Пропускане към основното съдържание

АВАНТЮРИ С ИМЕНАТА. Надежда Александрова

 
 

По всеобщо мнение заглавията на романите на Албена Стамболова са доста причудливи. Именуването си е тежка задача, трябва хем да ти допада как звучи, хем да има някаква концепция, на която заглавието да е абревиатура, хем пък и някоя следа да оставиш за читателя, за да открие код за четене. В „Авантюра, за да мине времето“ именуването е тактика, която уплътнява смисъла. Кръщелницата на толкова много персонажи с М като начална буква на името, на толкова причудливи имена за българския ономастичен обичай като Анабел и Алисия, не забравя да ни остави една паричка смисъл в тестото на текста за това що е авантюра. Странното е, че докато на пръв прочит заглавието разглежда авантюрата като нещо незначително спрямо важните неща – „да се занимаваме, та време да минава“, то в онова място в книгата, където се говори за пораженията от въвличането в авантюра, събитието е описано с титанични черти. За героите Кирил и Магдалена, чиято разтърсваща и трагично завършила любов е само спомен във времето на протичане на действието в романа, авантюрата е „процеп, пропадане, изпадане извън познатия и описуем свят“. Разказвачът, видим на много места с психологическите скици на състоянието на персонажите, нарича авантюрата „излизане от света и оставане в излизането“. Авантюрата не е просто увлечение за разнообразяване на семейна рутина. Тя не е и равна на любовта като знание за другия. Тя е някаква сила, с която човек пропада и се въздига, прелива и отлива себе си от пустото в празното... Това са авантюри, в които попадаш и трудно се измъкваш, а междувременно времето се е минало. И както се нарояваха имената с М - Малина, Мина, Мария, Марго, Магдалена, Михаил, Микеле... Макс и Мориц, така изплуваха и съдбите на онези персонажи, които имаха участта да попаднат в авантюра.   
Централната авантюра в минало време е тази между Кирил и Магдалена. След катастрофа, в която загива съпругата, спасители в пропадането на оцелелите баща и дъщеря стават роднините. Мъдрите старици Рахел, Сия и Мина са плетачки на съдби, които охраняват нормалността на живота на дъщерята на Кирил – Малина. Матриархатно властващите пазителки на рода се грижат за възпроизвеждането на семейни конфигурации, които да компенсират пострадалите от авантюрата с изобилие от нормално щастие. При липсата на съвместно пропадане в авантюрата обаче нормалното щастие е недостатъчно както за Кирил, така и за младата Малина.   
Тя е завършващата студентка по социология, със свястно гадже и компания мислещи и леко ‘на черешата’ типове. Малина е странна, отнесена, красиво безплътна, интересна, загадъчна. Държи се с хората грубо, без да я е грижа за сривовете, които носи с присъствието си в авантюрата. Безплътността й добива име в реалността на мрежата. Чатът дава приятен комфорт. Той също е авантюра, ако съдим по определението „излизане от света и оставане в излизането“. В чата Малина става Ариел, и от букета зелени мигащи цветенца в contact lista избира името Микеле. Екзотичният венецуелец от чата има за свой физически аналог друг герой с М в името – компютърджията Михаил. Той също е част от солидно представения в романа свят на виртуалните връзки. Животът на цялата компания на Михаил и Малина често попада във фокуса на разказвача, който просто регистрира разпадащото се общуване между този тип герои. Те си имат реално място за срещи - „квартирата“, но за разлика от общуването по форуми и чатове, в „квартирата“ се попада в други авантюри – онези, които опиатните средства предлагат, за „излизане от света и блажено оставане в излизането“. Романът регистрира този авантюрен сюжет от живота на младите герои, който им осигурява места на празничност като фестивала „Скайденс“ и им дава шанс за заедност и в реалния свят. Показва се мятането между надеждата да заговориш неуловимото момиче Старуокър или да достигнеш до Холи – разбирано като wholly или като Holly, каквато е щастливата развръзка за авантюристично пропадналия за дълго време Михаил.  

В наименованието на отделните глави отново се среща това натрапливо М в имената на Макс и Мориц. Когато се проследи развитието на образите до края се вижда, че излизане от авантюрата има само за онези, които са намерили техния Макс или Мориц, техния „еш“, както назовава тази сдвоеност самата авторка. И докато „младите“ Малина и Михаил имат този шанс, загубата на „еш“ и загубата на близките в описаните семейства обрича героите – родители на оставане в авантюрата. При тях вини и неудовлетворености се прехвърлят и наследяват, те са жертви на собствените си пожари. Кулминацията на романа съдържа един такъв пожар, който тлее зад нормалното щастие на сглобеното от мъдрите сватовници – Мина, Сия и Рахел семейство на Кирил и Бека. Засрещането на сюжетни линии е най-силно именно в онази глава, когато вкупом на всички герои се случва „thunder and lightning“. Пожарът на неудовлетвореността разделя партньорите, опожарява дома им. Той повлича към смъртта – авантюра на вечното незавръщане - старицата Рахел. След пожара бездомна и опустошена остава героинята с може би най-странното име в романа Бека. Еврейскостта, наследена от майка й Рахел в името Ребека, не изпъква, произходът й ми се струва само орнаментално етнизиран. Депресивността на дъщерята, не успяла да отхвърли властната си майка, може да бъде разгледана в някакъв психоаналитичен ракурс, но при този прочит по-скоро е интересна изключителността на Бека, спрямо всички тези имена с М и тези характери с неправилна форма. Бека е жертвата в епицентъра на авантюрата. Тя е мокрото, което изгаря заедно със сухото. Тя е образът на сриващата се в авантюрата нормалност, отмъщението на живота към дълга и грижата като доминантни мотиви за действие.   
Читателят бива направляван към другите значения на авантюрата от неприкрития всевиждащ разказвач, който обаче безмилостно оставя героите си в авантюрата, докато „времето минава“. Тази стратегия, с която разказвачът обобщава случващото се, помага да се открият кодове на четене. Например изказването „Да не ти се прави нищо е все едно да усетиш силата G.... Силата G я дърпаше надолу, надолу към спомените“ допълва изходното ми твърдение за смисъла на авантюрата в заглавието и романа на Албена Стамболова. Притеглянето е физичен закон, авантюрата – състояние на ума, подчинено на закона. Законът обяснява авантюрите, но това не минава без щети за ума. Когато не ти се прави нищо, повличането е сигурно, защото законът не прощава, когато е толкова мощен, колкото силата G. Когато ти се прави нещо, то обикновено е пак авантюра. Единствената разлика е, че когато авантюрата е желана, тогава пак „минава времето“, но малко по-приятно.   
 
Албена Стамболова, „Авантюра, за да мине времето“, изд. „Обсидиан“, С., 2007


Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици