Пропускане към основното съдържание

Книгата или човекът. Веселина Василева

 

Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звездите“, „Това е както става“, „Авантюра, за да мине времето“ и „Боледуване в смъртта“, в която се намира и преводът на „Болестта на смъртта“ на Маргьорит Дюрас.

 

За разлика от „Болестта на смъртта“, в която има само двама герои, в „Драки и къпини“ героите са много. Всеки разказ има своя герой – съвършено нарисувани в графит, подредени и семпли – някои от героите дори изглежда нарочно са облечени в униформи – „Бяла блуза, черна пола, униформа“, за да може на този фон да изгреят цветовете на различното така, както се отличават котките на една от героините – „Другите хора имат сиви и черни, бели и шарени котки, а тези на Теса са златна, сребърна, абаносова и слонова кост“, защото Теса прилича на вещица. Всеки от героите в книгата има име и по едно изявено качество, с което е определен – Генчо любимият, Гошо лудият, Тифчо нежният, Ценка безстрашната, Жени невинната, Билянка красивата – и така почти за всеки. През цялата книга се наблюдава как героите говорят, слушат и виждат, при някои от тях говоренето достига до висини – Жени – „говореше ex catedra“, Бено – „Говореше, както са говорили граматиците в Северна България. Каноничен изговор“, но това не пречи дори високото говорене веднага да потъне в мъглата на общото говорене, която леко се разстила в книгата и завзема мястото на диалога. Героите са много, ако на моменти не се обърне внимание, че всъщност може би и тук са само двама, защото повествованието се води от едно общо „ние“, в което, в повечето случаи, разказвачът събира двата гласа.

 

Потъването на отделното говорене в общото е една от най-майсторски изградените линии в книгата, представено чрез говоренето от всички за всички – одумването, или т.нар. клюкарстване, до този момент не е било представяно така, както в „Драки и къпини“. Одумването е друг говор, който превръща хората в думи, който подчертава множествеността, говор без поглед и виждане, който замества говоренето, а с него сякаш и всичко друго. В разказа „Ценка безстрашната“ Ценка разказва бързо за себе си – „прави го, за да улесни другите и работата, включително разговорът по-бързо да свърши“. По подобен общ начин се представят и хората, отделните униформени герои сякаш са подготвени да се влеят в морето, в което „Хората се движат в колони по улиците като в музей. Повечето са в повсеместни световни униформи. Коси, татуировки, пиърсинги, джинси и тишърти. Очила, кредитни карти и автомобили“. Картината изглежда като излъчена на голям екран, на който по-лесно може да се види онова, което липсва в отделното – или точно обратното – по-лесно може да се скрие. В книгата се преливат различни множества, не само от туристи, а от приятели, от литературни герои и от общото „ние“, в което се влиза по същия начин.

 

За тези, които познават Албена Стамболова като свързана с Юлия Кръстева, интересно ще бъде да се потърси психоанализата в книгата. Толкова много образи в литературата се появяват, също както в живота, когато трябва да се замести един. На него е посветен големият разказ, този, който може да превърне книгата в роман – или да спре. Спирането също води до промяна в жанра. В такива моменти в реалността човек изгражда вътрешна доброта към околния свят и към хората, които приема в живота си – един след друг като на парад – но не за да се замени образът, а за да не се замени. В литературата промяната в жанра става както при убийството на Медуза – от плача на Еврила се ражда многоглавата песен, музиката. Един от най-любопитните мотиви в книгите на Албена Стамболова е свързан с това – килерът, който според психоаналитичната интерпретация е символ на смъртта, отвъд нея – килерът е точно това място, което трябва, за да се събират нещата, с които постоянно нещо се заменя. В тази книга килерът придобива размерите на къща, дори на цяло село – метаморфоза – килерът става музей – стая-музей, къща-музей, село-музей – за да може да се изложи на показ, като в своеобразна терапия, това, което толкова често се прави. Да замениш.

Когато прочетох книгата, зашеметена от способността с толкова къси изречения да се направят такива съвършени образи, бях смутена от скритата тайна схема в текста. Това е книга, която иска да изчезне, да не съществува. След създаването на образа във всеки разказ се оставя усещането, че е необходимо той да бъде изтрит – от автора, от двойното разказващо „ние“, от множественото говорене на одумването, което го поглъща, и дори от читателя. Докато разказите на тази книга се случват, в къщата в Боженци се пише друга книга – с интерпретации на приказки, приказното е преминало извън текста и е завладяло цялото случване – „Драки и къпини“ изглежда случена, а не написана книга. По един особен начин приказното се прекъсва – писалката се захвърля – буквално в текста, но и за по-сигурно – в мутирането на „вълшебните приказки“ в „празните приказки“: „Така Генчо разсейваше блуждаещите ми страхове както правят бабите. Не че могат да изчезнат, но друго е като се поприказва“, „И някъде другаде така е приказвал, както и у нас?“, „Нямаше време за дълги приказки“, „Когато пристигна пианото, по улицата плъзнаха приказки“, „Безброй приказки се изприказваха за нея, никой не беше безразличен“ – и всичко е „приказки, приказки“. Приказките завземат разказа, но той не се превръща в приказка, а подобно на говоренето и разговорите – се разпада в „приказки, приказки“. Разпада се и жанрът – книгата няма общ жанр – между сборник с разкази и роман – но нито едното, нито другото – както всеки разказ има своя герой, така и във всеки разказ витае различен жанр – пътепис, биографичен разказ, фентъзи, стар вестник, басня, предсказание, характероописание – разпръснати още веднъж на различни нива между литературата, киното, изобразителното изкуство, музиката, херменевтиката, каноничната литература. В книгата самият автор иска да бъде изчистен по подобие на чергите, чието пране изравнява чистотата със смъртта и с любовта. Към тези теоретични невидимости, изтриващи героите, книгата и нейния автор, още по време на самото писане се пришиват и образите на „невидимото село“ от първото изречение на книгата и „невидимата къща“ от разказа „Певците младоженци“.

 

В книгата има много невидими неща – невидим собственик, невидими криле, невидима камера, невидима връзка. Гласът на това невидимо звучи също като гласа на един от героите „дълбок, с някакви непонятни модулации, които го изтъняваха в горния регистър“ – може би най-интересният от героите, който бяга от хората, пази от боклуци, не обича да разказва, не се интересува от новини, гледа принципно и – умее да стои под дъжда неподвижно – като тигрите и лъвовете, единственият, който умира в книгата. Невидими са и къртиците в разказа „Войната на къртиците“, които първи в книгата провиждат невидимото ниво на текста и разкопават градината на къщата – не ги интересува горният красив бял свят, принадлежат на долните пластове на сюжета и интерпретират нещо друго, което се намира надълбоко – а не видимото отгоре-отгоре. Цялата тази невидимост в книгата на Албена Стамболова отваря място за онова, което трябва да се види ясно: това е както става във всеки един човешки ден – говорене-приказване, хора без привързване и вътрешно живеене на друга честота.

 

Книгата може да прилича и на картичка, ако се изведат на преден план разказите за чергите, копривата, къпините, от които се е заплело заглавието „Драки и къпини“. В тези разкази няма други герои, освен общото „ние“ – всичките по някакъв начин са водни разкази, едните отмиващи цветовете, а другите „живо бодливо море“, „бодлива вода“ – безкрайно като кръговрат повторение на едно и също действие без вход и изход, което успокоява и помага да се забрави нещо, което трябва да се забравя. Но и тук текстът не е това, което се отпечатва върху картичката, и тук е друго: „Къпината не излага на показ всичко, което е родила. Образува цели редове от насаждения, които завземат постепенно площите, обръща гръб на възможните си консуматори и се развива навътре в една общност от драки, която постепенно се уплътнява към центъра си и става все по-недостъпна откъм периферията.“ Това „друго“ може да не е къпина, може да е човек, и със сигурност е и самият текст, развиващ навътре общност от драки.

 

След всички стари улици, двестагодишни къщи, шекерджийници, рози, овце, магазини, тепавици, в последния текст „Приятелите“ книгата прави палинодия, която сякаш не е написана, а е произнесена с изтъняващи в горния регистър модулации на гласа: „Идваха, преспиваха, говореха за въздуха, за каменната маса, за чергите, за миндерите с възглавниците, за хапването навън под чардака. Но това ли беше?“. Изрича сама това, което е трудно да се открие: „никой с никого не можа да сподели преживяването си“, а само „споделими сюжети“.

 

В една приписка в самия край се казва, че книгата е „лично и дълбоко преживяване“. Всичко казано преди това се заменя от само една дума: „преживяване“. Тази дума не само има силата да направи невидимото видимо, тя ражда и самия жанр – „жанрът на преживяването“, който обаче, за да се роди, първо трябва да се случи като практика в живота – така се раждат всички жанрове. Поради тази причина „жанрът на преживяването“ на тази книга е оставен на изчакване, а книгата изглежда случваща се, а не написана. Дали жанрът ще се роди зависи от това дали ще може да се преживее нещо – говоренето да се върне на мястото на одумването, а разбирането да започне да вижда в невидимото. Само ако се хване скритата фабула на текста, означена от едно голямо преживяване, което не се намира в разказа, а – в разказвача, книгата може да се разбере. Разбирането означава и самото преживяване. Означава и връзката между автора и читателя и способността да се прави живот.

 

„Драки и къпини“ е втората книга на Албена Стамболова, която прочетох два пъти. Първата беше „Това е както става“ (2002). Направих го съвсем с цел. За „Това е както става“ всички казваха, че представя фамилни отношения, но зад тях, по един невиждан начин, се показваше как литературата може да бъде видима. „Драки и къпини“ също постъпва така – има видим сюжет с видимо място Боженци, а зад тях – възможността литературата да бъде изтрита – невидимостта, която се получава, когато заменяме едно с друго – един човек с друг човек, един сюжет с друг сюжет, преживяването с писането – съпротивата, че нещо, което не може да продължи да се изживява, може да се превърне в друго, в текст. „Драки и къпини“ не просто иска да изтрие разказите си веднага щом ги напише, не просто иска да изтрие автора си, тя отправя покана за изтриване и към собственото си разбиране, включително и към читателя, включително и към интерпретация като тази, която упорито се втъкава в теорията, в правенето на жанра, в оставянето на главните персонажи без разказ, в нахлуването на общото говорене, в обраслите с коприви и къпини места на писането.

 

Може и да не е така – ако човек се довери на картините в разказите, които Албена Стамболова препотвърждава и втори път с илюстрациите, които е направила за книгата. Разкази, които почти се превръщат в роман, и ако не им достига много малко, то е нарочно, а процепите между тях напомнят на онзи надпис за Нефертити – „А на мен без теб все нещо ще ми липсва, все нещо няма да ми достига“, но разкази, които по прекрасен начин представят живота в Боженци, сред неговите хора и техните характери – магичен и приказен, в двестагодишната къща, в лоното на природата, която дава друг поглед към света. Ако не беше копието на думата „преживяване“.

 

За първи път прочетох ръкописа на книгата, когато се запознах с Албена Стамболова в Нов български университет. Използва думите на нивото на сюжета, за да може в едно друго – металитературно ниво на разбирането – да ги отрече, сякаш казва „Вижте как добре се получи този текст“. И в същия момент – „Но това са само думи, притиснати от цялото минало случване и бъдещо мислене – ще се разрушат“. Беше Великден, също като в последния разказ на книгата, в който заедно с Възкресението на Спасителя идва и един друг спасител – поет, който признава само литературата и иска да бъде единствено и само литература – спасител, който идва, за да изведе – от леглото, от къщата, от книгата. Спомням си как не спирах да говоря за книгата, а Албена Стамболова не спираше да говори за други неща, докато веднъж не ме попита:

 

– А ако трябва да избереш между мен и книгите ми, какво ще избереш?

– Книгата – отговорих.

– Връзката с книга винаги е чиста – каза тя. – Книгата не я намразваш, а с човека може да се случат много неща и всичко да приключи.

– Тоест, да знаем какъв ясен избор да направим! – отговорих.

– Е, извинявай, че ти досаждам със себе си – ми каза. – Но аз нямам книга. Имам само човек.

 

От тази книга може да се излезе само така – с остри тирета в началото на всяко изречение. Които да разсичат драки и къпини. И коприви. Да предизвикват всички невидимости – като матадори с червени наметала – докато над черната купчинка букви, подобна на къртичина, прокопана в това, което няма как да бъде казано по друг начин – не покажем очи.

 

Албена Стамболова, „Драки и къпини“, изд. „Факел“, 2020.

 

Публикувано в:

 

https://litvestnik.wordpress.com/2020/12/02/%d0%ba%d0%bd%d0%b8%d0%b3%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82/#more-8325

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра