ДНЕВНИК 12

12.

Къщата в Боженци и Стефан. Неговата къща, нашата къща, моята къща. Ничията къща. Тя е такава, че не може да принадлежи на никого, независимо от нотариалните актове. Има такива жени. Брачният подпис не може да ги отнеме от света.

Първият път, когато я видях, нямах още рак. Или съм го имала без да зная. Това не е къща, а личност. Никой нищо не може да й направи, каквито и глупости да извърши, макар че ... От първия миг, и до сега, преживявам тежко всяка промяна, която й се нанася. От стръковете трева на двора до покрива й. Отдавна не ходя в нея. Но тя е моята любов. 

Стефан направи чудеса с нея и почти никакви глупости. Аз все не давах. Но той беше прав - за да има живот, трябва някой да го поддържа. Трябва грижа. 

От дете живея с и във вълшебните приказки. Никога не съм се отделяла от тях. Дори имам недовършена книга за тях. Къщата в Боженци е моят вълшебен свят. Там ставам друг човек. Като пред учител съм, там намирам учител. 

Но това са есенции - а животът е флорална вода. 

Животът повеляваше ремонт: стени, бои, лакове, греди и колони, стълби, комини и покрив, врати, мебели, и най-прекрасното - тъкани - черги, пердета, възглавници, престилки, застилане на легла и миндери. Чистене, готвене, майстори. Там всичко беше като в игра. Там аз играех любимата си роля - на феята на къщата. 

За първи път спахме в нея две години и половина след моята операция. 

Парадоксът е, че трудно се решавах да отида там. И бързо исках да си тръгвам. Днес мога да кажа, че това е проява на болест. Или на проблем, което е едно и също. Имам някаква хипотеза, но сега няма да се спирам на това. 

Помня по-добре всички майстори, които са работили в къщата, отколкото всички приятели, които впоследствие са спали в нея. Разбира се, мога да изброя имена, но не помня нещо много специално. Докато майсторите - за тях знам всичко. Обичах ги до един, знам ръцете на кого какво са пипали и кога е станало. И как е станало. Обичах ги и внимавах за тях, както съм внимавала за дядо си и Климент.

Врязани в мен са и лицата от Боженци - бай Нено, баба Мария, Генка, Светла, Стоянка, и по-късно Веса и Йоана. Найо и Джиджи. Майсторът на покриви от Трапесковци. Младата гадателка от шекерджийницата, палавата продавачка в смесения магазин, френският гид, хората с пауните, сервитьорът Стефан от Страноприемницата, намръщеният Красимир с неговата механа и много други. Най-чужда ми остана църквата, която е тъкмо до нас. Харесвам я само отвън. И чудният, другият Стефан, изгубеният Стефан, който ни подслоняваше в къщата с розите, докато още не можеше да се спи в нашата.

Къщата в Боженци и билките, които носех и варях. Там всичко ми говореше. Всичко беше живо.