Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 12


12.

Къщата в Боженци и Стефан. Неговата къща, нашата къща, моята къща. Ничията къща. Тя е такава, че не може да принадлежи на никого, независимо от нотариалните актове. Има такива жени. Брачният подпис не може да ги отнеме от света.
Първият път, когато я видях, нямах още рак. Или съм го имала без да зная. Това не е къща, а личност. Никой нищо не може да й направи, каквито и глупости да извърши, макар че ... От първия миг, и до сега, преживявам тежко всяка промяна, която й се нанася. От стръковете трева на двора до покрива й. Отдавна не ходя в нея. Но тя е моята любов. 

Стефан направи чудеса с нея и почти никакви глупости. Аз все не давах. Но той беше прав - за да има живот, трябва някой да го поддържа. Трябва грижа. 
От дете живея с и във вълшебните приказки. Никога не съм се отделяла от тях. Дори имам недовършена книга за тях. Къщата в Боженци е моят вълшебен свят. Там ставам друг човек. Като пред учител съм, там намирам учител. 
Но това са есенции - а животът е флорална вода. 
Животът повеляваше ремонт: стени, бои, лакове, греди и колони, стълби, комини и покрив, врати, мебели, и най-прекрасното - тъкани - черги, пердета, възглавници, престилки, застилане на легла и миндери. Чистене, готвене, майстори. Там всичко беше като в игра. Там аз играех любимата си роля - на феята на къщата. 
За първи път спахме в нея две години и половина след моята операция. 
Парадоксът е, че трудно се решавах да отида там. И бързо исках да си тръгвам. Днес мога да кажа, че това е проява на болест. Или на проблем, което е едно и също. Имам някаква хипотеза, но сега няма да се спирам на това. 
Помня по-добре всички майстори, които са работили в къщата, отколкото всички приятели, които впоследствие са спали в нея. Разбира се, мога да изброя имена, но не помня нещо много специално. Докато майсторите - за тях знам всичко. Обичах ги до един, знам ръцете на кого какво са пипали и кога е станало. И как е станало. Обичах ги и внимавах за тях, както съм внимавала за дядо си и Климент.
Врязани в мен са и лицата от Боженци - бай Нено, баба Мария, Генка, Светла, Стоянка, и по-късно Веса и Йоана. Найо и Джиджи. Майсторът на покриви от Трапесковци. Младата гадателка от шекерджийницата, палавата продавачка в смесения магазин, френският гид, хората с пауните, сервитьорът Стефан от Страноприемницата, намръщеният Красимир с неговата механа и много други. Най-чужда ми остана църквата, която е тъкмо до нас. Харесвам я само отвън. И чудният, другият Стефан, изгубеният Стефан, който ни подслоняваше в къщата с розите, докато още не можеше да се спи в нашата.

Къщата в Боженци и билките, които носех и варях. Там всичко ми говореше. Всичко беше живо. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра