Пропускане към основното съдържание

Това е както става. Роман

 

 


 

 


 

 


 

 

 

      Тази история мисли, че се случва едновременно на всички. Не зная дали е вярно, вие ще кажете.

      Лично аз съм сигурна, че други истории освен любовни няма, така че се въздържах да я нарека така.

      Просто история на хора, които са майки и бащи, братя и сестри, любими и приятели...

      С една дума - тигри и лъвове, лимони и портокали.

      Нито е смешна, нито е тъжна; само е история, която става по границата на този свят, в който се познаваме, и на онзи, в който преставаме да сме толкова сигурни.

 

 

 

Съдържание:

 

    1. За момченцата и техните родители

    2. Кръщене

    3. Нагоре

    4. Пчелите и техните приятели

    5. Сестри и братя

    6. Призраци

    7. Компютърни светове

    8. За татковците и техните професии

    9. Наградата на героя

    10. След края на приказката

    11. Близнаците

    12. Рая

    13. Бебето на Мария

    14. Борис

    15. Откровения

    16. За паяците и техните мрежи

    17. Маргарита

    18. За момичетата и огледалата

    19. Напред и назад

    20. Сюита

    21. Назад

    22. По-късно

    23. Господин В.

    24. Още по-назад

    25. Нощни бдения

    26. Големи работи

    27. Малки работи

    28. Други тайни

    29. Какво да правим едни с други

    30. Ето какво

    31. Как назряват бурите

    32. И затова как затихват

    33. За революцията и главата

    34. Деца

    35. Вкъщи

    36. Малки стъпки

    37. Слабости и дихания

    38. По пътя

    39. Алдехиди и кетони

    40. Любовни работи

    41. В мъглата

    42. Post

    43. Erotica

    44. Накъде

    45. Откъде

    46. Без какво не може

    47. Сняг

    48. За новите години и други начала

    49. Родители

    50. Фани

    51. Борис, Филип, бебето и другите

    52. Пробуждане

    53. Малки дни

    54. Тясната врата

 

1. За момченцата и техните родители

 

          В началото Борис не можеше да мисли за нещата около себе си. Те му се случваха и той нямаше как да ги избягва.

         Например родителите му, колкото и кротки да бяха, винаги го стряскаха с това, че приличат повече на баба и дядо, отколкото на родители. Сестра му беше осемнайсет години по-голяма от него и я вземаха за майка му.

         По-късно измисли начин да се спасява. Опитваше се да попада в необитавани от други светове, където връзки от този тип бяха трудни за установяване.

         Първият му собствен периметър станаха пчелите.

         Преди да отиде в английската гимназия в Пловдив, имаше много време и никаква работа. Период, в който превърна в работа прекарването на времето. После стана обратното, научи се да разтегля времето според работата за свършване. И да стои в стаята си, докато семейството на сестра му, където трябваше да живее, водеше друг живот.

         Когато сложи очила, детското му лице придоби онази сериозност, която дотогава се разпознаваше като болезнена разлика. Това някак успокои всички, сякаш нещата бяха дошли на мястото си. Очилата опитомиха неясните роднински страхове, свързани с Борис. Не че го познаваха повече отпреди. Но момченце, което носи очила и е затворено, е по-малко тревожно от момченце, което не носи очила и е затворено.

         Борис веднага схвана промяната и ползата от нея. Когато по-късно остави брадата си да расте, тя също като очилата застана на мястото на онова, което всяваше неясен страх. Едно нещо вместо друго. И отзад - детето, наречено Борис.

         Не се и питаше как се справят другите. Единствената му грижа беше собствената му неприкосновеност. Когато му се случваше, безпогрешно я разпознаваше.

         Научи се да прави неща, на които другите не обръщаха внимание. Или да ги прави така, че да не му обръщат внимание. Например, беше готов да яде нещо, което не харесва, но не и да се издаде, че не го харесва и това да се превърне в общо достояние. Когато схвана, че майка му се тревожи без да разбира защо, реши, че засега това е достатъчно.

 

2. Кръщене

 

         После дойде смъртта на осемгодишния внук на бабичката. Тя живееше в съседната къща и момченцето идваше да прекара при нея лятото. Баща му и майка му го докарваха с кола през юни, после минаваха един-два пъти до септември с продукти и накрая го прибираха за училище. Бяха на една възраст с Борис и се познаваха отдалеч. Но тъй като Борис не играеше с децата, градското момченце имаше повече приятели от него.

         Ловът на риба беше тяхно лятно занимание. Язовирът тънеше в тиня и застояла вода, но там живееха поколения шарани. Димът от огньовете показваше на Борис къде се събират момчетата. Във въздуха се носеше мирис на сухи дърва и храна. Или поне онова, което те наричаха храна и което бяха заловили. Борис не искаше да има нищо общо с тази работа. Не го привличаха нито момчетата, нито рибите. Нито пък онова, което момчетата вършеха с рибите.

         Как се удави момченцето, никой не разбра. Просто една вечер не се върна при баба си.

         Нещастието надвисна над цялото лято. Борис беше заведен от майка си да види момчето. Дори и по-късно не можа да си обясни по какви причини това дете беше облечено в бяла дреха и поставено в ковчег с цветя, пред който се извървя цялото село.

         Когато премина пред ковчега и постави вътре цвете, както му беше казала майка му, почувства, че това е някакъв вид наказание. Оплакваха го така, сякаш те го бяха убили.

         Борис за първи път виждаше мъртъв човек. Дете. Загледа се в спокойното лице и му хрумна, че момченцето се е скрило някъде. В този момент изпита нещо, което приличаше на завист; представи си, че е невидим за другите.

         Както обикновено не заговори за това с никого.

         През останалата част от лятото децата не се виждаха по същите места. Беше непоносимо горещо. От време на време избухваше буря и сваляше на земята листа и клони. Бабичката престана да излиза от вкъщи. По поръчка на майка си Борис ходи няколко пъти да й носи супа и хляб. Бабичката седеше или лежеше на купчинка в кухнята. Всички врати бяха отворени. Но не и прозорците.

         Борис обичаше да ходи при нея. Тя не го поглеждаше и не го заговаряше. Никога не я завари заспала. Първото нещо, което виждаше, бяха отворените й очи. Гледаше някъде зад него, далече от него. Гледаше много хубаво, според Борис. Внимателно и същевременно усмихнато. Не изглеждаше нито унесена, нито уплашена.

         Той поставяше на масата поредния съд и увит в кърпа хляб и взимаше предишните. Бабичката не ги беше докосвала. Борис сядаше на края на леглото и пъдеше мухите. Кой знае защо в кухнята беше по-хладно отколкото навсякъде другаде. Или поне на него му се струваше така. Бабичката също се беше скрила някъде и Борис искаше да узнае как се влиза там. Докато седеше с нея се чувстваше добре, дори още по-добре, отколкото с пчелите. Трудно си тръгваше. Веднъж майка му дойде да го търси. Видя я да влиза в двора и тръгна насреща й. Ако го беше заварила с бабичката на леглото, щеше да изпита срам. Да седи с нея си беше само негово и не искаше дори майка му да го заварва. Той излетя навън, а майка му дълго остана в къщата.

 

 3. Нагоре

 

          Родителите му решиха да го кръстят в края на онова лято. Защо не го бяха направили по-рано, един бог знае. Борис страшно се срамуваше, не знаеше точно защо това трябваше да му се случи, след като не се случваше с други. Това сравнение дойде в повече, защото живееше без мярка с тях. Усещаше нарастваща паника от мистериозното нещо, чийто главен герой щеше да бъде. Разбра, обаче, че върши нещо за родителите си; неясно какво, но че им прави добро.

         Остави се да го облекат в невиждани дотогава дрехи и пое с процесия възрастни по горския път към параклиса, който се намираше в края му. Не му разрешиха нищо да носи. Чувстваше се добре по пътя, наблюдаваше как краката му сами застават един пред друг. И пак, и пак, как вървят сами.

         Вървене и мълчание ръка в ръка. Там блуждаеха следи от други мълчания, от друго вървене, в гора или не, вървене до някого. Всеки завой открива друг, в очакване на следващия. Безопасно очакване, защото е мигновено под купола на гората с неопределими размери на непозната къща.

         Всичко беше повод да се мълчи. Стъпването беше почти като ходенето. Но не съвсем. Откри, че стъпването е внимателно удоволствие, едновременно собствено и чуждо, общо. Стъпваха един до друг и се преместваха към следващия завой, малко по-нататък, малко по-нагоре, с мълчанието за ръка.

         Борис и те. Докато мълчаха, това беше възможно. Заедно в полумрака под купола. Мястото се разтваряше, за да приеме множественото шествие.

         Тогава Борис научи, че светът може да бъде и така. Без това да е грубо. Без докосване във все по-плътното мълчание, превърнало се в проводима среда. Зад тях се долавяше нещо като шумоляща змийска опашка от все по-дълбоки ръждиви листа. Нямаше нужда да се обръща, за да я види. Пред тях беше същото - пълноводен поток от разногодишни листа, в които сега потъваше до глезените. Разни есени под стъпките им, станали невидими, които сега ги обтичаха надолу към вече извървените от други. В друго вървене. По-късно Маргарита щеше да се опита да каже същото за лампата на баба си и само Борис щеше донякъде да разбере.

         Параклиса си го представяше от време на време, не знаеше точно колко далече е. Дали е бял или малък.

         Вървяха в листата и мълчаха. Без да има нищо премълчано.

         Борис заобича това вървене, както беше заобичал бабичката.

         Стъпките се правеха сами и заедно, понякога едновременно, без правила. Но се правеха. Вървенето вървеше само и той беше там, знаеше, че има параклис в края на пътя. Място в голямата къща, в която сега бяха заедно.

         После го видя и вече беше пред вратата - голяма почти колкото самия параклис. Казаха му да я отвори.

         Борис я бутна с върха на пръстите си и тя красиво се отвори. За да се освети малко пространство с някой, който беше седнал вътре. Миниатюрна жена в черно, с очи, които щеше да срещне по-късно. Очи, с цвят на мъгла. Отдръпна пръсти и вратата леко се затвори.

 

 4. За пчелите и техните приятели

 

         Борис си живееше с пчелите; и те си живееха с него. Още първият път, когато баща му го заведе при тях, не много далеч зад къщата, той и пчелите се харесаха. Интересното беше, че баща му вадеше питите, за да ги прегледа, и ги буташе обратно като чекмеджета. Издаваха същия звук. На детето това му заприлича на игра.

         По-късно баща му разказа, че вместо да жужат около него, пчелите жужали около Борис. Главата на баща му беше омотана в мрежа, под която имаше шапка с кръгла периферия. Като планета. Но това го беше научил по-късно в училище. Че има небесни тела, кръгли, а някои - с пръстени. Сатурн. Главата на баща му приличаше на Сатурн когато беше на пчелина. Борис много беше харесал Сатурн.

         Когато Мария му четеше древногръцките митове, научи, че Сатурн е баща на Юпитер. Или по-скоро - че Кронос е баща на Зевс. Сатурн и Юпитер бяха латинските названия.

         Мария му беше станала жена един ден. Но по това време нямаше и понятие за съществуването й.

         Оттогава Борис ходеше редовно с баща си при пчелите. Не харесваше вкуса на меда. Сигурно затова пчелите го харесваха. Понякога ядеше, понеже трябваше да прави, каквото искаше майка му; но не го харесваше. От самото начало знаеше, че медът си е на пчелите и намираше, че баща му само глупаво трака с чекмеджетата.

         Когато за първи път откри див кошер, разбра колко са несъвършени човешките пчелни къщички с човешки покривчета . Куклени домове, в които принуждаваха пчелите да правят това, което те и бездруго правеха. Такива мисли и други.

         Дойде време, когато с възхищение откри какво значи роене, царица и търтеи. Пчелите-работнички вършеха работа, вършеха я, без да мислят. Борис реши, че хората са много по-несъвършени в сравнение с пчелите, защото мислеха, докато вършеха нещо. И се уморяваха. Докато пчелите никога не се уморяваха. Просто реагираха на температурата. Преставаха да бъдат пчели под някакви градуси.

         Вадеше мед и пълнеше кехлибарени буркани. И други в селото имаха пчели, но на меда на Борис се радваха, сякаш се беше родил с научен занаят.

         Никога не сложи маската на пчеларя. Никога пчела не го разтревожи или ужили. Борис ги намираше за съвършени и се стараеше да научи всичко, което имаше за научаване. После стана човек на пчелите. И те станаха пчели на Борис.

         От година в година всичко се повтаряше. Борис лягаше във високата мека трева между кошерите, отначало ги чуваше как се движат по пчелните си въздушни траектории, после някаква информационна вълна протичаше, той я долавяше съвсем отчетливо. Пчелите започваха да кръжат над него, разбираше, че определят кои да кацнат, кои не. После започваха да го накацат, покриваха първо откритите места като ръцете и лицето, после цялото тяло. Не си отиваха докато той не понечеше да стане. Вдигаха се отведнъж като звучен облак и той си тръгваше. Постепенно ги оставяше зад себе си и те отново се заемаха с пчелните си дела.

         Никой не знаеше, че работата между Борис и пчелите е по-специална. Или може би не искаха да знаят. Пчелите, както по-късно очилата, бяха достатъчно обяснение защо детето се пилее някъде занесено, не се интересува какво има в чинията му, и почти не говори.

 

  5. Сестри и братя

 

          Работата с говоренето не се оправи и по-нататък. Понеже схващаше по-бързо от другите, малка привилегия беше да го изпитват писмено. Бяха посъветвали родителите му да го подложат на тест и евентуално да го пратят в училище за надарени деца. Но те като че ли не бяха поискали да разберат. Какво толкова, момчето се учи добре. За тях друго училище щеше да означава узаконяване на това, че Борис е различен. И щеше да им дойде много.

         Но когато се класира първи на приемните изпити в английската гимназия, нямаше какво да се прави. Борис щеше да върви да живее у сестра си в Пловдив, където стаята му вече беше приготвена.

         Не му се напускаше селото. Тук си беше извоювал свои територии, където никой не го закачаше. Там всичко щеше да започне отначало.

         Така или иначе, нямаше избор. Училището продължаваше. Радваше се, че е по-голям, защото колкото по-голям ставаше, толкова по-големи възможности за ограждане от другите се разкриваха.

         Животът му в Пловдив започна с наблюдения над семейството на сестра му. Съпруг и две деца, на които той беше вуйчо. Държаха се така, сякаш семейството беше най-естественото нещо на света, като че ли само се пораждаше и поддържаше. Може пък и така да се окажеше.

         Бързо отучи сестра си да го придружава където и да било. Намери си свои пътища и хареса града, където можеше да бъде още по-невидим.

         Най-много от всичко обичаше амфитеатъра. Както навсякъде и там имаше хора по всяко време, но пространството го позволяваше. Беше измислено за много хора. Дори когато ги нямаше, сякаш глъчката трептеше във въздуха, населяваше го. Тъкмо тази призрачност на мястото го вълнуваше. Човешкият род му се струваше нещо забележително, ако не се блъскаш непрекъснато в него.

         Пространството на апартаментите, например, беше малоумно. Например в кухнята се готви, а в хола се седи. В спалнята се спи. В детската стая се играе. За да са сигурни в това разпределение, хората поставяха на съответните места мебели и уреди, които ги узаконяваха. Но не беше само това. Пустите форми го отчайваха.

         Навсякъде бяха еднакви. Това личеше отвън. Един поглед върху фасадата и виждаш кошера отвътре. Кошер, който не е истински кошер, е много по-лош и от човешките къщички на така наречените питомни пчели. Това, което хората приемаха за рационално, беше далеч от икономията на живота на пчелите. Между натискането на копчето на миялната машина и настроението на този, който го натискаше, имаше цяла вселена от безумие, което хората наричаха свой живот.

         Къщите бяха друго нещо. Когато не бяха заразени от превръщане в модерни апартаменти. В тях имаше неочаквани пространства, които можеха да приемат човека така, както и някоя внезапна полянка в гората. Но това беше много рядко. Беше разгледал до една къщите в Стария град, но всички до една му приличаха на препарирани. И да се живели по-рано, днес тези къщи бяха мъртви. Почти го болеше от цветовете, с които бяха боядисани отвън.

         Сестра му имаше навика да влиза рано сутрин в стаята, за да го буди. Дори и когато установи, че Борис е винаги буден преди нейното влизане, продължи да го прави. Той реши да не й отнема този привилегирован ход, остави й за временно ползване малка безобидна територия, благодарение на която печелеше по-големи парцели. Например правото да не участва във вечерния семеен живот. Или правото да не гледа телевизия.

         Сестра му разви към него особен тип страхопочитателно отношение. Веднъж заявил на света своята особеност, Борис не поднасяше повече изненади. Беше точен като часовник, винаги вършеше едни и същи неща в едни и същи моменти без да проявява нетърпение или отегчение. Не разказваше нищо нито за училище, нито за приятели. Наред ли е всичко - наред е. Има ли нещо - няма нищо.

         Тежката разлика се компенсираше от липсата на сътресения. Всичко е под контрол, излъчваше поведението му и околните нямаше какво друго да правят, освен да си повтарят с упование "всичко е под контрол" и да вярват, че те сами са направили заключението. През това време Борис четеше и четеше, външната и вътрешната му възраст се разбягваха, мислеше и мислеше, но какво - това си оставаше недостъпно.

 

  6. Призраци

 

         Веднъж, обаче, нещо все пак се случи. Или поне, случи се нещо извън всякакъв контрол.

         Заради спокойствието си, Борис често се смесваше с групичка съученици, които извървяваха част от пътя в неговата посока. Понеже умееше едновременно да следи какво си говорят и да пътува в собствените си мисли, беше ги опитомил достатъчно, че да приемат сред тях мълчаливото му присъствие. Кимаше, отговаряше едносрично и се усмихваше ако се наложеше, така че все пак да не го вземат за напълно външен. Освен това, по неведоми причини приличаше на спортист, притежаваше онова, които други момчета постигаха с упражнения. Веднъж участва в групов бой и това реши окончателно въпроса за правото му да се появява и да не прави нищо.

         В групата имаше едно момиче, което привличаше вниманието му напук на всичко. Никаква разумна причина не обясняваше този феномен. Момичето носеше разперена като чадърче плисирана пола върху две крачещи клечици и толкоз. Борис никога не я гледаше, но някак си знаеше във всеки момент местоположението й в пространството, което му се натрапваше като непреодолимо отношение. Той се бунтуваше срещу това натрапено знание, мобилизираше се да го унищожи, но то си стоеше непокътнато, някаква неподтлива на разума част в него отчиташе присъствието на съществото. Перпетуум мобиле. Има я, няма я, приближава се, отдалечава се, цък-цък-цък - поличката с краченцата.

         Този топловълнов отчет набъбваше в него като файл. Информацията, повечето еднообразна, се трупаше, и Борис заживя с нея като с второ сърце.

         Година, две, момичето отдавна не носеше вече полата чадърче, но той дори не забеляза това. Колекционираше движенията й, появите и отсъствията. Осцилограма. Докато тя не изчезна от живота му по следния начин.

         Една късна вечер, след обиколна разходка из улиците, той я видя да върви нагоре по фасадата на една бяла къща. С поличката и краченцата. Като муха, като пчела. Видя я и толкоз. Под лунните лъчи премига и пак я видя. Стигна до покрива и тръгна по него, изкачи го до върха и изчезна от другата страна.

         Борис седеше закован в тишината. Не му и хрумна да изтича от другата страна да я види как слиза. Знаеше, че слиза от другата страна. И така си тръгна с образа на момичето, което слиза по стената от другата страна на къщата.

 

 7. Компютърни светове

 

          Четеше и пак четеше, докато дойде време да открие компютрите. Тогава попадна в очакването си - в нов начин на създаване на ред. В нов начин на притежаване на това, което наричаше свое. Входовете се означаваха с икони.

         Нямаше нищо по-приятелско в живота му от тези икони, зад които трептяха съкровищата му. Иконите се множаха, а електронните звуци, с които компютърът реагираше, му бяха по-близки, от които и да е други.

         После започна да създава виртуални цивилизации. Примитивни, невъзможни, средновековни и всякакви. Популациите се развиваха според първоначалните параметри, множаха се и се избиваха, винаги се самоунищожаваха, но имаха различно дълъг живот. Тези, които бързо стигаха до края, не му бяха любими. Научи се да съхранява историята им и да се връща към нея. Постепенно започна да открива къде е грешал. Ако грешките можеха да се нарекат грешки. Не използваше всички възможности.

         Първите му светове се развиваха взривообразно. По-късно започнаха да приличат на пирамиди, след това на спирали. Графиките на развитието им показваха колко са устойчиви. Целта му беше да създаде цивилизация-калейдоскоп. Опита и с хаотично задаване на параметри. Но творенията му не се поддаваха на подобно третиране.

         Тогава усети нещо като отговорност към тях. И страх. Продължителността на живота и смъртта им се дължеше на него и единствено на него. Първо това му харесваше, после - не. В компютъра му ставаха неща в негово отсъствие. Всеки път когато надникнеше, с удивление откриваше колко напред бяха отишли създанията му. Започна да разбира, че основното е да забавя развитието им. А забавянето ставаше с разширяване на параметрите. Но това пък увеличаваше неизвестните. Търсеше оптималното отношение между първоначални параметри и предвидимост.

         И някъде към края на гимназията, реши какво иска да прави след това.

 

8. За татковците и техните професии

 

         Филип срещна Мария у приятели. Колкото и да не искаше по-късно да си признае, отначало не я забеляза. Тя седеше някъде там в пространството и го наблюдаваше. Той усещаше погледа, но не можеше да идентифицира източника му.

         После дълго не можеше да намери отговор на въпроса какво търси там това същество, драпирано в черни тъкани като от масова филмова сцена.

         Филип беше патоанатом и това му причинявяше едновременно главоболие и облекчение. Сред приятелите си беше единственият, който можеше с една дума да назове професията си. А това създава улеснения на 27 години. Когато обаче любопитно го разпитваха, не умееше да отговаря.

         Гласът от слушалката толкова го развълнува, че в първия момент едва не я затвори. Не помнеше какво си казаха, както по-късно не помнеше и никакви сюжетни разговори с Мария. Помнеше ситуации, в които присъствието й, или гласът, изместваха всичко.

         Не можеше да се откаже на този глас, който го призоваваше по телефона. Защо точно той, никога не разбра. Ето ме, Господи.

         Почти веднага й предложи да се оженят, без да съзнава какво прави. Знаеше само, че не може да не го направи. Тя кимна, сякаш отдавна знаеше, че така ще стане.

         Нещо се беше случило с времето. Дните се бяха скъсили до безсрамие, нощите се сливаха в една. Нещо нервно зрееше във Филип, но той не му обръщаше внимание. Препускаше с Мария в някакъв вихър. За каквото и да мислеше, каквото и да правеше, когото и да срещаше, той си оставаше бумеранг, който кротко се приземяваше в краката й.

         Преди Мария той си беше Филип, доктор, патоанатом. Можеше да се назове с една дума.

         След Мария центърът на равновесие се измести извън него и отначало това му даде сила. Сила, която отиваше в Мария.

 

9. Наградата на героя

 

          Нямаше сватба, само подписи. Тя никога не допусна той да види паспорта й. Служителят можеше, но не и съпругът. Никога не разбра нито кога е родена, нито кои са родителите й, нито дали има братя и сестри. На въпросите му се смееше, сякаш нямаше по-неуместно нещо на света от това да ги задава. Учуди се на себе си с каква лекота лъже семейство и приятели когато го разпитваха. А себе си лъжеше, че все някой ден ще разбере, веднага щом Мария престане да играе тази смешна и забавна игра. После забрави и се върна към това, когато вече беше късно.

         Тя не просто му се отдаде, а му се поднесе като дар.Той потъна в нея с усещането, че никога не е преживявал нещо подобно, престана да мисли и да си задава въпроси. Мария беше светът и той го обитаваше.Трябва де беше вършил нещо, да беше ял и пил, по-късно, когато докторът го разпитваше, не помнеше нищо, само че беше силен и не знаеше какво е умора.

         Тя си седеше в къщи и плетеше пуловери. Винаги имаше нещо сготвено, Мария винаги имаше пари и яденето винаги беше вкусно. Толкова, че след като се нахранеше, единственото му желание беше да я вземе в ръцете си и да се зарови в дългата й коса.

         Забременя като по магия. Филип беше сигурен, че е станало още първия път. Ако щастието е да не мислиш, Филип беше престанал да мисли. Нещата просто се случваха и той беше част от тях.

         Родиха се близнаците. Момче Валентин, момиче Маргарита. Филип не помнеше да са говорили за имената им. Сякаш се бяха родили с тях.

 

10. След края на приказката

 

          После Мария започна да го плаши.

         Една нощ се събуди и загледа спящата си жена. Гледа я дълго. Беше сигурен, че не спи. Тя не помръдваше, сякаш не беше вътре в себе си.

         За първи път се замисли къде започва и къде свършва едно човешко същество. Виждаше я. Мария спеше гола, обвита в косата си. Дъхът й едва се долавяше. Не можеше по никакъв начин да й припише прилагателни. Добра, или друго. Просто това същество се беше появило и срещу този факт Филип беше безсилен. Обзе го чувство за безнадежност. Какво изпитваха тя или той? Разбягващи се звездни прашинки.

         Изведнъж осъзна, че Мария го гледа. Може би така гледат всички хора, току що излезли от съня. Мария го гледаше лошо. Най-после нещо определено. Филип беше схванал нещо и сега виждаше, че това не й харесва. Очите й не мигаха, сякаш бяха лишени от клепачи.

         Стана от леглото и излезе от стаята.

         След първия пристъп на страх, Филип се опита да говори с брат си. Чу, че Мария разбивала всякакви кодове.

         Отначало не можа да разбере за какво става дума. Постепенно схвана, че го обвиняват в предателство. Към себе си, към семейството, към приятелите. Звученето на тези тривиалности, това, че отдавна не беше чувал подобни фрази, изречени на глас, го разтърси.

         Тази нощ Мария отказа да спи с него и той усети, че това е задълго.

         Филип започна да изчезва в работата си. Оттогава спеше често в болницата, работеше нощем и ставаше все по-добър в професията си. Все по-често го търсеха за криминални случаи. Откри съдебните зали.

         Но тогава започна и да пие. А пиенето му възвърна думите.

 

11. Близнаците

 

          Гневът на Валентин към сестра му нямаше граници. Тя беше същата като него и не беше същата. Беше го срам, че има сестра. Той измисляше и вършеше някакви неща, а тя седеше и го гледаше глупаво. Не искаше да го гледа това отпуснато същество, което толкова му приличаше. Не искаше да има сестра.

         Когато тръгнаха на училище, майка му вече я нямаше там, за да я прибира всеки път, когато се разплаче. Бързо стана ясно, че Маргарита не може да остане в същото училище. Това реши въпроса и след една година упорство майка му се съгласи да я даде в друго, за деца като нея. Какво дете обаче беше тя, никой не знаеше. Само може би майка му, но тя нищо не казваше.

         Така Маргарита излезе от живота на Валентин. Поне за известно време. Появяваше се в събота и неделя, но тогава той вече си имаше други занимания, приятели и майка му излизаше някъде с нея.

         Помнеше един гняв на баща си заради тези изчезвания на Мария с Маргарита. Той искаше да отиде с тях, настояваше да му се обясни какво ще правят. Мария не отговаряше на крясъците му. Когато двете бяха готови за излизане, майка му прошепна нещо на сестра му, която остана в антрето да я чака. После се затвори с баща му в спалнята.

         Всичко утихна като в кутия. Двете деца бяха вперили очи във вратата, после Валентин погледна Маргарита. Нещо странно се стрелна в ума му, но майка му вече беше при тях. Без да каже нещо, хвана Маргарита за ръката и я отведе.

         Валентин почака, после тихичко отвори вратата на спалнята. Баща му сладко похъркваше в леглото.

         Когато пианото се появи в къщата, майка му каза, че то е за Маргарита. На Валентин не му се вярваше - такъв важен и голям предмет за нищо и никакво досадно същество като сестра му.

         Отначало самата Мария започна да я учи. Валентин откри, че майка му може да свири на пиано, беше страшно горд и поиска също да учи. Но не можеше и дума да става, пианото беше само за Маргарита.

         Спомняше си, че по-късно в къщи започна да идва някаква руса жена и да свири с Маргарита.

         После пък, Маргарита вече свиреше сама и Валентин изгуби интерес. Един ден, вече бяха по-големи - около петнайсетгодишни - един негов приятел случайно чу Маргарита да свири и поиска да я види. Влязоха на пръсти в тъмния хол и дълго слушаха без тя да ги усети. Когато свърши и ги видя, бързо избяга в стаята си.

         Приятелят му обаче, който се оказа син на музиканти, продължи да упорства. Искаше да види партитурите, искаше да знае, дали Маргарита учи в музикалното училище …Търсиха навсякъде, но не намериха и следа от партитури. Момчето настояваше, че беше чуло финала на една много специална соната на Цезар Франк, която се разучавала за изпити за инструменталисти в Консерваторията. И че Маргарита я свирела виртуозно.

 

12. Рая

 

         На Валентин Рая му се струваше велика жена.

         Фамилията й беше всичко, което неговата не беше. Всички баби и дядовци във всички възможни разклонения или се появяваха непрестанно, или портретите им бяха окачени по стените.

         Рая цвъртеше из тази отворена и пренаселена къща като птичка божия.

         В нея ехтяха смях и музика. Гърмеше радио и купища вестници и списания се пръскаха по килимите и под креслата.

         Валентин, както и всички, които идваха в тази къща, бяха приемани като част от нея. Там деца, роднински и други, играеха на сляпа баба и на криеница, събаряха недопити чаши чай и се замеряха с топки от прочетени и стелещи се вестници. Разни прекрасни картинки те изненадваха в някой неочакван ъгъл. Този хаос съвсем не беше мръсен или запуснат, а вместилище на особения живот, който се водеше в тази непонятна и чудесна къща, която си присвояваше Валентин като магнит.

         Рая беше повече дете на тази къща и на живота в нея отколкото на родителите си. Спечелването на Рая съвпадаше с това да те приемат в къщата. Влюбени или не, преспиващи заедно или не - всичко това не беше видимо в общия разсеян жизнен поток, никой - нито малките, нито големите, се интересуваха от подробности.

         Още от самото начало на Валентин започна да му става ясно, че да си с тях и при тях е на първо място, а да си с Рая - едва след това. Може би това го подтикна към непредпазливост - някъв импулс за оставяне на следи, за извоюване на собствено място в общата картина. Постепенно започна да се напряга, чувствайки, че е сам в това начинание, че гони нещо, което има смисъл само за него. И съвсем не за Рая и за останалите.

         Нещо предварително обречено на провал го завладяваше. Не можеше да му устои. А никой около него не го забелязваше. Сестрите, братовчедите и братчетата, дядовци и лели, родители и техни родители, никой не се усъмняваше нито за миг, че Валентин, веднъж влязъл в тази хармония, няма да остане завинаги в нея.

         Валентин вървеше към някакъв остър ръб. Чувстваше се неразбран, Рая не разбираше защо, а той се опитваше, без да знае точно как, да не съвпадне с фамилията. Игра на сляпа баба, само че друга. Обожаваше Рая заради неповторимостта на това, че не й е необходимо да бъде някакава, да взима решения и да ги изпълнява, да върви в някаква посока. И същевременно ненавиждаше това, искаше да го разруши.

         Разривът настъпи с бременността. Всички се почувстваха измамени. Всеобщото усещане за вечен празник се изпари. Валентин знаеше, че в този дом, всеки обича другите и прави най-доброто за тях. Най-доброто за Рая беше да не й се прекъсва детството, най-доброто за бременната Рая беше да се ожени за Валентин, но не и да напусне къщата. Валентин можеше и да спи с нея, но тя беше дете на клана, нейното дете също щеше да е дете на клана, Валентин на свой ред беше поканен да стане дете на клана.

         Затвори очи и си представи картината. След кратко мълчание, виенското колело отново се завърта. Още едно бебе пълзи сладко по пода, повръща върху дебелите редки килими и всички се смеят. По-големият брат на Рая поема бебето сякаш е негово, по-малкият си играе с него като с братче, баща й се вглежда разсеяно в него без да е съвсем сигурен дали малкото същество му е внуче или нещо като пра-племенник, или пък, защо не, синче. В този момент на разгръщането на представата, водната част от състава на Валентин, стигна 100 градуса.

         И вече не можеше да се спре да бъде глупав. Знаеше, че разрушава нещо, но вече без да иска друго. Рая започна да плаче от неговата злина. И да става все по-нещастна, защото не я разбираше. Той самият едва се разбираше, само дето беше на ход. Беше обладан от идеята, че има нещо в Рая, което е само негово, и което не иска да споделя с други. На фона на комуналния Едем, това изглеждаше отвратително. Е добре, той щеше да бъде отвратителен.

         Постави условия, които знаеше, че Рая няма да изпълни. Например, да живеят отделно. Имаше силно рационални аргументи против - не можеха да се издържат. Учеха. Бяха оше деца. Защо пък де не работят като всяко нормално семейство. Рая не разбираше какво е нормално семейство. Представяше си работенето като някакво хоби, несвързано с печелене на пари. А себе си - като молекула от скъпоценно вещество, чиято химическа формула беше засекретена от фамилията.

         Тогава Валентин изчезна. Отвсякъде. От нейния техен живот, от бъдещия живот на бебето си, от своя едва започнал да става някакъв живот.

         По-точно, опита се да изчезне в къщата, в която винаги беше живял - в къщата на майка си.

 

  13. Бебето на Мария

 

          И откри, че майка му също чака бебе. И че на света се е появила персона, наречена Борис.

         Борис се беше заселил в къщата на майка му. Първото нещо, което си помисли, че докато баща му безумства някъде, у тях се беше появило същество, с няколко години по-голямо от него и с очила, което почти не говори. Трудно изкопчи от майка си и от Маргарита някакви сведения за него - международно признат гений в молекулярната биология, гастролиращ умник, който, обаче, беше донесъл двата си огромни черни куфара у тях. Каквото и да си беше мислил Валентин за своето изчезване, то нямаше да се състои в празна пустош. Задаваше се нов сюжет.

         Колкото и нелепо да му се виждаше, успя донякъде да разкаже на Мария за Рая и за нейното бебе. Мария веднага му каза, че са добре дошли, трима, или двама, както искат. Но интересно, че за един не стана дума. Валентин си поблъска главата, дали в това има някакъв смисъл, после го остави встрани, защото му се стори прекалено сложно. Основният риф, на който заседна, беше, че оттегляйки се от един, попадна в друг асимилационен организъм.

         И все пак, къде ли се бяха срещнали, след като Мария почти не излизаше от вкъщи.

          За брак се заговори, едва след като Мария се запозна с родителите на Борис.

         В малката си къщурка двамата бяха като баба и дядо от приказка.

         Когато Борис я заведе, за да им я представи, те почти не я видяха зад огромния й корем. Понеже не можеше да се наведе ниско, Мария просто седна на земята в краката им, за да им целуне ръка. Косите й се разтлаха и я обгърнаха като мантия.

         Борис никога не беше виждал очите на Мария толкова бистри. Обикновено бяха мъглисти. Сега сияеха с някакъв сив опалов блясък, който му беше непознат. И погледът й му беше непознат. Мария ги гледаше така, сякаш най-после беше открила родителите си.

         Борис ги остави сами и тръгна нагоре към параклиса. Не беше се връщал там от деня на кръщенето си. Когато бутна с пръсти голямата врата и видя вътре една дребна жена с очи като мъгла.

         Сега там нямаше никого. Влезе и седна на пода с лице към вратата, която бавно се притваряше. Седна на мястото, на което някога я видя. В момента, в който гърбът му докосна стената, разбра, че е тя. Че той е тя, че онази жена е тя, че бебето в нея е той, че родителите му долу в къщурката са тя. Тихо жужене го унесе. Седя дълго, или кратко, седенето там е безвременно, видя погледа на бабата на умрялото момче, чу себе си как отпъжда мухите от нея, видя балеринката да слиза по стената, сля се с Мария и се венча за нея.

         Когато се върна в къщата, всички спяха. Пожела винаги да е така. Безметежна изящна тишина капеше от дърветата. Почувства се изпълнен със сила като никога досега. Беше намерил липсващото звено между себе си и родителите си. Сега можеше и да е техен син, защото я имаше Мария.

 

14. Борис

 

         Една вечер Маргарита се спъна в огромни куфари, спотаени в тъмния коридор. Веднага разбра какво става, разбра какво се случва на Борис, след като се беше случило на баща й, а после и на Валентин.

         Беше дошло времето му да си върви. Срещу това не можеше нищо да се направи. Мария беше решила.

         Маргарита смътно чувстваше, че тя единствена може да опита нещо с майка си. Но не знаеше как.

         Борис го нямаше в къщата. Куфарите бяха там, но него го нямаше. Майка й също я нямаше. Маргарита реши да отвори куфарите. Започна с единия от двата.

         Закопчалките бяха прекрасни, щракащи и студени. Когато повдигна капака и го бутна назад, той се облегна на стената и задръсти целия коридор. В куфара нямаше дрехи - само книги, папки, дискети и разни машинки с неизвесто предназначение. Малки и лъскави, много й харесха. Не знаеше какво се прави в такива случаи, разглежда се. Какво друго? Маргарита натисна едно копче и чу глас. Гласът на Борис, който разказваше неразбираеми неща. Маргарита се залуша и прослуша целия запис. Борис почти не говореше, а тук, в тъмния коридор, гласът му водеше някакво независимо съществуване, отделен от него. Гласът на Борис и Борис не бяха заедно. На Маргарита това се стори съвсем естествено. Откри в една кутия много касети и започна да ги пуска една след друга. Когато й стана студено, влезе в куфара, където твърдите предмети й направиха място. Легна си уютно, а гласът от малката машинка продължи да й разказва приказки. Борис умееше да разказва.Това Маргарита веднага го разбра. Това беше друг Борис, когото никой не беше чувал и когото никой не познаваше.Това бяха приказки за никого, може би за никого и за Маргарита. Какво правеше Борис с тях тя не се питаше. Гласът му я водеше в приключението и тя се вълнуваше, защото ставаше все по-напрегнато и важно, все по-интересно, докато заспа малко преди, както й се стори, някакво начало. Капакът на куфара грижливо и внимателно, за да не я събуди, се затвори над нея, а вътре в тъмното, гласът на Борис продължи да разказва.

 

15. Откровения

 

 

          Пуловерите, които Мария плетеше на мъжете никога не напускаха завинаги къщата.

         Заминаваха на гърбовете им, после се връщаха, за да бъдат изпрани или доплетени, заминаваха отново, понякога не на същия гръб.

         Маргарита помнеше как стана с баща й. Отначало беше като полу-пансионер. Идваше да вечеря с тях. Тогава обикновено Мария рано се оттегляше и той седеше с близнаците дълго след като се бяха нахранили. Филип носеше някакви чанти с дрехи и отнасяше други. Преобличаше се, никога не си тръгваше с дрехите, с които беше дошъл.

         Седяха около масата в кухнята и Филип разказваше за работата си. Валентин се опитваше да се интересува, а Маргарита, както винаги, гледаше занесено. Баща й беше там, това беше достатъчно. В един момент на Филип и на Валентин им ставаше досадно. Никога на Маргарита, защото тя не участваше в действието. Валентин се извиняваше, че трябва да става рано, а Филип не знаеше как да си тръгне. Не знаеше дали въобще си беше тръгнал и защо вече не спеше тук. Многото изпити чаши вино отначало му позволяваха да говори, после го удавяха в нещо, към което Маргарита търсеше врата. Седяха около някакво нищо, което обаче беше толкова плътно и тежко, че ги теглеше да търсят нещо вътре. Но търсенето всеки го правеше сам.

         Обикновено Филип изпращаше Маргарита до стаята й и след това не се знаеше какво прави. Оставяха го да блуждае като призрак из къщата. И той навярно блуждаеше. Но никога не го намираха там сутринта.

         От него оставаха някакви съблечени дрехи, които Мария събираше и грижливо изпираше и изглаждаше. Това е, баща им беше тези дрехи, за които в къщата се полагаха грижи. При все по-редките си посещения, той попадаше за кратко в тях, близнаците го гледаха като някаква случайност и все по-малко го познаваха. Баща им носеше някакви непознати дрехи, които вече не оставяше в къщата, докато тази тъканна нишка толкова се изтъни, че при поредния пуловер на Мария, Маргарита попита дали е за баща й.

         Както обикновено, майка й я погледна без да отговори, и я гледа толкова дълго, докато Маргарита разбра, че въпросът е с безразличен отговор. Всеки можеше да сложи този пуловер, дори и баща й, а в какъв ред и за колко време, нямаше значение за самия пуловер.

 

16. За паяците и техните мрежи

 

          Чудото е в света. Не са ни учили на чудо и затова никой не го познава.

         Да се гледа отвътре навън и да се гледа отвън навътре, не е все едно.

         Маргарита се блъскаше в разни стени. Когато се блъскаш, те боли. Умееше, обаче, да се взира достатъчно дълго в някой предмет, за да изчезнат вътре и вън.

         Колко пъти, например, се беше скривала в мрежата на паяка в ъгъла на стаята си.

         Любим паяк. Оттам власинките на нишките изглеждаха като гъста гора. Искряща гора.

         Докато Валентин фучеше долу и яростно разтърсваше това, което взимаше за Маргарита, тя се люлееше горе и му се смееше.

 

17. Маргарита

 

          Маргарита не можеше да внимава. Минаваше за пословично разсеяна, това беше думата, която близките употребяваха за нея. В момента, в който успяваше да се съсредоточи, виждаше нещо, което я плашеше. По-добре беше да плува в нещата, отколкото да ги вижда. Освен това, рядко се чувстваше застрашена.

         Мозъкът й прещракваше като бленда. Маргарита затваряше очи и когато пак ги отваряше, светът беше друг. Хората си живееха в него, и тя с тях. Симпатично късогледо насекомо.

         Все пак, вече беше достатъчно порастнала, за да научи някои неща. Правила с всеки. Правила, за да не ги плаши. Прости.

         Отдавна знаеше, че баща й се плаши понякога с нея. Правеше каквото може, за да не го тревожи. Стараеше се той да види онова, което очакваше. Но дотук. Маргарита си беше Маргарита и дори баща й не можеше да я проумее.

         Най-често му свиреше на пиано. Музиката му връщаше нещо, което знаеше, че обича, но не му е достъпно. Когато дъщеря му свиреше, Филип започваше се удивляваше на запаметените ноти. Но скоро забравяше и се предаваше на музиката така, както някога смътно помнеше, че го беше правил с Мария.

         Усещаше, че в това има нещо нередно. Нещо огромно, което не бива да става.

         Маргарита неизменно разбираше, когато потокът започваше да изтича от баща й. Сякаш във Филип беше направен пробив. И спираше да свири. Това беше нейнят начин да го обича.

         Не знаеше защо с него става така. После той се затваряше и си отиваше.

         С брат й нещата се бяха подобрили.Сега той учеше в университета и й раказваше всякякви неща. Маргарита го слушаше по своя си начин - концентрираше се за миг и запомняше, после отново губеше нишката. Валентин реагираше смешно - ядосваше се, като че ли Маргарита нарочно го дразнеше. "Нищо не разбира, само си губя времето", после се връщаше, удивен от обема на онова, което беше запомнила. Защо пък беше задължително да разбира?

         Понякога преговаряше материала с нея и тогава много се забавляваха. Тя знаеше, че му помага и беше горда.

         Постепенно той много се привърза към сестра си. Това стана заради опита му в другите отношения. Маргарита беше като кристално огледало. Освен това с всеки изминал ден ставаше все по-хубава. Прелестта й беше детска и крехка, нищо по-лесно от това да я нараниш и разтревожиш.

         Според Валентин майка им й даваше прекалено много свобода. Беззащитно същество като Маргарита, което излиза и ходи незнайно къде и на което може да се случи незнайно какво беше просто нетърпим факт. Но както обикновено, когато посмя да поговори с Мария, разговорът се разнищи в усмивки и погледи, от които Валентин разбра, че нищо няма да се промени, че той се тревожи напразно и на Маргарита не може да се случи нищо лошо.

         Оттогава започна да я води със себе си навсякъде, където може. Близки му ставаха онези, които имаха подобно на неговото отношение към нея. Така Маргарита стана позната в различни среди, където й се радваха и обичаха. Това донякъде прояви незнайните й маршрути, дори когато се изплъзваше сама, Валентин рано или късно научаваше къде е била. Или си въобрзяваше къде може да е била.

         С Мария имаха странни отношения. Тя още от самото начало не се беше разтревожила, че едното от децата е особено. От всички в къщи Маргарита се държеше най-естествено с майка си. Мария й разрешаваше неща, които за другите бяха забранени - например избягваше я най-малко от всички и дори сама отиваше при нея, позволяваше й да япрегръща и да се гуши в косите й. Мария й четеше непрекъснато вълшебни приказки и Маргарита ги знаеше наизуст. Неизброими приказки. Когато се оказа, че се е научила да чете, само Мария не изглеждаше учудена. Но не изглеждаше и доволна. Сякаш това, че Маргарита постепенно влизаше в света на другите, й отнемаше някаква съществена връзка с майка й. Валентин беше забелязал, че сестра му някак си се свени пред майка им да покаже, че светът се е разширил или е оставил някакви следи върху нея..

         Мария не се възпротиви, когато Валентин започна да води сестра си със себе си. Но той знаеше, че не й харесва и тя само временно търпи този факт.

 

 18. За момичетата и огледалата

 

         Както и да се облечеше, огледалото й връщаше непознат образ.

         Отначало това изглеждаше естествено. Дрехите се обличаха, за да се промениш. Смяна на дрехите. Смяна на всичко.

         Имаше обаче и това, което наблюдаваше. Например майка й. Дълго време вярваше, че Мария носи едни и същи дрехи.Майка й си беше майка й и толкоз. Когато започна да забелязва, че дрехите й са подобни, но различни, отиде в спалнята и отвори гардероба. Беше пълно с мрак - всички дрехи бяха тъмни, повечето черни, всички безформени; огромно количество тъкан с почти никакви шевове. Маргарита ги сваляше на земята и те се приземяваха с нежен шепот. Всички бяха леки - нищо общо с тежките пуловери, палта и панталони, носени от другите. Маргарита седна на замята върху тях и зарови пръсти. Дрехите на майка й й отвърнаха с жив трепет. Отпусна се върху им и зарови лице - никаква миризма. Мария нямаше миризма за разлика от всичко друго - и живо и неживо. Бяха нежни и галеха, но не миришеха на нищо. Или по-скоро нищото миришеше на Мария.

         Тогава Маргарита опита да се облече в нещо незнайно какво. Дреха. Дълго се бори с тъмновиолетови дипли и гънки. Тъкмо решаваше, че може да промуши ръце или глава, и се оказваше, че там няма отвор, а само нови разстилащи се на някъде тъкани. Маргарита дълго упорства, вкарваше безразборно крака и ръце без да може да облече нищо. Дрехите на Мария също упорстваха и се свличаха от тялото й на земята. Маргарита започна яростно да ги вади на цели наръчи и да ги плиска върху себе си. Те неизменно се стичаха надолу като потоци вода и се разстилаха наоколо.

         Внезапно Маргарита спря и видя, че е затънала до над глезените в жива шушнеща маса. Извади единия крак, после втория - тъканите запълваха всяко празно пространство. И замираха. Маргарита седна и заплака, не можеше да се бори с тях. Не можеше и да ги върне на местата им. Седеше в езерото от дрехи и сълзите й капеха върху тях. Постепенно започна да се утешава, защото нещо интересно привлече вниманието й. Капчиците от очите й не попиваха в тъканта, а се търкаляха и изчезваха в гънките като прозрачни перли. Маргарита се опита да хване някоя от тях, но те бързо изчезваха без да оставят следи. После сълзите спряха, а Маргарита продължи да седи занесено на пода и да гледа. Така я намери майка й, повдигна я безмълвно и я отведе.

         После дойде период, в който отказваше да си сменя дрехите. Обземаше я тревога всеки път, когато Мария се опитваше да й го наложи. Остави я да прави както иска. Беше мъчително, Валентин протестираше, че така не може, но някак си, както всичко, в което се намесваше Мария, мина от самосебе си. Маргарита престана да обръща внимание на дрехите, някак забрави за тях. Отново започна да се облича и преоблича. Край.

         Докато не настъпи моментът, в който Маргарита се видя. Дотогава се беше усещала отвътре, беше научила някои неща , но някак си еднопосочно, с вдигнат чадър.

         И започна да гримира лицето си. По-точно, рисуваше го. То беше като чист порцеланов съд и позволяваше всякакви рисунки. Обикновено спираше на първото нарисувано око. И дълго ходеше така - с едно свое и с едно друго око.

         Мария не обръщаше внимание, Валентин се сърдеше. Сестра му циклоп. Сестра му клоун. Правеше го изкусно. И понякога се изплъзваше така от къщи.

         Веднъж самият той прекъсна гримирането й. Беше дошъл да я вземе, за да я води на гости. Тя тъкмо довършваше едното око. Когато я повлече към таксито, не беше ясно дали я е прекъснал, или дали тя е свършила. Окото й беше съвършено, дори Валентин не можеше да го отрече.

         Маргарита влезе с него невъзмутима. Той вървеше плътно до нея и всички започнаха да се обръщат. Някакво огледало го закова пред себе си. Той и Маргарита. Той и сестра му. Те двамата.

         Половината й лице беше като неговото. Като взето назаем. Като временно. Другата половина, другата половина беше нещо, което Валентин не можеше да изрече. Най-красивото нещо, което беше виждал. Нахлуха имена на камъни - тюркоаз, сапфир, рубин, злато, малахит, оникс. Какво още? Нищо. Това нещо беше живо и го гледаше от огледалото. Беше като мимолетен дар за неверници. За несретници. Колкото да ги спре за малко и да ги порази. Миг в шепа.

         Шепа скъпоценни камъни. Валентин гледаше другото лице на сестра си. Не неговото.

         Други лица се стълпяваха около тях. Други гласове изричаха някакви приятни неща. Глъчката ставаше все по-плътна.

         Двамата стояха залепени.

         Докато Маргарита най-после се дръпна и хукна нанякъде.

 

19. Напред и назад

 

          Маргарита пълнеше черната си чанта и излизаше навън.

         Къде ходеше, никой не знаеше. Какво носеше, никой не знаеше. Тя я мъкнеше като топуз навсякъде и чантата като топуз на махало винаги я връщаше в къщи.

         Една вечер Валентин откри в чантата й портативен компютър. Великолепен и малък, истинско бижу. Откъде го беше взела, или може би откраднала. На първите въпроси Маргарита само спокойно отговаряше, че е неин. После се разяри и хвърли нещо по Валентин. Накрая се натъжи и затвори там, където никой друг нямаше достъп.

         Когато принудена от Валентин Мария се появи в стаята й, Маргарита спеше, свита на кравай в леглото. Мария повдигна предмета, сякаш тежестта му щеше да даде някакво обяснение. Държа го прекалено дълго, според Валентин. После внимателно го постави на същото място, хвана Валентин за ръката и го изведе от стаята.

         Той не искаше да се примири с необяснимата поява на този предмет. Мария благоволи, все пак, да му каже, че ако това е кражба, ще ги осъдят и туй-то. Интересна педагогика на безотговорната-отговорност. Това беше самата му майка. Маргарита не е измислила този компютър, изкрещя й той, преди да затръшне вратата на кухнята и да се затвори в стаята си.

         Сърди се два-три дни. Когато за пореден път видя Маргарита да нарамва чантата и да потегля нанякъде; измъкна се тихичко след нея и реши да я проследи. Маргарита сменя всякакви градски транспорти, повече от времето в кръг. Накрая категорично пое пеш по стръмния булевард към Кръста. Когато стигна до равното, дълго стоя на светофара, после продължи към Хладилника.

         Валентин започна да се ядосва, че пак нищо няма да разбере. Прииска му се да догони сестра си и да й поноси тежката чанта. Маргарита дори нямаше да се усъмни, че я следи от половин ден. Усети умора, но краката му сега вървяха сами. Не можеше нищо да направи, освен това, в което сам се беше набутал сутринта. Да върви по неведомите маршрути на Маргарита и да я пази от нещо, което не можеше да си въобрази.

         Когато Маргарита стигна до трамвайното колело, той я проклинаше, че беше извървяла целия този път пеш. С удивление я видя да се качва в един празен трамвай в обратна посока - но и бездруго бяха стигнали до място, от което трамваите имаха само една. Тя се настани на една седалка, порови в чантата и в прзното и дълго пространство, извади компютъра и го отвори на коленете си като в самолетна бизнескласа. Докато драгалевски и други граждани на София се качваха в трамвая, той побърза да заеме мястото зад гърба й и да надникне към екрана. Никой друг не обръщаше внимание на заниманията на Маргарита.

         Тя редеше един доста сложен пасианс, който приличаше на наполеоновия, но картите не бяха наредени в дванайсетлъчова звезда. В първия момент му се стори, че тя безразборно движи курсура, после се впечатли от сръчността й с вградената мишка. И току изведнъж пасиансът беше нареден. Трамваят, вече понапълнен, потегли.

         Докато стигнат Възраждане, където Маргарита се приготви за слизане с несъмненото намерение да се прибере вкъщи, пасиансът беше нареден средно по веднъж на всеки 2-3 спирки. Остави я да слезе сама и продължи нататък с някакво стъписано облекчение. Като че ли Маргарита си беше извоювала правото да се разхожда и да си играе с този предмет.

         Валентин слезе няколко спирки след сестра си и също тръгна към къщи. Срамуваше се, но и мислеше, че се е добрал до някаква съществена информация. Беше станал свидетел на нещо, което можеше да употреби като обяснение, но същевременно знаеше, че то не обяснава нищо. Някакви думи можеха да бъдат изречени по повод на заниманията на Маргарита с компютъра, но какво от това? Някакви думи можеха да бъдат изречени по повод на връзката му с Рая, но какво от това? Тези думи можеха да образуват патетични изказвания, но не бяха в състояние да го отведат там, където се получава прояснение. Където нещата се разрешават и наместват, ако не завинаги, поне задълго. Защо може и така, и така?

         Валентин се почувства като кръстопът на възможни посоки. И прокле мислено участта си на несъвършено същество, подмамено кой знае с каква цел, да търси смисъл.

 

  20. Сюита

         Господинът с чадър влезе в кафенето, огледа се къде да постави чадъра и след като се освободи от него, опирайки го на ръба на масичката, седна и продължи втренчено да го гледа. После внезапно прошумоля пергаментено потъркване на длани, а пръстите му произведоха нещо подобно на нетърпеливо "щрак-щрак". Огледа се колкото да раздвижи врата в яката на ризата под сакото си, толкова изискано, че да не привлече ничие внимание. Все пак няколко скучаещи чифта очи са насочиха за кратко към него, докато присъствието му стана общоприет факт и причиненото от влизането му дижение не замря. Господинът малко се понадигна и понамести, очевидно в спокойно състояние на духа. Засмя се мислено на паническото "Няма място, няма място" от "Алиса в страната на чудесата" и се почувства добре.

         Обстановката беше каквато обичаше - висок поне пет метра таван с гипсови фризове, поддържан от дебели кремави мраморни колони, тъмнозелен дебел килим и блестящи месингови орнаменти по тежките излъскани мебели, дълбоки кресла, с интимна мекота, дискретна мелодия от бял огромен роял, зад който се отгатваше нечие присъствие.

         В такава обстановка може и дори е приятно да се чака. И той прие позата на чакащ и търпелив клиент, изпълнен с разбиране към всичко, което можеше да се случи наоколо.

         Имаше среща с клиентка по бракоразводно дело. Тя в никакъв случай не искаше да дойде направо в кантората му заради кой знае какви сложни съображения. Първата среща щеше да се осъществи в неутрална, далечна на съда обстановка, на следобеден чай със светски привкус. Той вече беше поръчал чая и се питаше дали клиентката му ще се появи преди него и дали ще го разпознае. Усложнена театралност на разпознаването с няколко "ох" и "ах" на "това вие ли сте, веднага ви познах". Господинът се запита дали разговор при тези обстоятелства можеше да се нарече "тет-а-тет". Сигурно, ако въобще се осъществи. Някаква илюзия за равни изходни позиции, някаква игра на дистанция от това, което най-обикновено се случваше, за да се надиграе надигаща се тревога. Беше доволен, че разбира. Всичко изглеждаше под контрол.

         Двама души влязоха от зимния следобед навън и се настаниха около една масичка. Мъжът се пресегна и запали настолна лампа, която обгърна него и придружаващото го момиче в златист ореол. Какво спокойствие и закономерност излъчват понякога другите. Майка му имаше свой превод на това наблюдение - как не може и при нас всичко да е наред както при хората. Хората бяха нейния привилигирован предмет на разсъждение. И наистина, какво по-интересно от хората, от непрестанното движение на погледа от нас към тях и от тях към нас, от всевъзможните интерпретации, генерирани от него. Хората, произведени като част от погледа към света.

         Стига глупости на скучаещ човек. Момичето на съседната маса бавно измъкваше тесните си длани от неподплатени кожени ръкавици, буквално обелваше ръцете си от тях. Мъжът срещу него разговаряше обстоятелствено със сервитьора.

         Господинът най-после откъсна поглед от тях и се втренчи в ръждивия оттенък на чая си. Едва сега схвана, че ги е гледал с възхищение, бяха много красиви. Дали винаги и навсякъде бяха такива? Сигурно не, но какво значение има, сега бяха като на малка сцена и който можеше да ги гледа, ги гледаше.

         Чадърът му оживя внезапно, бавно се плъзна и тупна леко на килима. Господинът го погледна лениво, без да го докосва. В този момент усети, че до масата му стои изправен някой, някой, който е миниатюрно крехък и е обгърнат от тежка маса дълги коси. Абсурдна жена с малко бебе на ръце, невъзможен прокуден силует, който всеки момент ще протегне ръка за милостиня. Пръстите му вече се плъзгаха към джоба, когато едно "Добър вечер", произнесено от невероятен глас го накара да застине на място. Ниско поставен школуван глас, който кой знае какво можеше да извършва със събеседника. Професионалният му интерес започна да се разбужда едновременно с нелепото допускане, че пред него стои жената, която очакваше. Тутакси скочи на крака и ръцете му се разгърнаха в топъл и театрален жест на покана за сядане. Без какъвто и да е презнак на смут, жената се настани на канапето до него леко като птичка. Още не беше отвърнал на поздрава й когато очите му срещнаха нейните с ц вят на мъгла. Нямаше никакви "ох и ах", нито пък други при знаци на комуникация, жената вече просто седеше до него сякаш мястото й винаги е било там, със спящото бебе в ръце, изникнала от сковаващия студ, и присъствието й без никаква възможна референция го забоде като с игла.

         Господинът пое чашата чай като спасителен пояс и опита усмивка.

         Не вие ми се обадихте по телефона, нали?

         Способността му за правене на връзки започна да се възвръща.

         Не.

         Гласът й отново го объгрна и му отне всякакво желание да говори. Такива създания не съществуват, завъртя се в главата му, има ги само в приказките, а и те не съществуват. Спасителна мисъл - дали не беше циганка?

         Опита се да я огледа дискретно, което като че ли не изглеждаше трудно, защото жената гледаше пред себе си и някак не бързаше, или поне не личеше да очаква каквото и да било. Но какво ли можеше да се види? Тъмните коси така плътно обгръщаха фигурата й, че само лицето й светеше с опалово сияние, а бебешката главица сякаш беше част от нея. Последва някакво леко плавно движение и изпод косите й изплуваха бледи пръсти със запалена цигара. Жената всмукна с леко вдишване и спря очите си в неговите.

         "Господи", помисли господинът, "време е".

         Поискахте да се видим във връзка с развода ви?

         Разговаряха около десетина минути, през които той с някакво усещане за благодарност към съдбата установи, че в случая няма нищо сложно. Ако е възможно, разбира се, да се квалифицират като прости фактите, че жената имаше две деца близнаци на 20 години от предишен брак, настоящият й съпруг и баща на бебето беше на около 30 и известен като един от гениите в микробиологията, самата тя беше на около четиридесет и собственичка на солидни имоти, имаше брачен договор. Младият съпруг не се противопоставял на развода, вече бил напуснал къщата, молбата щяла да бъде подадена от нея.

         Господинът извади опростения формуляр за подобни случаи, жената го прибра някъде из полите си с леко прошумоляване и каза, че ще изпрати някого да внесе таксата. В съда, разбира се, щели да се явят и двамата.

         Междувременно господинът се беше опитал да й предложи чай или нещо друго, но жената не отговори нито на запитването му, нито на изпитателното изчакване на сервитьора. Не влезе в никакво съприкосновение с обслужващата кафенето система, сякаш бяха се срещнали на някой облак извън времето и пространството. Господинът така и не успя да спре вниманието й върху нещо извън предмета на срещата. Беше уговорено, че услугите му ще бъдат заплатени след приключването на случая по банков път. Без да се дискутира размера на сумата.

         През цялото време бебето спеше, а от пространството около тях се разнасяха изтънчени звуци, които не достигнаха до господина. Гласът на жената измести всичко, намести се на мястото на всичко. Каквото и да бе поискала, той щеше да го изпълни начаса или да умре. Отново мислено благодари на съдбата, че тя не искаше нищо, нищо, освен рутинни процедури, които той описа в някакъв полуавтоматичен транс.

         В един момент с периферното си зрение той долови изправения й край масата силует, чу едно неописуемо "Довиждане" и създанието изчезна със същата неочакваност, с която се беше появило.

         Господинът поразтри схванатия си врат и засрамено започна да идва на себе си. Красивата двойка от съседната маса все още бе там, само че сега в това нямаше нищо необикновено. Красотата се беше превърнала в нещо обикновено и поносимо.

 

 21. Назад

 

         Маргарита не беше излизала от стаята си от два дни. Разни бисквитени парченца, недоядени и цели ябълки бодяха и убиваха в чаршафите на огромното легло, подът край него беше тапициран от пластове дрехи, на които сега стъпиха отвисоко босите й крака. Откъм разтворената врата на банята се процеждаха звуци, оттам идваше и светлината в промъкващия се мрак. Беше стигнала до онова състояние, в което къпането и обличането ставаха възможни, отиването в кухнята - също. Огромната настолна лампа на баба й я привлече и Маргарита щракна копчето. Светлина с вгледани в нея очи от предишни времена. Пусна водата да пълни ваната и със смелостта на анестезирания отвори вратата към коридора. Не се чуваше нищо, абсолютно нищо. Прешляпа до кухнята след няколко завоя, отново никого. Мария, или по-скоро майка й, или по-скоро майка им, я нямаше. Голямата й синя чаша беше върху кухненската маса, но чиста, без следа от кафе. Маргарита се упъти към стаята на бебето. Леглото му беше празно, с разни разхвърляни тук-там неща. Миришеше на бебе.

         Това, че е сама, я потопи в специфичното й замаяно освободено състояние. Нямаше нужда да внимава да не изглежда нелепа. Да не уплаши някого. Щеше спокойно да се изкъпе и да отиде да потърси Валентин. Къде? Там някъде, около университета. Речено-сторено.

         Малко по-късно Маргарита се движеше с огромна тежка чанта и провлачена стъпка из уличките около Чешкия клуб. Дългото й до земята черно палто се вееше като пелерина. Приближи се до групичката потропващи кандидат-клиенти на клуба, които чакаха под мъждивата светлина на фенера над вратата. Мястото си оставаше все така привлекателно и тясно за всички желаещи.

         Големи снежинки се сипеха от тъмнината и се топяха на светлото. Маргарита се повъртя край тях и усети, че е гладна. Купи си шоколад и продължи да върви похапвайки. Студен шоколад под падащия сняг, какво по-приятно. Чантата й се движеше като уравновесяващ топуз от лявото й рамо. Защо ли я взе, и защо винаги е толкова тежка? На неспособността й да отговори на този въпрос Валентин изпадаше в отчаяние. Вече почти не повдигаше крака от тротоара, плъзгаше ги като по лед. Нощна зима из приглушени улички и проблясащи тук-там светлинки. Влезе в един тъмен вход и понеже не намери асансьор, пое по стълбището. Под таванския етеж светлината изгасна. Пръстите й звъннаха на някакав звънец вместо да натиснат копчето на стълбищното осветление. Вратата се отвори почти веднага и Маргарита премигна от тъмното. Обясни, че отива на таванския етаж, младежът, който й отвори вратата, я загледа втренчено, но натисна бутона на осветлението и затвори вратата. Маргарита продължи и се озова пред множество врати, няколко от които изглежда водеха към обитаеми пространства. Почука на всяка от тях без резултат и спокойно пое по обратния път. Валентин не беше там.

         Обикаля още около час из уличките, пресече на два пъти потъналата в заснежени клонаци Докторска градина, изкачи безрезултатно още две стълбища, позвъни на някакви врати, и реши да си ходи. Ставаше все по-студено.

         Трамваят се оказа топъл и пълен. Първото лице, което видя щом се качи, беше това на Валентин. Той се запромъква към нея с неясни усмихнати знаци, добра се най-сетне и целуна по средата, тоест по носа, блаженото й лице.

         Къде ходиш в този студ?

         Търсех те - беше отговорът, на който Валентин само отчаяно кимна с глава и обясни, че тъкмо се канел да мине през вкъщи, за да си прибере някакви книги.

         Камъни ли носиш? - Валентин се опита да да повдигне чантата й, макар че предварително знаеше, че няма да получи отговор. Само я пое от рамото на сестра си и се огъна под тежестта й.

 

 

 

         Когато влязоха в апартамента, той продължаваше да бъде пуст. За огромно негласно облекчение и на двамата. Това бяха редки моменти, двамата без никого.

         Докато Валентин тършуваше из стаята си и из библиотеката, Маргарита се разположи на кухненската маса с каничка вино и две чаши. После Валентин се настани до нея и се разприказва. Маргарита не го слушаше, гледаше го блажено и си мислеше, че го намери. Това, къде точно е студентската му мансарда нямаше значение; все някога щеше да узнае. Той дърдореше, но не преставаше да следи изражението й. Занесено и щастливо момиче, лудата му сестра, прекрасната Маргарита. Идваше му да я разтърси за раменете, за да я събуди. Но не сега. Сега само я гледаше и говореше, без да я замесва, позволявайки й да е добре, както тя обича. Около нея да стават разни неща, а тя да ги гледа заплеснато.

         Подът леко се поразклати. Валентин вдигна очи към лампата я видя да се люлее. Хукна за палтата, в коридора изтрополяха изпуснати книги, взе да нарежда нещо на Маргарита. Тя не помръдваше от мястото си и продължаваше да му се усмихва. Валентин се ядоса, хвана я за ръката и усети инертното тяло зад нея. Заплаши, че ще я остави сама, че си търгва, защото има земетресение, Маргарита продължаваше да го гледа. Валентин бясно хлопна пътната врата зад гърба си и хукна надолу, по-далеч от тази луда къща, където майка му я нямаше, а сестра му се хилеше в кухнята.

         Маргарита остана сама и се разплака. Тръгна бавно към стаята си, където я посрещна топлата светлина на бабината й лампа. Пусна отново водата да пълни ваната, така удавяше сълзите; с вода.

         Прозрачната течност пое голотата й и косите й заплуваха около главата. Почувства, че й е добре, дочу звъненето на Валентин, който сигурно беше забравил ключа си и сега се връщаше след края на земетресението. Когато побеснелият звънец млъкна, Маргарита се надигна шумно от водата, прешляпа отново пространствата с мокри крака, отвори вратата, за да установи, че няма никакъв Валентин, и се замисли, дали въобще днес бе излизала.

 

22. По-късно

 

         По-късно пред нощта Маргарита се събуди и отново втренчи очи в запалената лампа, край леглото си. Светлината я стопляше и изпълваше със сигурност. Протегна ръце и крака във всички посоки като морска звезда, ръбовете на леглото оставаха далеч, колкото и да се протягаше. Леглото е моят кораб, често си повтаряше, моята територия, моята планета. Планетата на Малкия принц. С неговата овца. И Маргарита имаше плюшена овца, кой знае къде беше под дрехите на пода.

         Реши да се разходи до кухнята и още от коридора забеляза, че там светеше. Забравила съм да … Там имаше някой, някой, който спеше на широкия диван, инсталиран от майка й на това място. Маргарита бързо схвана кой спеше - Мария. Кога и как се беше появила не бяха въпроси, които си задаваше или които можеха да бъдат зададени на майка й. Преливащ пепелник на масата и малката купчинка под огромната маса коси, изпод които се виждаха само детските ходила. Маргарита изтича към детската стая, където бебето спокойно спеше, обгърнато от бебешката си миризма. И тя идвала всяка нощ, приближавала се към люлката, вземала детето да го накърми и му пеела да заспи. После отново приемала образа си на патица и отплувала по реката.

         И какво сега, всичко изглеждаше наред, но за Маргарита не беше наред. Такъв беше обичайният ред в живота й - нещата да не са наред. Майка й спеше невъзмутимо, непробудно - да я вдигне който може. Много пушиш, ще се превърнеш във вещица - караше се някога баща й. Мария само отвръщаше - че аз съм си.

         Маргарита взе пепелника и го обърна над кофата за боклук. Няколко фаса се разпиляха по земята. Събра ги и изплакна пръстите си с вода. Капчици опръскаха босите й нозе. Замисли се дали да не завие с нещо майка си, или да изгаси лампата. Така поне всичко щеше да прилича на истинско спане, на истинска нощ, като навсякъде в другите къщи. Не посмя. Свитото на кравайче крехко същество не трябваше да бъде смущавано, не можеше да бъде смущавано. Това беше един от първите закони, които Маргарита беше научила.

         Никакво дихание не се долавяше изпод косите. Маргарита усети как пропълзява един от познатите й страхове - живо същество ли е майка й. Човешко същество. Това не можеше да бъде като въпрос. В малкото неподвижно създание в кухнята, заело позата на неродено бебе, се криеше нещо, което никой, при никакви обстоятелства не можеше да научи. Спеше ли тя или не, Маргарита не можеше да знае. И нямаше начин да узнае. Сърдеше ли се майка й или не, обичаше ли - никой не можеше да знае. Но и никой не можеше да пита.

         Маргарита бързо притича до стаята си, затвори тихо тежката дъбова врата и завъртя ключа.

         После си легна и се загледа в лампата.

 

 23. Господин В.

 

          Господин В., адвокатът, чу как вратата на колата се захлопна тихичко и тежко зад гърба му. Шофьорът му щеше да го чака колкото трябва. Преди да влезе в кооперацията го видя да си запалва цигара. Дъщерята на съпругата му живееше на третия етаж в едно безкрайно жилище, което приличаше на картинна галерия. С големия си котарак.

         Позвъни два пъти и чу приятното напевно гласче на звънеца да оглася безкрайни празни пространства. Фани му отвори и безмълвно го поведе към хола, където върху една конзола в чайник се запарваше чай. Защо винаги трябва да пия чай, помисли си господинът, но както винаги с удоволствие щеше да го направи. Фани постави подноса върху масата за вечеря и двамата се настаниха около препечен хляб с масло, бурканчета с конфитюр и канички с кой знае какво - навярно мляко или сметана.

         Господин В. носеше на Фани плик с пари, но преди да й го предаде трябваше да поговорят. За това къде зимуват раците. Или за белите мечета в зоологическата градина. Или за галерията на Фани, или за котарака й Павоне.

         Фани имаше вид на диво зверче от северен сребрист тип със скъпоценна кожа. Всеки път когато се срещаше с нея, господинът минаваше през две фази: първо на смут от великолепния й расов вид и второ, пак на смут, от опростените отношения с нея. Самата й къща приличаше на покоите на Снежната царица - ледена, бяла и празна, едва ли не с огледални подове. Кой лъскаше тук? Май нямаше нужда, като се има предвид, че можеше да видиш дъха си през зимата.

         Господин В. се замисли за това дали в леглото й има пухена завивка, подобна на пряспа сняг, или пък дали не си ляга в официален тоалет като Спящата красавица.

         Дойде моментът да й покаже документите за продажба на две картини и на някаква пластика в неопределим стил. Фани сложи подписи, където трябва, и пликът премина от него в нея. Не последваха никакви въпроси за майка й, което винаги поставяше господина mal a l'aise·( В неудобно положение (фр). Но той беше професионалист, а го чакаха и други срещи. Фани също беше професионалист и умееше да постига каквото иска. В случая нямаше за какво да губят повече време. Господин В. все пак предаде поканата на съпругата си за уикенда. Фани не отговори и го поведе към изхода. Какво ли би било ако внезапно се обърне и втренчи в него рисовите си очи. Край. Докато слизаше по стълбището по крайниците му се разливаше малодушният екстаз на фантазма. Толкова по-силен и пълноценен от действителността, където всеки изпълнява своята роля, а не и двете.

 

24. Още по-назад

 

          Валентин седеше зад мъничкото си бюро под скосения покрив и съзерцаваше куполите на Александър Невски. Не знаеше дали харесва тази катедрала, която не беше истинска катедрала, а само така я наричаха. Храм-паметник. Огромна църква, дебела и бухнала като великденски козунак. Все пак, забележителност на полуострова. Замисли се за какъв полуостров става дума. По-скоро - за вътрешната, континентална част на полуострова. А това е, като че ли няма никакъв полуостров.

         Четеше за градоустройствения план на Хаусман за Париж. Книгата го привличаше, но и нещо забавяше поглъщането й, сякаш колкото повече четеше, толкова по-гъст ставаше текстът. Беше стигнал до момента, в който спираше след всяко прочетено изречение, за да го препрочете, а и няколкото преди него. Така напредваше с охлювна скорост, а и се замечтаваше толкова често, че вече не се знаеше дали чете, или използва книгата за претекст, за подтекст или за транстекст, кой знае колко такива глупости можеха още да се изредят.

         Важното, че сега седеше там, където искаше да бъде, в малкото таванче, по мярка, успокоен като коте от покривчето над главата и красивия голям прозорец, който отвеждаше очите му далеч над корони на дървета и други покриви. Държеше книгата в ръце, обичаше я, харесваше я, щеше още да я чете. Няколко лъча от залеза пробляснаха в далечно стъкло и Валентин се сви под одеалото на леглото си.

         В този момент зазвънтяха, запяха и заечаха камбаните на църквата, обгърнаха го със звуци, нахлуха и изпълниха не само малкото му пространство, но и онази тиха и незабележима пустош, която понякога тормози нощем и тогава я наричаше моята глава. За какъв полуостров може да става дума. Има го този звън, и толкоз.

         От момента, в който се беше нанесъл в малкия таван, приспособен за студентско живеене, и се беше заобиколил с книги, Валентин знаеше, че е направил крачка. Но напред или назад? Вече беше достатъчно порастнал, за да не си задава подобни въпроси. Тук никой не се опитваше да го стопи като лед върху печката и да го побере в скъпоценен съд. Каквото и да се случеше, можеше да се върне на тавана.

         Замисли се за баща си. Той също беше намерил някакво някъде, където да си въобразява, че живее. Къде ли щеше да отиде Борис? В някоя далечна страна и оттам, може би, да се взира в къщата на родителите си. Мария се беше справила с него за около две години, а за него тя щеше да си остане неговата жена. Както и за баща му. Щеше ли да има следващ? Нелеп въпрос. Майка му не се променяше. Като че ли се беше появила на света такава, съвсем готова и направена. Сигурно така и щеше да изчезне. Ако това беше възможно.

         Валентин потрепери. Ечащите камбани бяха замлъкнали. А той мислеше за смъртта на майка си. Възможна ли беше тя?

         Вече заспивайки, разбра, че не знае за какво задава въпроса - за възможността майка му да е, или за възможността майка му да умре. После си каза, че това е едно и също и наистина заспа.

 

 25. Нощни бдения

 

          Маргарита се запромъква между колене и преплетени ръце, катурнати лампи, обърнати чаши и кой знае какви още отломъци от многочасово седене на земята, пиене, говорене, пушене и слушане на музика. Двама бяха впили устни толкова силно един в друг, че тя застина без да може да откъсне поглед. Изхабените отчаяни неща й въздействаха по особен начин. Протрито одеало, например, или тази безнадеждна целувка с красотата на разкапваща се роза, която изпраща истерично ухание. Реши да поеме отдругаде, препъна се в спящо тяло и твърдо кресло, за да се добере най-сетне до повече площ, където успя да постави краката си един пред друг и да направи няколко стъпки. Къде ли беше палтото й, дългото торбаланско черно палто и гигантската чанта. Непременно тук някъде. Пред нея изникна човек със свещ в ръка, от която капеше восък. Нищо никога не става така, както го чакаш, ето и тук, в началото на вечерта, тя се беше опитала да обясни, че няма време , а после се оказа, че има толкова много. За какъв рожден ден ставаше дума, след като нямаше кой да го има. Или поне тя не успя да разбере.

         През първия час бяха само трима, момчето, което я доведе, и което имаше вид да я познава много добре, и момичето, което отначало взе за домакиня, защото то се преоблече поне два пъти. Седяха край някаква ниска масичка, когато момичето изчезна и тъкмо преди да забравят за него, се появи отново по нещо като прозрачна нощница без нищо отдолу и това изглеждаше красиво в полутъмното място. После нахлуха други хора и Маргарита я изгуби, за да я види по-късно в други дрехи и да се пита дали е същата.

         Сега си търсеше палтото и чантата и усещаше колко е гладна. Най-после попадна в някаква спалня с натрупани върху леглото палта и зарови ръце в купа. Позна своето с върха на пръстите си, като слепец, и го измъкна мъчително разбутвайки меката съпротивляваща се маса. Чантата й я препъна сама, Маргарита я намести на рамо и продължи да си проправя път към изхода.

         Навън се движеха машини, а не хора - хората бяха в машините - трамваи, автобуси и автомобили. Не й се прибираше и реши да отиде до баща си. Силно осветените нишки на дрънчащите трамваи не я привличаха и тя тръгна пеш с товарната чанта на рамо.

         Ходенето я изпълваше със задоволството на свършена работа. Забавна хубава работа, скръц-скръц - ходене по снега. Слалом около паркирани коли, на пост до червени светофари.

         Нощем градът е като нарисуван. Пространства с неясно предназначение и изненадващи къщи. Нощем градът те оставя на мира и те приема в своите места, и ти виждаш, че те са негови, а не твои, на ходещия в него човек. Ако не се плашиш, той ще те пусне много навътре, там където не можеш да стигнеш денем, колкото и да обикаляш. Нощните хора в града го знаят, те са негови, и затова плашат другите и те се страхуват от тях.

         Маргарита не мислеше за тези неща, както и никога не мислеше за нищо. Мисленето за нея беше нещо като отпускане в бълбукащия поток, в който изострената й сетивност я носеше без сътресения докато някой не се обърнеше или не поискаше нещо от нея. Не се знаеше Маргарита да е искала нещо някога. Ако това, което другите наричаха искане й се случеше, тя просто тръгваше и краката й я отнасяха до там, докъдето исканото й се случваше. Ако й се случаше нещо, което я плаши, тя бягаше и никой не можеше да я спре. Така беше пребродила много училища, някои от тях специализирани, други обикновени, беше започвала и недовършвала разни класове, докато накрая Мария реши, че й се полага мир. Маргарита си четеше разни книги, и детски и не толкова детски, ходеше с хора на кино и другаде, но какво знаеше, никой не знаеше. Не изглеждаше потисната, че не е по-определена, а доктор Т., с когото се виждаше около веднъж в месеца, сам бе замрял в стационарното й състояние. Валентин я измъкваше понякога за ваканции и уикенди и Маргарита у несено се смесваше с компаниите. Но видеше ли някого, вече не го забравяше. В свободната й кой знае от какво памет се регистрираха думи, лица, ситуации, в които някой режисьор би открил неизчерпаем материал за монтаж.

         Сега си ходеше из града и никакви сигнали за опасност не достигаха до нея. Отвреме навреме й дотежаваше чантата и тя я преместваше на другото рамо. Какво имаше там, само Маргарита знаеше, каквото и да означаваше това за нея.

         Прозорецът на баща й светеше като фар. Той й отвори почти веднага и се ужаси като я видя. Толкова, че не я покани веднага да влезе, а я остави да вдишва миризмата на изгоряло, която излиташе на свобода от апартамента му.

         Да не си зле?

         Маргарита му се усмихна щастливо и той отстъпи назад. Знаеше, че тя не гледа на нещата като другите, но все пак му стана неудобно от следите на среднощната самотна вечеря в черния тиган. Бързо прогони мисълта за това как Мария готвеше от нищо нещо, как във фурната й се появяваха невнятни гозби.

         Маргарита погледна към пианото, но баща й вдигна ръка - не сега, хората спят.

         Гладна съм, татко.

         Той веднага сложи чиния и филии хляб, наля кола и извади от хладилника салати. Маргарита започна сладко да си похапва, докато баща й се чудеше как да й каже, че го е страх за нея.

         Започна да я разпитва за Валентин, но тук се натъкна на нещо твърдо и веднага заключи, че нещо става в къщата на жена му и той трябва да го узнае.

         Маргарита се нахрани, но и натъжи. Не трябваше да й говори за Валентин. Отпи от бирата си и й заговори за бебето. Тук Маргарита беше по-спокойна, майка й и бебето били добре. А скъпия Борис? Не го била виждала отдавна.

         Както след всяка вълна информация от къщата на Мария, баща й се настрои тревожно. Маргарита се размърда неспокойно като птичка пред буря. Искаше да си ляга и баща й щеше да я закара до вкъщи. Целуна я за лека нощ, леко, все едно че го правеше всяка вечер.

         Когато се качи на големия си кораб-легло, бабината й лампа все така си светеше и не се знаеше кой е в къщата.

 

 26. Големи работи

 

          Трябваше да се купи елха, коледна или новогодишна, кой знаеше, но елха с играчки. Валентин беше леко притеснен. Къщата, за която беше предназначена елхата, имаше една особеност - обитаваше я Фани. Фантастичен женски хищник, подвизаващ се в човешки образ. Беше го прибрала след едно парти и ето го сега като малкия Кай в палатите на Снежната царица. След първата целувка беше забравил всичко, цялата си търпимост към семейството и малката Маргарита.

         Какво пък, трябваше да се купува елха. Спомняше си, че има таван, но там елхи не могат да се слагат, най-много някое клонче.

         Ходеше му се на кино, но от него се чакаше елха. Ето един факт, регулиран от Фани. Какво пък, купувам елхата и се махам. Тя можеше да щракне на сто такива около него, които щяха да й купят сто елхи. И да й засвирят на сто гайди. Напуши го смях и най-после се сети къде беше находището на елхи. Там щеше да намери елхата на Фани.

          През това време Маргарита завиваше в златна хартия малки подаръчета. С лилави панделки. Прибра ги в чантата си без да се пита кое за кого е. Седеше си в къщи като безполезно облаче дим. Добре е да измислиш нещо, но съвсем друго е да го направиш. След като прибра пакетчетата, Маргарита си беше свършила работата. Извади от чантата книга и я разгърна. Действие, обратно на предишното. Беше ръководство за компютърна програма на английски. Идеята за компютър беше възникнала в главата на Маргарита отдавна и след като дълго се бе разхождала с книгата в чантата си, сега искаше да има компютър. С всичките му там навигатори и аксесоари. Защо не, беше казала Мария. Не стана дума за малкия портативен. Сякаш той не съществуваше.

         Господин В. вече втори час заседаваше в съвета на директорите на банката. Беше му забавно да ги слуша и наблюдава. Всичко изглеждаше предколедно нереално. Много обичаше този период - най-смелите неща се казваха и решаваха през него, защото той позволяваше изпълнението да се отложи за следновогодишните празници. Визии за развитие прехвърчаха от единия край на голямата овална маса до другия, връщаха се и той отвреме навреме записваше по нещо в големия си бележник. После щеше да има служебно парти за членовете на съвета, съпругите им и няколко души с интересна политическа позиция. Господин В. не обичаше този род партита, но те бяха задъжителни и като при всяко задължение, той се справяше много добре. Единственото, което го тормозеше, бе мисълта, че нещо е забравил, нещо съществено и съдбоносно, ако такива неща още съществуваха.

         Но не би го казал за нищо на света.

 

         Мария сложи бебето в един кош на задната седалка на колата и потегли по хлъзгавите и втвърдени неравности. Обичаше да кара в този период на годината, почти цялото автомобилно движение беше замряло и тя бързо излезе от града. Магистралата към Пловдив беше суха и почистена и тя натисна газта. Колата беше претоварена от продукти и това я правеше още по-стабилна. Мария добре я усещаше, двигателят жужеше равномерно, от дясната й страна колите сякаш едва се движеха. Поглъщаше километри като неспособен да спре да духа вятър. Когато навлезе в града, вече се смрачаваше. Познаваше добре пътя за селото на родителите на Борис, дано само не се наложи да слага вериги. Задницата занасяше понякога на завоите, но беше достатъчно да го очакваш, за да можеш да го овладееш. Обожаваше да кара, особено през зимата. Пресече няколкото селища струпани по пътя, навлезе в невидимото отклонение, в края на което имаше още няколко къщи. Последната, доста изолирана, беше целта й. Фаровете осветиха отрупани със сняг тополи. Дано само няма н икой насреща, каза си Мария и почти в същия момент видя насрещни фарове да изникват иззад крайпътните преспи. Колкото и плавно да спря, колата й все пак се завъртя и препречи пътя. Онзи насреща също беше спрял и вече се измъкваше навън. Мария остана на мястото си. Мъжът се приближи като мечок, целият обвит в кожи.

         Ще дам назад, има около тридесетина метра до двора на старите - избоботи той докато тя сваляше стъклото. - Ще се оправите ли с маневрата?

         Мария кимна и запали двигателя. Колата забуксува и се затресе, искаше някой да я побутне. Едри снежинки се сипеха отгоре. Фаровете на мъжа изчезнаха зад завоя и после го видя да се прибилжава пеш. Остана зад волана, а той заобиколи колата и буквално повдигна задницата й, за да я постави в добрата директория. Мария успя да потегли и след няколко метра спря до неговия джип в разширението. Мъждивата лампичка до вратата на къщата светеше и Мария излезе от колата. Мечокът с удивление я загледа когато тя тръгна към него. Хвана лапата му с двете си ръце за благодарност и я разтърси с неподозирана сила. После се върна, взе коша с бебето и влезе в къщата.

 

27. Малки неща

 

         Вършенето на работа си е било проблем от край време. От къде да се започне, как да се започне. Валентин беше стоварил триметровата елха в хола на Фани и потупваше ръце от студ. Край него се белееше кашон с украси и играчки за елха, липсваха му само малки нежни пръстченца, за да се заемат с дръвчето. А то беше толкова красиво и така силно ухаеше на смола, че желанието му да го кичи се изпаряваше с всяка изминала минута. Валентин стоеше wistful, (Унил, умислен, объркан (англ). и кроеше как да се измъкне. Ледените помещения се огласиха от телефонен звън и тогава му хрумна да опита с Маргарита. Тръгна да търси телефона и откри, че почти във всяко помещение има по един с изключение на салона.

         Обикновено не звънеше на Маргарита, защото тя рядко отговаряше, но реши да опита, така отчайващо го настройваше перспективата да се оправя сам с елхата. За негово облекчение Маргарита не само отговори, но записа адреса и каза, че веднага тръгва. Разбира се, с нея никога не се знаеше кога ще дойде, но нямаше друг избор.

         Валентин тръгна на разходка из ледената пустош. Задържа се в библиотеката, направена в същински английски стил, с ламперии, камина и облицовани до тавана стени с книги. Камината блестеше от чистота и неупотреба. Огън и Фани май бяха две несъвместими неща. Качи се на сгъваемата стълбичка и се опита да прочете заглавията пред очите си. Беше поредица медицински справочници на латински. Зачуди се на произхода им в къщата на Фани и за първи път изпита любопитство към семейството й. Освен ако всичко това не беше просто плод на пари, както изглеждаше на пръв поглед. Може би ще се окаже по-интересна, отколкото изглежда. Продължи да се разхожда пред рафтовете с книги с ръце в джобовете на палтото си. Студът го обезкуражаваше да вземе и разгърне която и да е. Остана удивен от пълните издания в кожени подвързии на Дикенс и Уайлд. После се ядоса - за какво всичките тези съкровища в безобразния студ? Студът изглеждаше едва ли не изкуствено поддържан, кой знае от каква сатанинска инсталация. Тръгна да дири евентуални индик атори за съществуването й и попадна в кухнята, чиято просторност и белота го заслепиха. На всичкото отгоре имаше скреж по прозорците. Само тежката правоъгълна маса в средата тъмнееше като попаднала от друг свят. На нея можеха да се пълнят птици и плешки, да се кълца зеле, да се точат кори и какво ли не още. За какво й беше на Фани кухнята, където всичко сияеше в девствения си фабричен вид. Още загадки, кой знае какво би могла да разкрие спалнята й, дали щеше да има следи от живот?

         В този момент зъзвънтяха кристални гласчета, някой идваше. Валентин тръгна да отваря и още преди да види кой е, можеше да се закълне, че не е Маргарита. Обаче се оказа тя и то без великанската си чанта.

 

28. Други тайни

 

         Бащата на близнаците Маргарита и Валентин беше патоанатом и някога, когато Мария още говореше, често го разпитваше за работата му. После спря с онази неуловимост, с която замряха и отношенията им. Един ден се беше събудил без всякакви функции в собствената си къща, пред децата си и жена си. Всичко, което посегнеше да прави, се оказваше вече направено. Всичко, което понечваше да каже - независимо дали предложение или заключение - вече се знаеше. Децата срамежливо и кротко се измъкваха от ръцете му, когато искаше да ги води някъде, Мария вече ги беше завела. Никой за нищо не го питаше, а когато той питаше, отговорите или бяха пред него, или сякаш никой не разбираше въпроса. Разбира се, процесът беше дълъг, но точно в тази протяжност се състоеше и коварството му. Нямаше какво да се оспорва или подобрява. Достатъчно беше да си помисли за нещо, и то вече беше направено.

         Всичките му домашни инициативи, като едно боядисване, за което специално си спомняше, се проваляха само защото бяха тръгнали от него.

         Тогава беше започнал да пие и никой нищо не разбираше. Правеше от ония скандали на стигналите до ръба на отчаянието хора. Мария се справяше и с тях, можеш ли да блъскаш главата си в стена, която се отмества. Беше престанал да разпознава света, в който живее. Ако крещеше през сълзи, че жена му не го обича, тя сякаш не разбираше за какво става дума. Ако крещеше, че жена му иска да го убие, тя само се усмихваше. Питаше я какво иска от него, докато питайки я, започна да си отговаря. Знаеше, че това е неговият отговор на инстинктивно спасяващо се същество. Но други отговори нямаше и не можеше да има. Живееше в свят на глухи, или в свят на чужди. Беше изолиран като доброкачествен тумор от защитаващ се организъм. Прекара неопределен период в летаргично и утихнало състояние, после опита с да се оживи навън с други хора, които наистина се опитваха да му помогнат. Но къщата с децата и жена му си беше все още там, около него и вътре в него и той не успяваше да п омири тези две възприятия.

         Когато състоянието му стигна до убеждението, че някой чете мислите му и върши всичко, което той има намерение да извърши, брат му го заведе при психиатър. Щом обясни на психиатъра, че жена му е заела мястото му и живее неговия живот, той му отвърна, че се налага да постъпи на лечение. Лекарствата някак го успокоиха и изтласкаха паниката, че трябва спешно да се спасява. След дълги месеци разговори и общуване с персонала и болните, които изчезваха един подир друг, съпругът на Мария научи две неща: че е по-добре да заживее отделно от жена си и децата и че по някакви необясними причини у него се беше самогенерирал проблем, с който той отсега нататък трябваше да живее.

 

 29. Какво да правим едни с други

 

          Господин В. се беше срастнал с името си господин В. Всички го наричаха така без дори да подозират, че той понякога пишеше стихове. И възприемаше толкова сериозно това си занимание, че на никого не говореше за тях. Съпругата му беше осведомена, разбира се, но същевременно бе и последният човек, който би разпространил подобна информация. Не че имаше нещо против по принцип. Но докато той не започнеше да пише стихове толкова добре, колкото печелеше пари, налагаше се тайната да бъде запазена. Ей така, въпрос на честолюбие. Имаше само един проблем - парите могат да се броят, а кой може да каже кои стихове са добри? Мадам В. беше около петдесет и седем-осем годишна с едър кокал на немкиня и здравословен вид. Всяваше тиха завист у връстничките си по много причини: една от тях беше бракът й с господин В., друга - това, че рисуваше и продаваше някак картините си, трета, че знаеше всичко и беше канена навсякъде. Но без да ходи навсякъде, което пък беше върхът. Там където тя не ходеше, ходеше господин В. и работата пак се свръшваше. Двамата си живееха и някак много си отиваха. Господинът беше изискан, но плах, а мадам, безцеремонна и светска, излъчваше физическа сила. Беше Бъдни вечер и този факт измъчваше господин В., защото това беше един от случаите, в които Фани се очакваше, но нямаше да дойде и той трябваше някак да се справи с положението. Реши да направи един последен опит, макар че душата му шумолеше тихо като пергамент. Колата спря пред Фани и той изкачи на един дъх трите етажа, за да изпревари разколебаването си. Камбанките екнаха и вратата се отвори. Хубаво тъмнокосо момче му отвори вратата. Странно, като че ли някъде го беше виждал. Добър вечер, бих искал да видя Фани. Момчето изчезна и след малко се върна, за да го въведе. Чудо на чудесата, пресякоха салона, където искреше великолепна елха, но продължиха към библиотеката. Второ чудо на чудесата. Първо в камината пламтеше огън, второ, на земята пред камината седеше Фани, разчорлена, и си говореше с друго подобно момче. Не, не беше момче, а момиче, което беше с гръб към вратата. Господинът се закова на място, но Фани скочи, хвана го за ръка и го принуди да се стовари на пода пред огъня, където вече се беше настанило първото момче. Не, просто момчето. Докато смотулеви някакви неподходящи думи, Фани му представи близнаците и му напъха в ръката чаша с топло питие. Слава богу не беше чай, а получай - бог да благослови грога. Господинът поприбра крака и се втренчи в близнаците. Безпрецедентно deja vu. Момчето гледаше будно и мрачно, а момичето, момичето излъчваше нещо необяснимо, което привличаше като магнит. Но най-неузнаваема беше Фани. Никаква следа от Снежната царица, зачервени бузки като след ски, разбърборена и щастлива. Огънят си гореше в ритъма на някаква музика. Обзе го неописуемо блаженство. Мястото на забравата. Навън беше вече тъмно и времето препускаше. Но тук той седеше на задника си както никога не беше седял, пийваше грог върху вълнения килим и с удивление съзерцаваше как капчиците изсъхват по върховете на обувките му. По някое време влязоха други хора, шумни, стълпиха се и се пръснаха, усещаше се, че не са напуснали къщата, която едва се събуждаше за живот. След третата чашка някой го подпря на мека възглавница все така пред огъня, и господин В. сладко заспа.

 

  30. Ето какво

 

         Точно в момента, в който господин В. потъна в облаците, Мария постилаше бяла покривка в къщицата на родителите на Борис. Беше донесла не само продукти, но и приготвени от нея неща за вечерята. Бабичката пък имаше опечена питка, ошав, мед и туршия. Дядото държеше внука си в ръце и двамата си разменяха щастливи звуци. Електричеството току-що беше спряло и два газени фенера осветяваха малката стаичка, в която освен това пламтеше и огънят от огнището. Наредиха се около масата, върху която, както се полага, бяха сложени всички блюда. Бебето беше настанено в коша си. Мария погледна малките старци, сякаш ги хвана на фокус като за снимка. В малката къщурка, с котето и кучето, със сините си очи и розовите като ябълки бузки, в тъмните си дрехи и напевни гласове. Сякаш излизаха от картинка, не, бяха жива картинка. Дядото благослови питката и я разчупи - едно парче за къщата, едно за малкия, едно за Борис и по едно за тях.

 

 31. Как назряват бурите

 

          В кухнята на Фани кипеше небивал живот. Уредите бяха разомагьосани, върху сгорещената печка цвъртяха тенджери и тигани, на дебели дъски се кълцаше кисело зеле и се поръсваше с червен пипер, подреждаха се блюда с туршии и салати, чаши се предаваха от ръка на ръка и питиета се лееха в изобилие. Независимо дали вършеше нещо общественополезно, всеки имаше заинтересован и посветен вид, характерен за истински добре чувстващите се гости. Дори похъркващият господин В. блаженстваше.

         Гърмеше музика и се палеха отдавна заспали странични осветления, които потопиха помещенията в топли лъчи и ги превърнаха в части от едно цяло. Фани се движеше назад-напред като гост в собствената си къща и не можеше да повярва, че обратите имат подобен главозамайващ ефект. Наистина си струваше да се зазимиш в летаргичен сън. Удивляваше се, че многолюдната самозвана организация работеше, пееше, танцуваше и изобщо се самозадоволяваше. Инстинктивно усети, че умуването рискува отново да я вледени, врътна се на пети и се понесе с юздичка от гирлянди, с които междувременно някой я беше окичил. Край елхата забеляза онова момиче, Маргарита, което я беше украсило. Някой го беше хванал под ръка и му шепнеше нещо на ухото. Маргарита се взираше в един великолепен портрет на Иван Лазаров сякаш щеше да потъне в него.

         Кой ли идваше още, камбанките отново пееха. Отвориха вратата преди на Фани да й хрумне да тръгне нататък. След няколко секунди вълната изтласка към нея смутен младеж, в когото разпозна шофьора на господин В. Обърка се, съвсем беше забравила за господин В. Младежът й напомни за майка й и за цялата система от законни обвързаности, които изплуват около новогодишните празници. Преди да се намеси, въпросът вече се разискваше весело с четирима-петима души. Поведоха младежа към кухнята, а не към лицето, отговарящо на описанието на господин В. Беше вече късно да ги спре. Фани само му махна отдалече преди да го изгуби от поглед. Успя само да си помисли, че щофьорът, който иначе познаваше и къщата, и нея, едва ли знае на кой свят се намира. Водите бяха излезли от леглата си тази вечер.

 

32. И затова как затихват

 

          Бащата на близнаците, Филип, бродеше из тясното си жилище като пантера. Бъдни вечер беше особено кризисен ден за него. Всички приятелски семейства го бяха поканили и поканата им беше съответно отклонена под предлог, че вече е поканен другаде. През седмицата, преди Коледа направи няколко опита да се свърже с къщата на жена си, но телефонният звън остана без последствия. Сега се бореше с изкушението да излезе и единственото, което го задържаше, беше, че някое от децата, или Мария, може би ще се обади. Прокле се, че няма телефонен секретар. Знаеше си, че в края на краищата щеше да излезе, щеше да отиде в един от познатите барове и да потъне там.

         Знаеше, че трябваше да приеме някоя от поканите, както постъпи миналата година. Но кой знае защо се окопа, макар, че беше убийствено за него. Не можеше да проумее неукротимия си бяс, а знаеше, че от него идва цялото зло. Беше проникнат от идеята, че ако се смири, ще загуби себе си, безвъзвратно.

         Обърна поредната малка чаша водка и продължи да патрулира из кухнята. Неутешим плач неотклонно ромонеше у него, след всяко разсейване, Филип се връщаше при забития пилон като вързано на синджир куче.

         Можеше, разбира се, да "работи над себе си", както се изразяваше неговият доктор с думите на дружинна ръководителка. Защо да работи, защо да става друг. За да се почувства по-добре, беше неизменният отговор. На моменти чувстваше, че е в тунел и е длъжен да промъква раменете си в тясното пространство, защото пътят назад не е достъпен. Пътят назад е достъпен, твърдяха всички, само че на Филип не му се връщаше. Искаше всичко тук и сега. Искаше своята Мария, искаше децата си, искаше себе си с тях. Виждаше себе си с тях. Мечтаеше за тях в моменти на тих пиянски унес, който единствено мебелираше пустотата наоколо.

         Тупна решително чашката на кухненския плот, пипна пътьом палтото си и изхвърча към колата, която вярно го чакаше долу.

 

33. За революцията и главата

 

         Господин В. се размърда и усети, че краката му са боси. Приятна топлина ги огряваше и той отвори едно око. Съзря розовеещите си ходила, затоплени от огъня. Някой му беше събул обувките и чорапите, а това за господин В. беше равнозначно на здрав сън. Светлините в стаята бяха угасени и вратата затворена. Предположи, че е сам. Иззад вратата се дочуваха стъпки и гласове, музика и кой знае още какви вкусни миризми.

         Следващата мисъл го изправи на крака. Мадам, Бъдни вечер и всичко останало. Изпръхтя със съвършенство на кон, нещо, което си позволяваше само ако е сам.

         В този момент усети, че не е сам. Някакво присъствие се долавяше откъм масивното бюро. Обърна се по посока на шума и различи тъмна рошава маса върху плота. Създанието явно беше живо и бавно започваше да се надига. Котарак, досети се господинът. Павоне, котаракът на Фани, известен със своята мизантропия.

         Никак не му се понрави, че котаракът беше втренчил в него блеснали очи и продължававаше бавно да се надига. Господинът не помръдваше върху босите си крака, жълтият взор все така се надигаше върху безкрайните изпружени лапи. Господи, това не е Павоне, а някакво кошмарно създание, отхранвано тук с неизвестна цел!

         В този момент стенният часовник започна да отброява удари, а котаракът се разгъваше ли, разгъваше, сякаш ударите го захранваха със сантиметри…

         След цяла вечност в главата на господина закънтя тишина, котаракът спря да расте и устата му се разтвори в безкрайна прозявка. Влезе Фани и му честити Рождество Христово.

         Господинът се настрои войнствено. На първо време се защура за чорапите и обувките си и скоро около него настъпи кикотеща се суматоха. Всички търсеха, но нищо не намираха. Господин В. беше безвъзвратно бос. Усети, че умира от глад.

         Заведоха го в кухнята и тогава започна най-революционното пиршество в живота му. Ядеше като че ли водеше битка за промяна на световния ред. Всичко, което щеше да му се наложи да обясни по-късно на мадам, беше видимо в начина, по който се нахвърляше върху безкрайните чаши и чинии. Човек би казал, че не се зарежда със сила, а я упражнява върху ястията, дъвчейки и преглъщайки, забравил за босите си крака.

         По някое време съзря шофьора си, който се разхождаше с мокра кърпа на главата и с чаша в ръка. Той му се усмихна невинно и господинът му отвърна с повдигане на рамене. На война, като на война.

 

34. Деца

 

          Филип се беше настанил в един от многолюдните барове, където добре го познаваха. Известен с различно от официалното си име като повечето от тях. През масата му прелитаха, задържайки се на моменти, Тони, Рали, Бъни, Стефчето - все студентки втора и трета година. Работеха като сервитьорки. Деца на провинцията, които живееха заедно в апартамент край Сухата река. Това, което беше събрало Радомир, Павликени и Плевен край Сухата река приличаше на някакво георафско изкривяване, което четирите момичета компенсираха с безстрашие. Филип знаеше как си въртят смените и се заместват, когато лекциите им съвпадат с работата, как не си доспиват и не си дояждат. Как понякога се карат и обиждат, как се канят да се разделят. Понякога виждаше разни следи, които се колебаеше да тълкува, говореше дълго с тях и те го наричаха Доктора. Понякога му разказваха невероятни истории, но дали бяха преживени наяве или в гледани филми, не можеше да знае. С ъс сигурност, обаче, знаеше, че Рали е наркоманка, и се въздържаше от коментари, за да избегне контраста стари и млади. Срамуваше се от малодушието си. Веднъж се беше появил с една своя приятелка и момичетата много й се бяха зарадвали. Харесаха я и дори след края на работното време, бяха отишли в една умопомрачителна дискотека.

         Чудеше се как е възможно тези деца да живеят без драми. Успяваха някак да ги приплъзнат между деня и нощта, познаваха безброй хора. А него бяха приели за най-естественото явление на света. Филип не можеше да се начуди. Мило му съчувстваха, когато страдаше пред тях, но тъгата им, ако имаше такава, се виждаше само като умора. Кротко му разказваха безобразни истории, на които не знаеше дали да вярва. Какво ли разказваха на родителите си? Че работят и учат, та целият род да е горд? Сигурно всички бяха отличнички от местните гимназии. Работа ли беше това болезнено сноване между бара и масите, тези тесни черни полички и лунни личица? Бяха ли те част от някаква реалност, която им налагаше да го вършат, или само си играеха, сякаш искаха да видят дали са подходящи за ролята в този именно филм? В кой момент щеше да настъпи катастрофата?

         Филип въртеше из главата си въпросите като зърна в кафемелачка. Отначало те се плисваха с оглушителен шум , после зажужаваха приспивно, докато се стрият на фин прах, който полепва по стените. И машината спираше. До следващото плисване.

         Междувременно той поръчваше все нови и нови чаши и чакаше да навлезе в распутиновата фаза, в която черпеше целия бар и предлагаше да сменят мястото.

         Защо не се бяха прибрали при родителите си? И четирите бяха тук, заети до 5 сутринта. Какво пък, и тук имаше клонки, украсени с камбанки, снегът отпред беше изринат, чашите се пързаляха по бара и никой не изглеждаше самотен. Рали се движеше като сомнабул и от време на време избухваше в смях. Другите момичета обръщаха чаши наляво и надясно. В един момент върху бара се появи някаква госпожица, чиито обувки полетяха към масите. Започна танц и всички запляскаха в такт. Филип потърси с очи някое от "своите" момичета и махна на Стефчето с празната си чаша. Тя пристигна с нова финландска и го погледна внимателно. Музиката гърмеше с червеникави пулсации. От банални всекидневни хитрини, пушенето и пиенето се бяха превърнали в празнична оргия на единението.

         После Рали се беше струполила и женски гласове се разпищяха за лекар. Филип прескочи през някакви маси, изнесе я на снега, загърната в палтото му, и изведнъж се сети, че има кола. Когато потегли, навън се чернееха групички младежи и той си представи как след като колата изчезне, те ще се върнат в бара и ще продължат.

         Рали се размърда до него на предната седалка, измърмори нещо и отново потъна. Филип спря и се извърна към нея. Усети миризма на урина и се паникьоса. Изпита изкушение да я заведе в къщи и сам да се погрижи за нея. После потегли към Пирогов.

 

  35. Вкъщи

 

         Нищо не можеше да върне времето назад. Мадам В. искаше да не е Коледа, взираше се в затворената вратичка на фурната си и не знаеше какво да мисли. Не помнеше да й се е случвало да седи парализирана и да й се налага да мисли. Но тъкмо това си мислеше, че прави. Мислеше.

         Не можеше да си позволи да звъни по приятели, а и не допускаше, че мъжът й би бил у някого от тях. Затова започна с полиция и болници. За да завърши с познат генерал, който й обеща да провери лично.

         Седеше гладна до застланата с ленена покривка маса. За първи път не знаеше как да се разгневи. Двата йоркшира току притичваха с надежда, но тя не помръдваше, затисната от тежестта си.

         За първи път я усещаше.

 

 36. Малки стъпки

 

          У Фани размразената къща продължаваше да се топи. Като в някаква магия всички изглеждаха доволни и щастливи, намираха си удобни места, на които им се случваха приятни неща. Дори котаракът Павоне беше заел мястото на господин В. пред камината и се наслаждаваше с вид на същински котарак. Музиката, движението и гласовете се наслагваха като тухлички от LEGO според инструкцията.

         Маргарита се взираше в хората и нещата около себе си, изпълнена с някакво непознато чувство, за което никога нямаше да намери думи. Но не това я смущаваше. И бездруго думите и тя пътуваха в два отделни вагона. Седеше замислена, отпиваше от чаша шампанско и знаеше, че това тук, тази вечер, тази нощ …, че така е добре да бъде. Нямаше страхове, нямаше защо да се върши нещо различно от това, което се вършеше тук. Какво точно беше то, Маргарита не знаеше, а и не искаше да знае. И друг път Валентин я беше водил при свои приятели. Маргарита помнеше всички.

         Затова се смущаваше. Безполезността на този смут беше почти на път да я прогони, когато изведнъж нещо изплува в главата й.

         Причина за това беше една запалена свещ пред нея. Обикновена бяла свещ, която си гори спокойно, затъкната в гърлото на бутилка. Веднъж на морето бяха празнували рожден ден на плажа. Имаше десетки подобни бутилки с бели свещи, наредени там, където мокрият пясък, раздвижен от вълните, постепенно ги поглъщаше. Беше непоносимо добре, тихият прибой без полъх от вятър и редицата свещи, които се смаляваха едновременно отгоре и отдолу. Другите се къпеха в морето и танцуваха, почти като сега.

         Почти като сега, Маргарита седеше на земята и ги гледаше. Почти като … Същото не беше вече същото. Известно време тя почувства, че е в плен на някакво отношение, на някаква връзка, като муха в мрежата на паяк. Оттам идваше смущението. Сякаш присъстваше на двете сцени едновременно, сякаш виждаше едно и също нещо по отделно с всяко око. Ако мигнеше, двата образа щяха да се слеят.

         Маргарита се бореше. Не знаеше с какво, но се бореше с нещо, което я държеше като в пашкул. Валентин стоеше прав на около два метра от нея и я гледаше. Това, което виждаше, беше някакъв дълбок унес, който в първия момент го разтревожи за чашата в ръката й. Но тя я стискаше здраво и гледаше някъде извън тази стая. Видя едно момче да сяда до нея с намерение да я заговори. Дори прокара пръсти пред очите й без тя да реагира. Валентин седна от другата му страна и взе да шепне в ухото му. Момчето се извърна от Маргарита и прихна.

         Пламъчетата играеха в очите на Маргарита. Усети, че й се повдига и й се вие свят. Искаше непременно да стигне до край. Това тук и това там. Тук и там, сега и тогава. Беше в някакво специално междувременно пространство. Колко дълго продължи това, никога нямаше да узнае.

         После изведнъж всичко свърши. Валентин я видя да се изправя, съвсем на себе си, да допива чашата и да я поставя върху рояла. Приближи се към него, надвеси се и прошепна в ухото му: "Това тук е различно".

         В този момент към нея се пристъпи господин В. и я попита дали вече не са се виждали. "Съвсем не", разсмя се Маргарита и повдигна капака на пианото. Господинът смаяно я видя да сяда на табуретката и да я наглася според височината си. Този роял със сигурност не беше отварян от години. След първите акорди гоподинът установи, че все пак е акордиран. Може би от студа. Маргарита поразходи ръце из клавишите и после някои избрани измежду присъстващите разпознаха Шуберт. И спряха уредбата.

 

 37. Слабости и дихания

 

         Филип се опитваше да измъкне Рали от колата. Най-после тя успя да стъпи на краката си, но главата й моментално клюмна на рамото му. Той я прегърна с две ръце и поведе към входа на болницата. Рали вървеше със затворени очи, препъваше се и вървеше. Когато проникнаха в осветения коридор, тя отвори очи, примижа и спря. Кафяви пейки зееха от двете им страни като дупки. "Хайде, още малко", прошепна Филип, но Рали изпъна крака и се заплъзга към пода. Филип я подхвана и се тръшна с нея на пейката. В коридора нямаше жив човек.

         Рали отвори очи и бързо пак ги затвори. Мраморно синя веничка пулсираше на слепоочието й. После извърна лице към врата му, сякаш за да се гушне, и той я чу да казва "не!".

         Какво не, трябва да ти помогнат.

         Не - изкрещя Рали и Филип подскочи.

         Очакваше някой да се появи, но нищо подобно не се случи.

         Моля те, отведи ме оттук - изплака Рали.

         Филип не отговори и тя се разрида така, както плачат малките деца. Плачът се развиваше по свои закони, Рали се тресеше и гушеше в него сякаш беше настъпил краят на света. Какъв край, светът беше изчезнал, имаше само този плач на напиканото момиченце и нищо друго не се наблюдаваше.

         Филип усети как също се разхълцва и притисна главата на Рали към себе си, за да я скрие. Или да се скрие. Никога не беше бил толкова близо до друг човек.

         Тук е забранено да седите - каза глас в бяла престилка до него.

         Гласът го извади от съня, в който бяха потънали с Рали.

         Тръгваме си.

         Филип повдигна спящото момиче, взе го на ръце и тръгна към колата си. Вече не се страхуваше от това, с което се беше натъпкала.

         Когато паркира пред апартамента си, видя, че прозорците светят. Заключи откъм своята страна, отвори вратичката откъм Рали и отново я взе на ръце. Никой не ги видя.

         Сложи я на леглото в спалнята, събу своите и нейните обувки, направи къщичка от одеала и я взе в обятията си. Рали дишаше ритмично и скоро и Филип заспа.

 

38. По пътя

 

          Рано на другата сутрин Мария излезе от къщата увита до краката в черен плетен шал. Бебето още спеше в коша си, а и имаше кой да се погрижи за него, когато се събуди. Бабата и дядото вече шетаха, огънят беше запален.

         Валяха меки снежинки. Колата на Мария спеше под дебел снежен кожух, но тя дори не погледна към нея. Тръгна сред танцуващите звездички и те скоро я погълнаха.

         Вървеше нагоре по пътя за параклиса, където беше кръстен Борис през горещото лято, когато умря съседското момченце. Пухкавите й велурени ботуши газеха в дълбокия сняг. Старците не се опитаха да я разубедят, защото знаеха, че е невъзможно. Да се изкачи до горе в дебелия сняг не беше по силите на много хора, но щом Мария беше решила, щеше да го направи.

         Навлезе в бялата гора, в зимната тишина. Краката й затъваха почти до коленете. Скоро обаче откри механиката на най-икономичното усилие. И започна да се движи доста бързо. Просто повдигаше високо коленете си към гърдите, все едно че вървеше във вода. Напредваше със ситни бързи стъпчици, сякаш малка черна гарга подскачаше по снега.

         Зад нея остана странна тясна пътечка, която снежинките започнаха да запълват. Май друг не би могъл да я използва, толкова лична изглеждаше.

         Веднъж намерила стъпката, Мария се понесе с лекотата на птица. Разстоянията оставаха след нея и тя се разсмя. Отначало започна с усмивка, не онази странна усмивка, от която всички потръпваха и млъкваха. Беше истинска усмивка, с хубави бели зъбки, усмивка на дете. Напредваше и се усмихваше, напредваше и се смееше, докато чу гласа си, звънък и друг, нечуван глас, гласът на порещата снега Мария. Глас за пред никого. Глас, който нямаше нищо общо с подчинителните интонации, които чу господин В. Когато се сети за господин В. се разсмя още по-високо. Не беше срещала по-смешен и добър човек от него. Човек от минало семейство. Или просто човек от семейство. При думата `семейство`я напуши още по-силен смях.

         Какво би бил той без своя произход.

         По принцип Мария си забраняваше да мисли по този начин. Никакви анализи. Моменталната снимка й беше достатъчна. Анализите обезсилват. Пречат на постигането на целите. Онези, които си въобразяват, че постигат нещо, защото предварително са анализирали ситуацията, не постигат същото, а друго. Кой знае какво, което наричат кой знае как. Най-често, както им хрумне. Смехът се разгръщаше в бялата гора и съпровождаше Мария по пътя.

         Обикновено нещата ставаха мигновено. Другите не знаеха, че работата е вече свършена. Сетивата им стигаха колкото да застанат нащрек, по-фините долавяха, че нещо започва. Мислеха, че са много прозорливи, че са схванали началото, или както там го наричаха, започваха да размишляват. Смях в гората, смях в снега.

         От размишления се нуждаеха другите. Мария знаеше. От размишленията годините натежават. Мария скачаше леко напред и се смееше. Дъхът й се смееше, носеше я напред.

         Горкият господин. Не искаше да го стряска. Или поне не толкова. Не искаше и да мисли за него. Ама че работа, мислеше. Беше толкова смешен и мил, заслужаваше… Знае ли някой? Мария прихна от смях и падна в снега.

         Остана да лежи в пухестата завивка. Претърколи се по гръб и разпери ръце. Отдолу клоните на дърветата бяха черни. Черно върху бяло. Или черно под бяло. Или бяло над черно.

         А снегът все валеше и валеше. Представи си как затваря очи, представи си как белите снежинки покриват постепенно черния й шал, черните й коси, черните мъхести ботуши.

         Почувства се изкушена като никога досега. Неописуема нежност на снега. Черно под бяло. Светът се подава на описание. Мария го знаеше. Или по-скоро, светът позволява описанието. И се съпротивлява на размишлението. Мария се извъртя настрани и подпря главата си на лакът. Като в легло. Легло, широко колкото цялата гора. Снегът се сипеше като саван. Светът те приема ако не се опитваш да го размищляваш. Мария не го размишляваше, гледаше го. Гледаше го. И той я гледаше. Какво удивление. Никога не мислеше за другите, а сега се сети за Борис. Той наричаше това `комуникация`.

         Извъртя се още малко и застана на четири крака. Направи няколко крачки така и отново се разсмя. Дощя й се да стане и да продължи.

         Повдигна малко глава като костенурка и съзря параклиса. Беше си там, а тя - тук. Чакаше я.

         Ето ме.

         Тръгна бавно, шалът се влачеше след нея и Мария го придържаше леко с ръка. Постоя малко отпред. Усети пътя в себе си, видя отново гората отдолу, с черните мазки на белия фон. Това, което беше извървяла беше в нея, изпълваше я отвътре с онази сила, която добре познаваше.

         После докосна леко вратата с голите върхове на ръцете си, които се подаваха от недолетените пръсти на черните ръкавици.

         Само я докосна.

         Вратата я позна и се отвори.

         После тихо се затвори зад нея.

 

  39. Алдехиди и кетони

 

         Коледна утрин в града. Валентин я съзерцаваше от прозореца на мансардата си. Белите покриви под него приличаха на развълнувано море.

         Беше се измъкнал по английски от утихващия празник у Фани. Последният му спомен беше Маргарита на пианото и музиката, която тя произведе. Беше истинска музика, която нямаше нищо общо с несъвършенствата на изпълнението.

         Маргарита да посмее да свири пред публика беше равносилно на чудо. Никога досега не се беше случвало. Свиреше в къщи, знаеше, че свиреше у баща им, но това беше всичко. Колко пъти я бяха молили, никога не я бяха измолвали. Нещо се беше случило.

         Валентин не знаеше дали това, че Маргарита беше свирила, беше хубаво или лошо. Искаше му се да вярва, че е хубаво.

         Тези мисли го отведоха при Рая и той изведнъж се сети, че повече от седмица не я беше нито виждал, нито чувал.

         Бързо нахлу в палтото си и и хукна надолу по стълбището. Телефонните автомати при Университета пустееха. За миг си помисли да си отиде в къщи, при Мария. Няколко спирки с трамвая, на Стамболийски и Самуил, където се белееше забележителната й къща. Не, реши да отложи за по-късно. Сега искаше веднага да чуе Рая.

         Телефона вдигна малката Ралица, неговата петгодишна дъщеря. Имаше подаръци за нея и се уговориха да отиде да ги занесе.

         Отвори му Рая и Валентин моментално видя, че беше пила.

         Очите й блестяхя, думите се настъпваха и съкращаваха, леко капризна, артикулираше неточно и спираше на най-общи фрази от рода на "разбира се", "както кажеш", "добре".

         Детето хвърчеше из стаите и разнасяше плюшените чудовища, които му беше донесъл. Успя да разбере, че се кани да прекара Нова година с приятелки и си тръгна потиснат от дъха на неизпрани дрехи в къщата, неизмитите чинии и генералния хаос. Какъв ужас. Къде беше предишната й къща. Колко много му трябваше тази къща сега, когато не искаше вече нищо от Рая. Колко много тази къща щеше да му помогне, ако направеше отново Рая щастлива.

         Тръгна си с безнадеждната мисъл, че с всичките си качества накуп и приятния си характер, Рая никога няма да си намери мъж.

         А не желаеше нищо повече от това, да знае, че е с мъж, който се грижи за нея и детето.

         Запита се защо. Защо, защо тази главоблъсканица. Чувстваше, че решението е някъде тук, наблизо, някакъв примамлив сфинкс, който го плашеше и с който преди време бе решил да не се справя. Но нещото си беше тук и само чакаше. Нямаше никакво намерение да изчезва.

         Ама че работа, каза си Валентин и изведнъж се развесели. На Рая й трябва мъж. Лесно беше. Всички човеци са смъртни. Сократ е човек. Следователно …

 

 40. Любовни работи

 

          Тази история изглеждаше недовършена и сама следваше хода си. Рая изглеждаше незаинтересувана, Валентин учеше, детето растеше. Но имаше две неща, които приличаха на възли. Едното от тях не се криеше - Рая пиеше; второто се криеше - Валентин не можеше да прави любов. Което ги събираше по особен начин заедно - нито той, нито тя правеха нещо с някого другиго.

         Рая се движеше из разни журналистически места. Радио, вестници. Репортажи на хонорар, интервюта, преглед на чуждата преса. Знаеше много езици, френски, английски, немски, италиански. И въпреки това нехаеше да се сдобие с някаква професионална определеност. Някаква разпознаваема незаменимост. Остави се лениво на Валентин да я ухажва, после да й прави любов, после - дете. Когато той настръхна от вестта за детето, тя разбра, че е влюбена. Че не може без него.

         Той тайно се възхищаваше на артистичния й замах, на чара, с който печелеше приятели. На лекотата, с която се носеше насам-натам. Докато не усети тежестта на тази лекота. Което го изпълни с небясним бяс. Обвиняваше себе си, но това не му попречи да се отдръпне от Рая.

         В този момент тя откриваше нуждата си от него; а той изпадна в паника от тази нужда. Докато протичаха тези сложни състояния, никакви решения не се взеха и бебето се роди. За облекчение на всички.

         Мария предложи да ги вземат в къщи, него и Рая. Рая каза не, Валентин каза не. Рая продължи да живее при родителите си с бебето. Родителите обвиниха Валентин в нехранимайство както следва, той престана да ходи там и първите години бяха кошмарни. По-късно Рая започна да работи и заживя сама с дъщеря си. Направи нещо, за което Валентин беше мечтал, когато му беше времето.

         От време на време някой от тях си казваше, че всичко е наред, ето мина време, нещата си вървят. Но при всяка среща пространството помежду им се насищаше с особена многозначителност, мъгляво кълбо дим, което поглъщаше разните трепети и пориви. Когато някой от тях пробиеше мъглата, както сега с плюшените коледни чудовища, и Рая и Валентин се държаха като случайно попаднали аматьори в непозната пиеса. Опитваха се да налучкат текста, за да спасят положението. Поне баща й мислеше така. А бащата на Рая не беше който и да е. Беше голяма работа. Освен че приличаше на Джеръми Айрънс, той събираше целия свят около себе си и го въртеше на пръст. И целият свят беше доволен. Какво да се прави, има и такива хора.

         Валентин смътно подозираше, че бащата на Рая има пръст в цялото недоумение; дори и само заради това, че прие бебето й с отворени обятия, сякаш беше негово. Май дори го беше чувал да казва: Децата на моите деца са и мои деца. Щедро, безгранично и ексклузивно. Поне Валентин го чувстваше така. Но за това също не можеше да се говори с никого.

 

 41. В мъглата

 

          Валентин се върна в стаята си и се зави презглава. Нещо чукаше отвън, но той не искаше да го пусне в главата си. Умът му се блъскаше около думи като "взето веднъж решение". Годините на дъщеря му се извиваха като започнат от единия бряг мост, който виси над водата като дъга без никакви основи, и към който всяка Коледа добавя по нещо, какво?, удължава го и го прави все по-крехък. Какви бяха шансовете му да достигне другия бряг?

         Можеше да се види и обратно - веднъж построен, мостът беше взривен от едната страна и това, което беше останало от него, стърчеше от другата, по силата на някаква магия, като този в Авиньон.

         Остави се образите да го унесат в някакво полувиждане и получуване, отдаде се на онзи детски гъдел в корема когато люлката се спуска отвисокото в бездната и изтръгва писъци на удоволствие. Едно от последните червейчета, които усети преди да заспи беше, че трябва да напише текст, да залепи някакви парчета…

         Събуди се с лицето на Рая от съня си. Нищо не помнеше, само лицето й, сякаш го беше придружила до прага на будния свят, където не можеше да влезе. Седна в леглото и облегна гръб в стената. Кръвта пулсираше в главата му. Затвори очи и се опита да се потопи отново в нещо, което го беше обзело докато спеше, нещо, което не беше разчленено, но пък имаше смисъл. Някакъв ключ. Умът му не умееше да блуждае и скоро се разгневи от необичайното занимание, в което беше обречен на провал.

         Нещата могат да се мислят. Валентин вярваше, че всяко уравнение има решение. Мислеше, че проблемът е в това, че е слаб в математиката. Състояния като това блуждаещо пропадане го изтощаваха. Чудно как уж отдавна решени неща продължаваха да са тук, съпротивляваха се на изчезването си. Като например решението му да се раздели с Рая.

         Миналото съвсем не се оказваше някакъв спокоен фон, на който той можеше да преживява нови приключения. Имаше още неща да се свършат, но какви, там беше загадката. Сети се за майка си и потръпна - какво правеше Мария в такива случаи, или по - скоро, в случаите. Нищо. Това беше отговорът, нищо.

         Но и непоносимостта към това нищо правеше Валентин да е Валентин. Или поне да се опитва да бъде.

         После му хрумна, че ако Рая се ожени, той отново ще може да прави любов.

 

 42. Post

 

          Фани фучеше вътрешно, котаракът фучеше външно. Неизбежното събуждане. По телефона бяха поръчани екипи от чистачи, които да приведат къщата в първоначалния й вид, в единствения й вид. Във вид удобен за логаритмуване.

         Но това, заради което фучеше Фани, не беше чистенето. За първи път не й се работеше, не й се занимаваше с галерията. Отиде все пък там, седна в просторния си кабинет, обгърнат от тишината на празничния ден, и се взря глупаво в купчини документи и каталози. Прелисти календара си, но всичко й беше безразлично. Поиска й се нещо много простолюдно - някакъв идиот да я заведе на кино. В системата й нямаше вариант - обаждам се на някого. Просто някойците се тълпяха наоколо и тя само им даваше направления като стрелочник.

         Фани беше устроила живота си така, че ако не работи от шест сутринта до десет вечерта, блясъкът на козината й щеше да помръкне. Сега седеше тук и се скапваше, в този тъп, празен, празничен ден, и никой не го беше грижа. Налагаше се бързо да се извади от това състояние, иначе рискуваше да изгуби форма. Последната дума й подсказа нещо. В колата й имаше заредена чанта за кратко пътуване, както и чанта с аксесоари за басейн и фитнес. Кредитните карти бяха в нея, паспортът с едногодишната европейска виза - също. По телефона направи резервация в "Атене" в Атина и скоро по софийските улици редките минувачи се чудеха кой ли дебеловрат господар натиска газта на беемвето си.

 

43. Erotica

 

          Господин В. отключи вратата на апартамента и се ослуша. Единайсет и половина в коледната утрин. Беше възбуден и напрегнат, готов на всичко - настъпление и бързо отстъпление. Плашеха го думите, които можеше да чуе. С тях нямаше какво да се прави. По-малко го плашеха състоянията, когато не се съпровождаха с думи. Можеше часове наред да държи ръка, да разтрива краченца, да сменя мокри кърпи и да мери кръвно налягане. Да тича с поръчки до аптеката и да изтисква литри цитрусове сокове. Но думите, думите бяха убийствени. Те го парализираха, отнемаха му всякво уважение към себе си, когато се чуеше да мънка в отговор на огнените откоси на мадам.

         В къщата беше тихо като в кутия. Господин В. влезе в хола и видя строени на ниската масичка различни по големина шишенца. По одеалото и възглавницата на канапето той заключи, че някой е лежал там. Лампите светеха.

         Изведнъж го обзе черна паника - лекарства. Облян от студена пот и разтреперан, открехна вратата на спалнята. Жена му лежеше напречно на леглото, щорите и пердетата бяха спуснати и вътре беше почти тъмно. Приближи се на пръсти и усети дишането й. Слава богу.

         Влизането му не я събуди. Лежеше отпусната в дантеленото си бельо, което контрастираше с плътта. Неволно се възхити на тялото й, заоблено, но пропорционално, с несравнима издутина под корема, при съзерцанието на която той усети силна възбуда. Това, което му въздействаше беше, че краката й бяха силни и заоблени, а триъгълникът, в който се сключваха, изглеждаше малък, като на дете.

         Той бавно се отпусна до нея и леко сложи дланта си върху корема й. Тя не се събуди. Разкопча панталона си, който повече не можеше да търпи. Беше толкова възбуден, че изпитваше болка. Пъхна едната си ръка под талията й, а другата под дантелената тъкан, която изчезваше между краката й. Тя леко въздъхна, отвори очи и пак ги затвори. Пръстите му потънаха в гънките на онова любимо място, което в момента го привличаше като центъра на света. Тя леко разтвори крака и в унеса си той усети, че тя го иска, иска го повече от всичко, че желанието й расте с неговото. Ръката му под тялото й се спусна надолу и започна бавно да смъква ефирната тъкан докато не стигна до средата на бедрата й и той не видя с удивление собствените си пръсти, потънали между краката й. Наведе се още по-ниско над нея и впи устни в корема й , докато пръстите на другата му ръка я обхващаха отзад. Желанието вече нямаше притежателни местоимения, нейно, негово… Имаше просто желание. И той застана отгоре и проникна в нея, бавно и нежно, сякаш разпукваше цвете. Усети как тя му се отдава, как още го иска, отиде още по-дълбоко и замря, движенията бяха в повече, държаше я в ръцете си изпълнена с него. Отпусна прегръдката си и леко я изправи към себе си. Очите й бяха все още затворени. Сега бяха полуседнали един в друг, майсторски направени един за друг. Той посегна към гръдта й. Допирът му с върха на твърдото зрънце изтръгна и от двамата стон на блаженство, телата им се бяха превърнали в съвършено настроени инструменти, от които можеха да се извличат мелодични звуци. Тя отвори очи когато той едва докосна с ръка устните й. Виждаха се така, както никога до сега не се бяха виждали, очите й бяха бездънни и неговите потънаха в тях. Никаква тревога за нищо нямаше, само силата на това е, както става. Устните му се сляха с нейните в най-изкусната целувка на света, пръстите им се преплетоха и те знаеха, че каквото и да направеха, щеше да е добре. Той я притисна към себе си и влезе в нея още по-силно, невъзможно по-силно, желането му се взриви и съзнанието му се разпадна в блажена признателност към нея, към света, към всичко, което го беше направил възможен. Заспа в нея като в място, което завинаги е негово.

 

 44. Накъде

 

         Когато Филип се събуди, Рали беше изчезнала. След първия тревожен бодеж, го обзе непоносима умора и той се отпусна назад върху възглавниците. През главата му прелетяха сцени от вечерта и нощта. Беше сигурен, че ако сега се обади в апартамента на Сухата река, Стефчето или някоя друга ще му каже, че Рали е на работа. И за какво въобще става дума?

         Защо се живееше така? На Филип му се струваше, че някаква безнадеждност беше заляла света и хората водеха подводен живот. Дневните му занимания ставаха все по-призрачни, съноподобни, сякаш някой го беше омагьосал да живее в съня си.

         Работата му беше да открива причини. Причини за настъпилата смърт. Нещо, което го държеше встрани от тревожното втренчване, бяха студентите. Там беше неповторим. Умееше да ги учи, в ученето беше открил призванието си. След последната криза, при която се обвиняваше, че е виновен за смъртта на "пациента" си, лекарят му препоръча смяна на заниманията. Но Филип реши да опита да се пребори още веднъж.

         И тогава откри работата с децата, както ги наричаше. И по-рано беше преподавал и беше водил практически занятия, но едва сега откри способността си да бъде добър в това. След като не можеше да научи на каквото и да било собствените си деца, тук му се откри нов хоризонт.

         Разбира се, упорито пазеше "нещото" в себе си. И беше благодарен на колегите си, че не позволиха да го уволнят през цялото това време, накъсано от пропадания в подводни пещери.

         Знаеше, че се движи по ръба. Повече от всичко искаше да се отърве от себе си, от нещо, което наричаше с безобидната дума "провал". Всички названия му се струваха невинни в сравнение с това, което беше неназовимо, и което от време на време раждаше един друг Филип, показваше на света непознато от никого лице. Чуждо и на брат му, и на родителите му, и на приятелите му.

         Тези лица колекционираше само неговият доктор. Кой знае как се справяше с тях и къде ги дяваше, след като Филип се възвърнеше към почти предишния Филип и отново се надвесеше над поредното тяло. Най-отчайващото беше, че ако сега, като по магия, Мария и близнаците се появяха в живота му, нищо не беше възвратимо.

         За кратко беше станало възможно да бъде щастлив. За кратко, за съвсем кратко. И този момент беше толкова контрастно несъизмерим с останалия живот, че Филип се питаше дали и кога това страдание щеше да се прекрати.

         Отново отвори очи и реши да следва движенията на тялото си, да зависи от тях. Както водолазът зависи от движенията си под водата.

         Щеше да опита да се довери на тази своя част, която не беше главата му, и която не му беше изневерила като нея.

 

 45. Откъде

 

          Фани беше умна и си беше изяснила алтернативата - или гордо мълчание, последвано от неочаквано оттегляне, или напоително и бъбриво възпитаване с цел изграждане на клетка. В първия случай персоната придобиваше романтичен ореол и причиняваше страдание. Във втория се оказваше нищожен мухльо, към когото бързо губеше интерес.

         В незапомнено млади години беше опитвала и двата варианта - и двата завършваха със смяна на любовния обект, опосредена или не, от период на самота. Когато установи, че резултатът е все един, се замисли за друго решение. Така животът й придоби вид на think tank (Институт за публична политика (англ), чиято мисия бе да открие печелившата стратегия.

         До този момент най-добрият му продукт се оказа вледенената красота, която смазва с компетентната си недостъпност. Гарнирана с умерена доза консуматорска всеядност.

         Негласният повик на Le bien-etre (Благоденствие (фр). й даваше знаци, че не е това, но горда със своите трофеи, горда със самопостигналия се рафиниран продукт, наречен "Фани", Фани продължаваше по инерция. Гневът се беше превърнал в стенобойна машина, страхът - в гланцирано самообладание.

         Когато Валентин възникна в полезрението й, при това чувствително млад и, според нея, смешен, тя му даде живот между три дни и една седмица.

         Неясно защо, момчето се мотаеше наоколо вече втори месец. Унесено в някакви си свои дела. Така и не можа да изкопчи нищо свързано от него. После се появи тази негова близначка. И цялата коледна олелия.

         Фани се беше върнала от Атина, но натрапчивото желание за нещо друго не изчезваше. Сега седеше в приемната на галерията и безцелно зяпаше.

         Как да открие малкия Валентинчо, който на всичкото отгоре, носеше това безцелно любовно име.

         Беше си тръгнал със сестра си. Фани почти насила ги отказа да й помагат в почистването. Горките, въобразяваха си, че тя щеше да чисти със собствените си ръце.

         Не можеше да си обясни как така тези две същества от свят, който нямаше нищо общо с нейния, се натрапваха на съзнанието й. Беше допуснала някакъв mixt и то само защото се върна в късния следобяд на Бъдни Вечер и завари брата и сестрата в хола си до украсената елха и пламналия огън. На полу-молбата, полу-предложението им да направят празник, отначало занемя. Някакви две срамно безобидни същества се осмеляваха да допуснат, че в чертозите на Снежната царица могат да бъдат канени хора.

         После нещо се превъртя и единственият свързващ момент, който си спомняше, беше че вече не искаше нищо да им откаже. Като че ли някакъв Коледен дух ги беше изпратил и те я бяха завладели. Как стана това?

         Фани на всяка цена искаше да си го обясни. Бяха много забавни заедно. Силна прилика, като всички близнаци, почти не можеш да откъснеш очи от тях. Извънредно, но простодушно хубави. Не за вкуса на Фани. И все пак, искаше на нещо да ги оприличи, за да се отърве от смешното им чародейство. Изненада! Приличаха на елфи. Валентин, когото познаваше вече, не й беше въздействал по този начин. Това ставаше в комбинация със сестра му.

         Фани се очарова от мисълта си и усети, че се освобождава. Можеше да се върне кам обичайния си начин на живот. Не Валентин я интригуваше, слава богу! А това момичешко-момчешко лице, което им беше общо. Спомни си, че забеляза същия ефект върху Господин В.

         Реши да се обади у майка си и да им честити Нова Година.

 

46. Баз какво не може

 

          Никой не знаеше къде е Борис. Самият той не знаеше, доколкото обичайно за него беше да прави така, че сам да забравя къде е. Седеше и говореше пред диктофона, а гласът му преминаваше върху лентата еднопосочно, както следваше да бъде.

         Навън се разпукваше някаква празнична заря, но Борис нямаше понятие за това. Никакви звуци или светлини не достигаха до него. С времето беше довел до крайност способността си да се изолира като в ковчег, да угасва сетивата си и да оставя невроните сами да комуникират помежду си. Гласът, който се запечатваше на лентата, трудно можеше да се нарече негов. Доколкото малко хора го бяха чували. Освен онова момиченце, Маргарита. Но тя нямаше никакво значение.

         Мария се беше появила в живота му като единственият възможен друг човек. Той я беше разпознал, още щом я видя. Срещна я на улицата. Нямаше никаква вероятност да я срещне където и да било другаде, тъй като не общуваше с никого. Обърна се и тръгна след нея. Тя почти веднага се извърна и той видя как го гледа с очите с цвят на мъгла. Бяха пред къщата й и тя го покани да влезе.

         Останалото нямаше значение. Случи му се всичко онова, което се случва в приказките. В няколко кратки страници протече цял един живот. Удивителното беше, че преживя тъкмо онова, което винаги беше подозирал, че няма да преживее. Влезе, и … излезе.

         Сега отново си беше там, където винаги си е бил. И където щеше да си остане. Ако онова момиченце, Маргарита, не беше заспало в куфара му.

         И ако Борис не беше чул собствения си глас да звучи в ушите й. Но накрая и това нямаше да има значение. Както и всичко останало.

 

 47. Сняг

 

          Когато Мария не се върна до вечерта, двамата старци започнаха да се плашат. Бебето беше спокойно в коша си. Бабичката му приготви мляко по свой начин и то много го хареса. С бебето всичко беше наред, но навън отново се смрачаваше, валеше сняг, и те не знаеха какво да предприемат. За телефон не можеше да става и дума.

         Когато мракът съвсем се сгъсти, дядото облече кожух, взе една от газените лампи и тръгна да проправя път до най-близката къща. Там имаше телефон.

         Мина неопределено дълго време, през което бебето отново заспа, фитилчето на другата лампа взе да свършва, а бабичката се суетеше около къщни работи, които нямаше как да свършат.

         По някое време снежният дядо се прибра, след като силно отупа краката си на прага. Каза, че утре, по светло, ще изпратят хора да търсят Мария.

 

48. За новите години и други начала

 

          В седмицата между Бъдни вечер и Нова година, докато Фани беше в Атина, докато Филип се бореше да слуша тялото, а не главата си, докато Господин В. и мадам се обичаха, докато Рая играеше със себе си и с дъщеря си на криеница, докато Борис го нямаше, докато Рали и приятелките й оцеляваха, Валентин и Маргарита бяха сами в къщата.

         И друг път се беше случвало Мария да я няма няколко дни без те да знаят къде е.

         Когато непознат глас се обади да попита дали Мария не е вкъщи, Маргарита беше сама. Проведе се дълъг и мъчителен разговор, от който нито една от страните нищо не разбра. После телефонът замлъкна за още един ден.

         Когато отново позвъни, Валентин разпозна гласа на баща си. Едва го разпозна. Както никога досега, на този глас не можеше да се противоречи. Той настоя Валентин веднага да отиде в болницата при баща си, но без да казва каквото и да било на Маргарита.

         Баща му го чакаше в кабинета си. Носеше бяла престилка. Седеше зад бюрото си и лицето му беше както преди много години. Валентин почти не го помнеше така.

         Стана, приближи се към него и го прегърна. После прошепна в ухото му, че майка му е мъртва.

          Валентин дълго седя на един стол в кабинета на баща си. Безмълвен. Думите на баща му висяха във въздуха, някъде между двамата. Първата реакция беше да ги държи още малко вън от себе си. Нещо огромно беше дошло. Нещо огромно беше тук и не искаше да си отиде. Не можеше да бъде отместено.

         После се сети за бебето. Досега не беше мислил за него отделно от Мария. Какво е станало с бебето? Сякаш най-вероятното беше майка му да го е взела със себе си. Дори и сега.

         Баща му каза, че бебето е при родителите на Борис. И никой не знае къде е Борис.

         По-късно, кой знае кога, Валентин каза, че иска да види майка си. Баща му, с новото си лице, му отвърна, че ще я види, но на място, което не е стая и върху нещо, което не е легло.

         Валентин разбра, стана и тръгна след баща си. Въздухът беше станал дебел и не позволяваше да се върви в него и да се диша. Валентин дишаше някак накъсо, вътре в себе си, без да поема дъх. Съсредоточи се да прави така, че въздухът да циркулира без да свършва.

         Не виждаше откъде минават, следеше бялото петно на гърба на баща си и внимаваше да не го изпусне. Той щеше да го отведе при майка му.

         Стигнаха някъде, в несъществуващо досега място, където майка му също беше дошла за първи път.

         Баща му отвори капак в някаква стена и изтегли от нея легло, което увисна във въздуха. Беше на равнището на гърдите му. Двамата застанаха от двете страни. Ръцете на баща му бавно отвиха нещо бяло, като пелена. И Валентин я видя.

         Видя я така, както никога не я беше виждал. Винаги беше знаел, че майка му е различна от всички други. Че между всички други степените на различие са много по малко, отколкото между тях и майка му.

         Сега, обаче, я видя така, както можеш да видиш някого само веднъж. Беше гола и тялото й блестеше като овална перла върху легло от черни коси. Това не беше тяло на жена, а на дете. Не можеше да откъсне очи от него, от изяществото му. Спря поглед на тънката линия на раменете като на последно убежище, преди да стигне до лицето. Знаеше, че погледне ли го, всичко ще свърши.

         Тогава пое дъх и я погледна. Въздухът обърна сърцето му и Валентин почувства толкова силна болка, че помисли, че умира. Заболя го непоносимо толкова, колкото непоносимо недостъпната му майка в този момент ставаше достъпна за целия свят.

         Мария и нейното лице, перлено и гладко, невъзможно лице. Не покой, а тържество.

         Но нещо липсваше. Нещо беше различно. Очите й ги нямаше. Очите й бяха затворени.

         И тя лежеше в своята мидена черупка. Без глас, без очи.

         Валентин затвори своите; и нещо го разтърси. Видя я как го гледа с мъглистите си зеници, видя я как му се усмихва и му казва да си върви.

         Баща му отново я пови в пелената. Валентин се обърна и си тръгна. Чу как леглото влиза с трясък в стената.

         Забърза. Не искаше баща му да го настигне.

         Искаше да се върне при Маргарита. Там, където имаше нещо да се върши, дълго и неопределено. Там, където те тримата, с бебето, трябваше да продължават живеенето с отсъствието на Мария.

         Докато тя беше с тях, това отсъствие, което държеше всички на разстояние и я правеше различна, ги плашеше.

         Сега, когато не беше с тях, това отсъствие трябваше най-сетне да се опитоми. Животът на Мария, имаха сега да го правят те тримата.

         А може би и други, кой знае.

 

  49. Родители

 

          Бабичката и дядото седяха в кухнята около огъня и бебето, когато при тях влезе Борис. Той кимна в неопределена посока и тръгна към бебето.

         Дядото стана и застана на пътя му. Борис го помете с такава сила, че дядото се намери на земята.

         Мария, опита се да му каже бабичката, но Борис вече вдигаше детето и го притискаше към гърдите си. То сгуши главичка във врата му и остана така. Борис също замръзна на мястото си. Извисяваше се като колос в къщата на миниатюрните си родители, които го гледаха с ужас, сякаш беше дошъл да ги накаже.

         От години не си говореха; не си проговориха и сега. По някое време Борис седна по турски пред огнището, все още с бебето в прегръдките си. Бабичката постави шише с биберон до него и се оттегли някъде. Къщата проскърца нейде из ъглите, после всичко утихна. Чуваше се само как вятърът свири в тополите, с онзи монотонен прибой, който прилича на море. Но бабата и дядото никога не бяха виждали море, затова въобще не го чуваха.

         Дядото се изправи и застана прав до Борис. Не можеше да застане пред него, защото пред него беше огънят. Главата му едва надвишаваше тази на седналия му син. Сложи ръка на рамото му.

         Борис потрепера с цялото си тяло. И продължи безмълвно да се тресе, докато дядото не коленичи и не обгърна, доколкото можеше, раменете му с ръце.

         Борис ридаеше за първи път в живота си. Дори не знаеше какво му се случва. Целият свят се разтърсваше и отърсваше от някакъв сън, непонятен и безпаметен. Борис се видя да слага бебето на земята и да взима в обятията си баща си. Чу се да казва "татко, къде е мама". Не помнеше някога да е изричал тези думи. Баща му безмълвно стана и на свой ред изчезна.

         Борис отново взе бебето. Вече не плачеше. Изправи се и погледна отгоре смешната куклена стая. Стаята, в която беше израснал. Какво да правим едни с други. Ето какво.

         Борис излезе от къщата с бебето на ръце и потъна в нощта. Дори не взе биберона.

         На горния етаж, коленичили, бабичката и дядото се молеха.

 

50. Фани

 

          Фани влезе в салона на майка си, който не приличаше на себе си. Приличаше на весел американски хол от серията Married two children (* Женен с две деца (англ). Господин В. скочи, за да я притисне към гърдите си. Майка й искреше и святкаше на два метра наоколо.

         Нещо неповторимо се излъчваше от тях. Нямаше какво да гадае - бяха щастливи, та чак се пръскаха от радост. Ама че работа. Фани не можеше да повярва.

         Елегантният господин и пълничката мадам седнаха един до друг на канапето и се хванаха за ръце. После потънаха в съзерцание на някакъв невъзможен сериал.

         Фани на спокойствие се огледа наоколо. Нито дума за пропуснатата Коледа. Зорката й майка беше на друга планета.

         Забеляза някаква промяна и известно време не можеше да схване каква е. Просто картините по стените бяха сменени с някакви, но все пак истински гоблени в едро накъдрени позлатени рамки. Гротескна тъкана Диана с лебед. И още седем-осем такива.

         Фани не можеше да повярва на очите си. Но едно не можеше да се отрече - гоблените отиваха на премрежената двойка на дивана. Както впрочем и сериалът. Фани имаше усет за стил и това пред нея, чужд или друг, беше някакъв.

         Поиска й се да пийне нещо и отиде до барчето. Майка й дори не забеляза. По-рано беше невъзможно да направи и една самостоятелна крачка в къщата на майка си. Да не говорм сама да си налее питие.

         Седна срещу тях и те вдигнаха чаши срещу нея. Наздраве. Имаше нещо невменяемо в ситуацията. Фани изу обувките си и подви крака на креслото, което я пое приятелски. Загледа се в смешните лица - едното британски конско, другото - виенски овално с трапчинки. Съвършени. С огромна наслада обърна чашата си и ги запита за какво става дума в сериала.

         Майка й блажено опря глава назад в лакътя на господин В. и затвори очи. По-късно Фани не си спомняше какво й разказаха. Помнеше само как й разказваха и как не й се искаше да свършва.

         Ама че работа. След много обърнати чаши и наздравици за Нова година, господин В. поръча такси за Фани.

         Когато се прибра в къщи, мизантропът Павоне мъркаше върху масата. Фани го гушна и със спортна крачка обходи цялата къща.

         Реши да я даде под наем и да си намери друга. После се обади на близнаците.

 

 

 51. Борис, Филип, бебето и другите

 

          В момента, в който телефонът зазвъня в къщата на Мария, отекна и звънецът на входната врата. Докато Маргарита отваряше на Борис и бебето, Валентин вдигна слушалката. Когато Фани го попита дали може да дойде, той не намери какво да каже. Тя сама приключи разговора след като й даде адреса. Беше 2 часът след полунощ.

         Маргарита още нищо не знаеше. Валентин беше прекарал следобяда в разговори с нея, без да успее да стигне до там, откъдето можеше да тръгне в необратимата посока. Говоренето с Маргарита постепенно го беше извадило от безпаметното състояние, в което се намираше.

         Когато затвори телефона, Валентин я потърси и я откри в стаята й. Бебето беше поставено върху леглото й, а Борис и тя стояха от двете страни и го гледаха. Валентин застана от третата и в следващия момент очите на тримата се срещнаха - някъде във върха на пирамидата, в основата на която, лежеше бебето. Докато се гледаха, откъм него се чуваха гъргорещи бебешки звуци.

         Валентин видя как зениците на Маргарита започнаха да се разширяват. Запрехвърля в ума си необичайните неща: нощ, а не ден, Борис в къщата, бебето без Мария и кой знае какво още може би я смущаваше. Предположи, че бебето без Мария, беше най-видимото. Какво още? Усети как го обзема паника от нещо, което трябваше да се случи, и с което не мислеше, че ще се справи. От Борис се излъчваше друго, което го обърка още повече.

         В този момент се позвъни и звукът развали пирамидата. Пристигна Фани, и докато я въвеждаше в хола, по петите му вървеше Маргарита, която трепна от радост когато я видя. Валентин ги остави и се върна при Борис. Махна му да дойде в кухнята и двамата се настаниха около масата.

         Какво оттук нататък? Бяха стигнали донякъде, откъдето мълчанието можеше да се продължи, но можеше и да не се продължи. Двамата знаеха, че Мария е умряла, но го знаеха по различен начин. За Валентин това беше толкова много, че в този момент никакви въпроси не можеха да дойдат от него.

         Борис си наля минерална вода от хладилника и отново седна до масата. Течността като лупа увеличаваше ръката, която я държеше. Другата ръка се протегна и хвана тази на Валентин. Някъде над лакътя и толкова здраво, че Валентин потъси очите на Борис.

         Беше същински приятелски допир. Докато пиеше водата, Борис продължи да го държи и да го гледа.

         На вратата отново се позвъни. Беше Филип, който влезе и седна с тях в кухнята. Откъм хола се разнесе музика от пианото на Маргарита. Очевидно Фани я беше убедила да й посвири.

         Валентин усети как му се завива свят. Нещо имаше да се прави тук, в тази къща, а не можеше да се направи. Вместо това ставаха други неща. Например тази музика, и онова бебе в стаята на Маргарита, и двамата бащи, които се гледаха, и майка му, която я нямаше, и която, ако беше тук, нямаше да е така.

         Валентин отиде при бебето и откри Фани до него. Наведе се към нея и тихичко й каза, че майка му е умряла, неговата и на Маргарита, и на бебето. После го взе и го занесе в стаята му, сложи го в креватчето му, защото беше заспало.

         Върна се в кухнята и попита Борис и Филип дали искат да спят. И двамата казаха не. Маргарита продължаваше да свири. Валентин изведнъж си спомни Коледната нощ и празника у Фани. И му хрумна, че няма какво да се прави, или поне, че той няма какво повече да прави. Изтегна се на канапето в хола и затвори очи. Маргарита свиреше нещо от Моцарт. Малко преди да заспи, долови, че Фани е някъде наблизо и се настанява в едно от креслата. Навсякъде по камината и пианото, по масите и кой знае още къде, горяха бели свещи. Някакви хора се движеха около него, завиха го с одеало и той усети как потъва някъде, където всичко беше спокойно и тихо.

 

  52. Пробуждане

 

          Валентин се събуди от плача на бебето. С рязък замах всичко, което знаеше, се върна в главата му. Бебето беше доста разярено, най-вероятно от глад. Валентин го взе на ръце, но то продължи да плаче.

         В хладилника имаше разни сухи млека и плодови брашна. Докато четеше какво пише по кутиите, продължаваше да държи и леко да подрусва бебето. Къде Мария държеше стерилизираните шишета? В бебешкия стерилизатор.

         Справи се криво-ляво с течността и сложи биберона в микровълновата печка. След две минути се разнесе блажен грухтящ звук на хранещо се бебе.

         Сигурно е мокро и трябва да се преобуе.

         Когато приблизително се справи и с това, което откри в стаята му, опита да влезе в стаята на Маргарита. Но тя беше заключена. Често се случваше, но сега му се стори нетърпимо. Заблъска и затропа с всички сили. И блъска и тропа, докато едно разрошено същество с неговото лице не му отвори и не го погледна с ясните си очи. Уф!

         Останалите бяха изчезнали. Валентин отиде в стаята си и този път си легна в истинкото си легло.

         Помисли си, че оттук нататък ще има много такива сутрини. Размърда се в леглото. Май че най-после беше на мястото си.

 

 53. Малки дни

 

          В следващите дни започнаха да стават разни неща и Валентин чакаше те да свършат. Знаеше, че това са неща, които се правят само веднъж и после няма да се повторят. Например погребението на Мария, където всички дошли бяха ведри и спокойни. Валентин също беше ведър и спокоен. Това, което ставаше в този момент, нямаше нищо общо с онова, което беше станало с майка му.

         Маргарита излъчваше същото. И като че ли всички останали. Най-объркана изглеждаше Фани. Но това някак й отиваше.

         При всичките многобройни срещи, отивания, връщания и събирания, обикновено Фани се грижеше за бебето. Понякога оставаше с него в къщата, друг път - го взимаше с тях.

         Постепенно всичко започна да затихва.

         Тогава Валентин реши да се види с Рая. Кой знае защо отиде при нея с Маргарита.

         Когато влязоха в къщата, приличаха на делегация. Валентин носеше неща за дъщеря си, цветя за Рая, а Маргарита - бебето. Посещението мина като старовремско гости със запознаване на семействата. Кой знае откъде, Рая им сервира сладко от смокини в плоски кристални чинийки, чаши вода, ликьор, който бързо й завъртя главата. Но дори това не можа да развали следобяда. Рая с почуда и радост гледаше малкото бебе, дъщеря й пък беше във възторг. Маргарита успя да ги измоли да дойдат у тях на другия ден.

         Филип продължаваше да носи старото си лице. Нищо повече от това. Продължаваше да живее в своя апартамент, но в това вече нямаше нищо застрашително. Тази независимост сега му беше удобна. По непонятни причини вече не се срамуваше от децата си, които познаваше по-малко от децата от Сухата река или студентите. И циркулираше по-свободно между всички тях.

 

 54. Тясната врата

 

          За всички тях, обаче, Борис беше гатанка. Не че те се разбираха един друг - Маргарита, Валентин, Филип и другите. Не че дори се замисляха за това, че Борис им беше непонятен. Но така се беше случило, че можеха да влизат в стаите си един на друг.

         Само че никой от тях не беше виждал нещо, което е на Борис. Не беше влизал в място, обитавано от Борис. Като се изключат някакви служебни думи, никой не беше чувал нещо, казано от Борис. Както и никой не беше преживявал с него нещо, което той преживява. Връзката им с него беше Мария. Сега - може би бебето. Но пак никой не знаеше нищо.

         Тъкмо това беше Борис. Ако беше възможно някой да знае какво се беше случило в Коледния ден в параклиса, той беше точно този някой.

         Борис се усмихна, припомняйки си суетенето на Филип около аутопсията, която, разбира се, направи негов колега. Имаше такива случаи - един на колко - Борис не знаеше. Причина за смъртта няма. И все пак, смъртта е налице. Самата мъртва Мария свидетелства за нея.

         Какво значеше мъртва Мария. Борис се изсмя на глас. Тялото на Мария и Мария, бяха ли едно цяло? Борис знаеше нещо за очите й в параклиса, което и тя самата не знаеше. Не знаеше кое е било това дете, което беше видяла и което я беше видяло в деня на кръщенето си.

         Когато влезе тогава, в тъмния параклис, жената беше скочила и се беше втурнала към вратата. Черни дипли се развяха около нея като вятър от крилата на нощна птица. Преди още някой от процесията да стигне до вратата, тя беше изчезнала.

         Борис никога не посмя да попита дали някой я е видял. Пронизващата мъгла на очите й изпълни неговите. Никой никога не заговори за нея. Но и той никога не се усъмни в съществуването й. До деня, в който я срещна. На улицата, посред бял ден, насред града. И пак тя го видя. И пак той я видя. За Борис нищо друго, никога не беше имало значение. Остана с нея, и толкова.

         В какъв свят стана тази среща, дали някой я беше наблюдавал, дали някой можеше да разкаже нещо - например - как се появи бебето? Всичко с Борис и Мария беше безпаметно, беше "нещо като нищо на света", което като облаче беше обгърнало срещата им в параклиса.

         С едно изключение. Момичето Маргарита беше слушало разказа.

         Когато я намери заспала в куфара и чу гласа си, Борис поиска да унищожи това събитие. В посока на записа, или в посока на Маргарита, все едно. Но не успя. Не беше така просто да вдигне куфара и да ги отнесе заедно. Торбалан.

         Не беше така просто и да ги остави. И все пак, направи точно това. Остави ги.

         След много дни се беше върнал за багажа си. Маргарита го помоли да й подари кутията с приказките. Той взе напосоки няколко касети и й ги даде.

         Сега, когато всичко свършваше, Борис се опита да види цялата картина. Мария, родителите си, бебето, Маргарита. Всички бяха по местата си. Беше оставил сина си върху леглото на Маргарита. Сигурно заедно щяха да слушат "приказките от кутията". Него го нямаше в картината. Така, както винаги беше искал да бъде.

         Борис отново се усмихна и стана. Още съвсем малко и край.

         Тръгна надолу. Вървеше бавно, снегът отново беше затрупал всички следи. Към тясната врата. Каза си, че трябва да измисли пътя, за да успее да се върне.

 

 

 

КРАЙ

 

 

 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици