Решението на Албена Стамболова да представи целия си роман в периодиката и чак след това да го издаде в книга е нестандартно за българската традиция. Интересно ще бъде да видим резултатите на този експеримент. В най-добрия случай критиката ще пише за текста два пъти, ако не вземем предвид факта на нейното полусъществуване в полуостаналите културни издания. Но независимо от тиражното битие на книгата, дебютът на Албена Стамболова е много силен и успява да наложи името на своята авторка сред общия напор на романното писане през последните години в българската литература.
"Това е, както става" - и както подсказва самото заглавие - не иска да бъде текст на конвенционалната наративност: плавно свързан, разумно подреден, разбираемо последователен... Той започва като хаотично разказани "лични истории", които постепенно се слепват, допълват, размесват в парадоксалната системност на хаоса, наречен човешки живот. "Онтологията" на разказа се изгражда върху идеята за ирационалната, неумолима подреденост на битието, където всичко се случва така, както трябва да се случи, защото се случва така... По този принцип са изградени характерите, които са толкова натежали от символични значения, че в някакъв смисъл каталогизират ролите на човешкото в неговите възможности да се случи "любовно". Така е и със събитията, и с местата, и с времето - всичко се повтаря в някаква предопределена, но неизразима последователност. Задължително трябва да отбележим, че писането на Албена Стамболова е силно информирано от психоаналитичното знание. Тази информираност е почти заявена в краткото въведение, където се декларира любовната предопределеност на всеки човешки опит. И все пак в текста теоретическите концептуални решения са плавно вместени в тъканта на умението за разказ. Езикът бяга от съблазните на щедрата разточителност, той се стреми да бъде по-скоро сладостен в своята точност, в способността да улучи пресечната точка между смисъл и емоционално въздействие.
Психоаналитичната информираност, нека още веднъж да го кажем (и всъщност всяка друга, например gender информираност на авторката в модерното хуманитарно пространство), функционира като мирогледна стратегия на знанието за човешкия опит, още повече, че модерното знание за човека задължително включва репертоара на психоаналитичните херменевтични практики.
Сред нишките на смисъла, които бихме могли да изтеглим в критическото "разнищване" на романа, от особен интерес ми се струва идеята за специфичната диалектика на единично и общо в психичното поведение на човека. Персонажите носят в себе си това енигматично единство - като се започне от функцията им да бъдат емблематични означители на цели категории опит и в същото време - характери с изявена ("индивидуална") необичайност. Извън "естествените" преплитания на перипетии от тяхното битие остава странното усещане, че героите са някак вплетени един в друг, всеки от тях съществува в другите и всички други - в отделния персонаж. Човешкото, целостта на човешкия опит, съществува като синкретична, предформена маса от импулси, усещания и първични матрици на психичното преживяване.
Единичното в този смисъл е само посока посред потока на общото; дори когато приема формите на конкретна "съдба", то продължава да бъде свързано, да тече в синкретизма на своята неотделеност от всички други "съдби". Всъщност това е идеята за един особен вид първичност на социалното преживяване, който предхожда рационалната социализация на индивида, измерима в исторически конкретни институции и стратегии, в етически императиви и познавателни практики. Тук наистина можем да говорим за любовната всеобхватност на всеки опит. Доколкото първичният смисъл на любовта е в потребността от сливане с другия, но и с Другия, върху равнището на първичната социалност отношенията могат да бъдат само любовни и тази любовност ще придружава човека до края на неговия живот, независимо от степента и формите (вече "индивидуални") на умението да бъде изтласкана. Образ на слятото в своята единичност присъствие, енигматичен идеал на допълнената в себе си човешка конкретност е двойката близнаци Маргарита и Валентин. Те въздействат магнетично върху другите хора, защото носят лицето на мъжко-женската, себе-си-в-другия, вън и вътре непостижима, но неустоимо бленувана цялост. Мария, от друга страна, даже не изисква да бъде сложно тълкувана. Още името й на "вечна жена" заявява архетипа на женското като неуловима в рационални понятия, тайнствена, привличаща-и-отблъскваща сила. В това отношение дискурсът е сякаш твърде добре възпитан в постулатите на ортодоксалната фройдистка теория; той разпределя човешкото в най-древно баналната опозиция мъжко-женско, светло-тъмно, разум и интуиция... Наистина, тук бихме могли да добавим (също така есенциалисткия) коректив на митологично антропологическата постюнгианска насока. Жената е центърът на света, в нея се срещат приливите на мъжкото съществуване (домът на Мария ни връща към идеята за Антимовски хан в българската литература). Тя носи властта на живота, която в пространството на организирания колективен живот неизбежно ще се превърне във власт над живота и точно затова трябва да бъде строго надзиравана и контролирана във всички формации на патриархалния свят. И все пак даже Мария има нужда да търси своето продължение-допълнение в другите хора, в другите функции на човешкото. Тя го открива в приказната двойка родители на Борис (малки, румени старчета в идилична къщичка), която ни напомня една подобна двойка от немската класика. Отново към митологичните традиции на западното патриархално мислене бих отнесла идеята, отчетливо изведена в романа на Стамболова, че жената се появява на света "съвсем готова и направена". Тя не се променя, не се развива. Тя е. "Женското" е самозатворено и самодостатъчно - черна дупка на човешкото преживяване, прословутият "тъмен континент" на Фройд.
Въпреки откровената популярност на символизма (си), романът "Това е, както става" е важен и интересен текст в новата българска белетристика. В крайна сметка бихме могли да кажем заедно с него, че става това, което е.
Публикувано в:
http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/7077
Коментари
Публикуване на коментар