9
Хората мислеха, че съм някаква. Логично е, вече ставах на 47. Само че аз започвах да откривам, че все още не съм някаква. А каква съм, нямах понятие. Само догадки. Като тази - че не съм последователна. Че ми харесва да не съм. Че не искам кариера. Че искам Голяма любов. Че пиша. Че винаги съм писала и умея да го правя. Че предпочитам да ми е интересно, отколкото спокойно и сигурно. Че съм непредвидима, дори за себе си. Че съм способна на резки обрати с деструктивни последици. Че майка ми и баща ми ... тук засичам. Това е за по-нататък.
По някакъв начин ракът ме връщаше към детските неща. Мислех, че с тази работа се занимавам в писането си. Но не. Родителите ми много държаха да съм здрава. Спортувах доста активно - ски, тенис. И по-късно - да уча добре, френски, френска гимназия, френска филология. Но на първо място здравето ми беше основната им грижа. Здравето, здравето. Два пъти са ми вадили сливиците. Вследствие на което развих стафилококи. Но никой не искаше да прави връзка между двете. Всяка кашлица ми струваше страшно родителско изнервяне, тормоз, тъпчене с кодтерпин (с важната съставка кодеин), само и само да не кашлям. Не ядях. Караха ме да ям. Не понасях месо. Не понасях цигари. Висях на масата с часове като наказана с топка несдъвкано месо в бузата, а баща ми пушеше докато ме чакаше. Тъпчеха ме с пчелно млечице. Пак не проядох. Имало е бунтове чрез храната, които отминаха в ранния пубертет, когато открих общественото хранене по лагерите и бригадите. Когато пораснах, обединих месото, цигарите, алкохола и Франция - всичко, което те искаха от мен.
А ето че сега отново се връщах към храненето. Книгата за тибетската кухня ме научи на седемте вида вкус. После ги забравих. Но нещо остана. Балансът, стремежът към баланс.
Тази дума се появяваше навсякъде. Превръщаше се в общ знаменател. А балансът е лична грижа. Той е проява на индивидуалния, а не на колективния ум.
Канисков приемаше на Венелин, близо до бул. Левски. Имаше пронизителни сини очи, гола глава и атлетично тяло. Бяла риза, почти неизменна. Лека насмешка прикриваше едва-едва буреносната му природа. Непреклонност и сила идваха от него.
Изслуша ме. Каза ми да отида пак след три седмици. Даде ми да пия от неговите чайове и капки и ми поръча да ям малко, за да съм слаба. И още нещо - безцеремонно заяви, че ако не съм била пила билките на бай Димитър, сега съм щяла да съм мъртва.
Коментари
Публикуване на коментар