Пропускане към основното съдържание

ШУМА

 

 

Дебелият килим от ръждива шума. Нещо, съставено от отделни, различни, станали крехки и чупливи листа. Всеки лист е история, история на пролетта, лятото и есента. Собствената си история на пъпка до пергаментовия си цвят. Тази трансформация на дървесния лист е нещо любимо и интимно, като завивка за човеци, направена, за да се сгушиш в гнездото на края си. В краваения си край на мека какавида.

В есенния килим от шума има много въздух, той е безкрайна повърхност от чупки, които се чупят при всеки дъх на вятъра и се размножават в прашинки, пръснати в света. Той пее, пее и говори с теб, докато вятърът го повдига от единия край, докато ходиш и заравяш крака в него, докато тъпчеш хрускащата му сухота. Гласът на килима от шума е неповторим, той шуми напевно и бучи във въздуха, когато вятърът повдигне края му. Може да се завърти като пумпал в тънки спирали и да се премести докато го гледаш как шуми. Красив е като светлината в безкрайната си подвижност, разпада се и се уплътнява , жив е, съставен от цели листа, от залепнали и мокри стиски листа, от половини и четвъртини листа, от парченца листа, изгубили жилките си.

По този килим ходеше сега, заслушан в шепнещия му глас. Краката му потъваха и изплуваха, сякаш не крака на човек, а плавници на водно създание. Хипнотизираше го това, че многоцветната подвижна маса се държеше като вода, а беше твърда и остра. Усещаше меката земя под листата, които не й позволяваха да изсъхне и да се втвърди. Пределната сухота на листното покривало й пречеше да изсъхне. Знаеше, че е черна и камениста, отгатваше я с ходилата си, но не я виждаше. Това правеше ходенето в листата почти опасно, хлъзгаво, изпълнено с внезапни послания какво се случва там долу, в невидимото. Килимът само привидно беше килим, пропускаше през себе си към друга повърхност, което водеше друг живот, никак не изглеждащ.

Седна на пейката и продължи да се взира в листата. Очите му не се откъсваха от тях като че ли искаха да проумеят нещо, но не знаеха какво. Може би искаше да разбере какво съсредоточаваше и поглъщаше вниманието му без да предлага нищо в замяна. Не можеше да се насити на шумящите листа, които сякаш никога нямаше да му омръзнат. Не категоризираната им агрегатност им придаваше непристъпна автономност. Помисли си, че ако сега се наведе и се опита да ги вземе в шепи, да ги събере и оформи, да проникне през тях, нямаше да успее, само щеше да докосне, навярно, другата невидима повърхност. Толкова. Те нямаше да му позволят да направи нещо с тях, освен да зарови ръце, както ставаше с краката му. Можеше да събере част от тях в чанта, но наглед щеше да е като че ли нищо не беше направил.

Мислеше какво ли би станало, ако легне в тях. Представи си себе си на земята по гръб, после по корем. Нищо. Ако легнеше, нямаше да ги усети повече, отколкото сега докато ги гледа. Просто щеше да е легнал върху килима от листа, те щяха пак така да шумят и пукат в монотонно многогласие.

Как ли става така, че се събират по много на едни места, а на други не? Ветрове, въздушни течения, вдлъбнатини. Не, тук например, беше на върха на хълмово възвишение, а листата се стелеха както горе, така и надолу по склона. Можеше да се изтърколи по тях, ако не се страхуваше от остри каменни ръбове, скрити отдолу.

Не можеше да се отърве от усещането, че листата вършеха нещо. Гниеха, това всеки го знае, но този процес не можеше да се наблюдава в реално време. Нещо протичаше. Уж бяха мъртви листа, а продължаваха да водят живот, друг живот. По невидим начин се превръщаха в онова, което беше под тях и което не се виждаше. Това ли го интригуваше? Та нали в гората това е непрекъснат процес, във влажните й сенки непрекъснато материята потъва в собствения си компост и се превръща в плодоносна матрица.

Шептят си. Ето какво правят. Говорят на езика си на листа, на уж мъртви листа. За дадения им предишен и сегашен живот. Не шумолят, а шептят. В звука им, в дългия и непредвидим шум, който му беше позволено да дочува, се сливат гласовете на безбройните разноцветни листа. Заети са да си разказват истории. Разказваха си безкрайните бахови вариации за пиано, а вятърът ги подхващаше и ги разнасяше. И те започваха отново, в новото си шептящо множество.

Правеха това, което всяко създание на света прави със себе си, съществуваха, докато съществуват. На старите и на новите места, с други стари по-нови листа, които прииждаха от дърветата или кой знае откъде. Бяха чупливи и се разпадаха, но докато се разпадат разказваха истории, а новодошлите ги слушаха, докато не започнат и те. И когато историите свършваха, вятърът ги отвяваше на новото място, за да продължат с други.

Потопи отново ръцете си в килима и усети историите.

 


Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра