Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 9


9

Хората мислеха, че съм някаква. Логично е, вече ставах на 47. Само че аз започвах да откривам, че все още не съм някаква. А каква съм, нямах понятие. Само догадки. Като тази - че не съм последователна. Че ми харесва да не съм. Че не искам кариера. Че искам Голяма любов. Че пиша. Че винаги съм писала и умея да го правя. Че предпочитам да ми е интересно, отколкото спокойно и сигурно. Че съм непредвидима, дори за себе си.  Че съм способна на резки обрати с деструктивни последици. Че майка ми и баща ми ... тук засичам. Това  е за по-нататък.

По някакъв начин ракът ме връщаше към детските неща. Мислех, че с тази работа се занимавам в писането си. Но не. Родителите ми много държаха да съм здрава. Спортувах доста активно - ски, тенис. И по-късно - да уча добре, френски, френска гимназия, френска филология. Но на първо място здравето ми беше основната им грижа. Здравето, здравето. Два пъти са ми вадили сливиците. Вследствие на което развих стафилококи. Но никой не искаше да прави връзка между двете. Всяка кашлица ми струваше страшно родителско изнервяне, тормоз, тъпчене с кодтерпин (с важната съставка кодеин), само и само да не кашлям. Не ядях. Караха ме да ям. Не понасях месо. Не понасях цигари. Висях на масата с часове като наказана с топка несдъвкано месо в бузата, а баща ми пушеше докато ме чакаше. Тъпчеха ме с пчелно млечице. Пак не проядох. Имало е бунтове чрез храната, които отминаха в ранния пубертет, когато открих общественото хранене по лагерите и бригадите. Когато пораснах, обединих месото, цигарите, алкохола и Франция - всичко, което те искаха от мен.
А ето че сега отново се връщах към храненето. Книгата за тибетската кухня ме научи на седемте вида вкус. После ги забравих. Но нещо остана. Балансът, стремежът към баланс. 
Тази дума се появяваше навсякъде. Превръщаше се в общ знаменател. А балансът е лична грижа. Той е проява на индивидуалния, а не на колективния ум. 
Канисков приемаше на Венелин, близо до бул. Левски. Имаше пронизителни сини очи, гола глава и атлетично тяло. Бяла риза, почти неизменна. Лека насмешка прикриваше едва-едва буреносната му природа. Непреклонност и сила идваха от него. 
Изслуша ме. Каза ми да отида пак след три седмици. Даде ми да пия от неговите чайове и капки и ми поръча да ям малко, за да съм слаба. И още нещо - безцеремонно заяви, че ако не съм била пила билките на бай Димитър, сега съм щяла да съм мъртва. 

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала В...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Огледалните светове на Маргьорит Дюрас

      Името на М. Дюрас се свързва с литературния феномен „нов роман" през 70-те години на миналия век. Тук ще спомена френските писатели от това направление като Мишел Бютор, Клод Симон, Ален Роб-Грийе, Натали Сарот. Същевременно обаче творчеството на Дюрас се превръща в привилегирован обект на изследване в академичните и психоаналитични среди, като апогеят на интереса към него са 80-те и 90-те години. Доколко Дюрас е ортодоксална представителка на литературната вълна, не е предмет на този текст. Ще спомена само, че книгите, написани от нея през последните двайсет години от живота й, се очакват с интерес, превръщат се в пазарни кампании и литературни събития. Част от творбите й са филмирани от самата нея („Индия Сонг", "Натали Гранж", "Бакстър, Вера Бакстър", "Жената от Ганг", "Морякът от Гибралтар", "Следобедите на г-н Андесмас", "Човекът от Атлантика" и т.н.), други, като „Любовникът", са екранизирани...
Публикуване на коментар
Прочетете още