Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 9


9

Хората мислеха, че съм някаква. Логично е, вече ставах на 47. Само че аз започвах да откривам, че все още не съм някаква. А каква съм, нямах понятие. Само догадки. Като тази - че не съм последователна. Че ми харесва да не съм. Че не искам кариера. Че искам Голяма любов. Че пиша. Че винаги съм писала и умея да го правя. Че предпочитам да ми е интересно, отколкото спокойно и сигурно. Че съм непредвидима, дори за себе си.  Че съм способна на резки обрати с деструктивни последици. Че майка ми и баща ми ... тук засичам. Това  е за по-нататък.

По някакъв начин ракът ме връщаше към детските неща. Мислех, че с тази работа се занимавам в писането си. Но не. Родителите ми много държаха да съм здрава. Спортувах доста активно - ски, тенис. И по-късно - да уча добре, френски, френска гимназия, френска филология. Но на първо място здравето ми беше основната им грижа. Здравето, здравето. Два пъти са ми вадили сливиците. Вследствие на което развих стафилококи. Но никой не искаше да прави връзка между двете. Всяка кашлица ми струваше страшно родителско изнервяне, тормоз, тъпчене с кодтерпин (с важната съставка кодеин), само и само да не кашлям. Не ядях. Караха ме да ям. Не понасях месо. Не понасях цигари. Висях на масата с часове като наказана с топка несдъвкано месо в бузата, а баща ми пушеше докато ме чакаше. Тъпчеха ме с пчелно млечице. Пак не проядох. Имало е бунтове чрез храната, които отминаха в ранния пубертет, когато открих общественото хранене по лагерите и бригадите. Когато пораснах, обединих месото, цигарите, алкохола и Франция - всичко, което те искаха от мен.
А ето че сега отново се връщах към храненето. Книгата за тибетската кухня ме научи на седемте вида вкус. После ги забравих. Но нещо остана. Балансът, стремежът към баланс. 
Тази дума се появяваше навсякъде. Превръщаше се в общ знаменател. А балансът е лична грижа. Той е проява на индивидуалния, а не на колективния ум. 
Канисков приемаше на Венелин, близо до бул. Левски. Имаше пронизителни сини очи, гола глава и атлетично тяло. Бяла риза, почти неизменна. Лека насмешка прикриваше едва-едва буреносната му природа. Непреклонност и сила идваха от него. 
Изслуша ме. Каза ми да отида пак след три седмици. Даде ми да пия от неговите чайове и капки и ми поръча да ям малко, за да съм слаба. И още нещо - безцеремонно заяви, че ако не съм била пила билките на бай Димитър, сега съм щяла да съм мъртва. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра