ШУМА

 

 

Дебелият килим от ръждива шума. Нещо, съставено от отделни, различни, станали крехки и чупливи листа. Всеки лист е история, история на пролетта, лятото и есента. Собствената си история на пъпка до пергаментовия си цвят. Тази трансформация на дървесния лист е нещо любимо и интимно, като завивка за човеци, направена, за да се сгушиш в гнездото на края си. В краваения си край на мека какавида.

В есенния килим от шума има много въздух, той е безкрайна повърхност от чупки, които се чупят при всеки дъх на вятъра и се размножават в прашинки, пръснати в света. Той пее, пее и говори с теб, докато вятърът го повдига от единия край, докато ходиш и заравяш крака в него, докато тъпчеш хрускащата му сухота. Гласът на килима от шума е неповторим, той шуми напевно и бучи във въздуха, когато вятърът повдигне края му. Може да се завърти като пумпал в тънки спирали и да се премести докато го гледаш как шуми. Красив е като светлината в безкрайната си подвижност, разпада се и се уплътнява , жив е, съставен от цели листа, от залепнали и мокри стиски листа, от половини и четвъртини листа, от парченца листа, изгубили жилките си.

По този килим ходеше сега, заслушан в шепнещия му глас. Краката му потъваха и изплуваха, сякаш не крака на човек, а плавници на водно създание. Хипнотизираше го това, че многоцветната подвижна маса се държеше като вода, а беше твърда и остра. Усещаше меката земя под листата, които не й позволяваха да изсъхне и да се втвърди. Пределната сухота на листното покривало й пречеше да изсъхне. Знаеше, че е черна и камениста, отгатваше я с ходилата си, но не я виждаше. Това правеше ходенето в листата почти опасно, хлъзгаво, изпълнено с внезапни послания какво се случва там долу, в невидимото. Килимът само привидно беше килим, пропускаше през себе си към друга повърхност, което водеше друг живот, никак не изглеждащ.

Седна на пейката и продължи да се взира в листата. Очите му не се откъсваха от тях като че ли искаха да проумеят нещо, но не знаеха какво. Може би искаше да разбере какво съсредоточаваше и поглъщаше вниманието му без да предлага нищо в замяна. Не можеше да се насити на шумящите листа, които сякаш никога нямаше да му омръзнат. Не категоризираната им агрегатност им придаваше непристъпна автономност. Помисли си, че ако сега се наведе и се опита да ги вземе в шепи, да ги събере и оформи, да проникне през тях, нямаше да успее, само щеше да докосне, навярно, другата невидима повърхност. Толкова. Те нямаше да му позволят да направи нещо с тях, освен да зарови ръце, както ставаше с краката му. Можеше да събере част от тях в чанта, но наглед щеше да е като че ли нищо не беше направил.

Мислеше какво ли би станало, ако легне в тях. Представи си себе си на земята по гръб, после по корем. Нищо. Ако легнеше, нямаше да ги усети повече, отколкото сега докато ги гледа. Просто щеше да е легнал върху килима от листа, те щяха пак така да шумят и пукат в монотонно многогласие.

Как ли става така, че се събират по много на едни места, а на други не? Ветрове, въздушни течения, вдлъбнатини. Не, тук например, беше на върха на хълмово възвишение, а листата се стелеха както горе, така и надолу по склона. Можеше да се изтърколи по тях, ако не се страхуваше от остри каменни ръбове, скрити отдолу.

Не можеше да се отърве от усещането, че листата вършеха нещо. Гниеха, това всеки го знае, но този процес не можеше да се наблюдава в реално време. Нещо протичаше. Уж бяха мъртви листа, а продължаваха да водят живот, друг живот. По невидим начин се превръщаха в онова, което беше под тях и което не се виждаше. Това ли го интригуваше? Та нали в гората това е непрекъснат процес, във влажните й сенки непрекъснато материята потъва в собствения си компост и се превръща в плодоносна матрица.

Шептят си. Ето какво правят. Говорят на езика си на листа, на уж мъртви листа. За дадения им предишен и сегашен живот. Не шумолят, а шептят. В звука им, в дългия и непредвидим шум, който му беше позволено да дочува, се сливат гласовете на безбройните разноцветни листа. Заети са да си разказват истории. Разказваха си безкрайните бахови вариации за пиано, а вятърът ги подхващаше и ги разнасяше. И те започваха отново, в новото си шептящо множество.

Правеха това, което всяко създание на света прави със себе си, съществуваха, докато съществуват. На старите и на новите места, с други стари по-нови листа, които прииждаха от дърветата или кой знае откъде. Бяха чупливи и се разпадаха, но докато се разпадат разказваха истории, а новодошлите ги слушаха, докато не започнат и те. И когато историите свършваха, вятърът ги отвяваше на новото място, за да продължат с други.

Потопи отново ръцете си в килима и усети историите.