът изчезне. Действие срещу страх. Исках незабавна операция. Направих я. После, в продължение на месец, водих война. Доколкото си спомням - с всички. Няма да провеждам предписаните ми лечения - химио - лъче - хормонотерапии. Ще се справя без тях. Защо не въпреки тях?, питаха ме. Защото ще ми е по-трудно. Защо, защо, защо? Защото мисля, че за мен те не са добри. Откъде знаеш? Не зная, но мисля, чувствам така. Гледаха ме със съжаление и това много ме нараняваше. Не стига, че съм се раз...
Публикуване на коментар
Прочетете още

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на д...
Публикуване на коментар
Прочетете още