Пропускане към основното съдържание

ИЗКУСТВОТО НА НОЩТА


 Събуждаше се по различно време и още преди да отвори очи искаше да отгатне какъв е цветът на въздуха. Ако беше тъмносив, означаваше, че нощта още не си беше отишла и стаята приличаше на дълбок куб, в дъното на който той се беше събудил. Знаеше, че ако е така, щеше да съжалява да отвори очите.  Ако дрезгавееше, това беше знак за настъпващо утро и тогава напрягаше слух, за да чуе шум от уличното движение. Сякаш играеше някаква игра на доказателства и натрупването им щеше да обоснове причината да се събуди. Избра второто с надежда, че вече съмва и по-голямата част от нощта е минала в сън, непрекъснат сън.

 

Отвори очи и видя, че е тъмно, тъмносиво, и да, нощта си беше тук, може би се беше придвижила, но само малко, колкото да провери готовността му за сън. Е, толкова можа, ще види, и по-късно все още ще може да продължи да спи.

 

Опипом извади кабела на зарядното от телефона до себе си и екранът светна. 01.38. За миг му се стори, че е първо число от трийсет и осмия месец на годината. Кое число е най-подходящо за броя на месеците? Не знаеше. Във всеки случай 38 ставаше, нищо толкова невъзможно нямаше в това да е 38-ят месец от годината. Въпрос на друга система за мерене на времето.

 

Изправи се и без да пали светлини обу чехли и тръгна към очертаващото се петно на вратата. Очите му се чувстваха добре в полутъмнината. Стигна до масата в трапезарията, напипа запалката и запали наскоро духнатата свещ. Пламъчето го затвори в златен балон и запази илюзията за продължаващ сън.

 

Тоалетна, свърши и с това и се върна към свещта на масата. Посегна към цигарите с мисълта, че ще прибави още дим към недобре проветрената трапезария. Когато запуши, мисълта му като по даден сигнал се издигна от полусъбуденото съзнание и започна да групира едно нещо с друго. Неща като "сега ще изпуша тази цигара и ще си легна" с "утре да не забравя, че трябва да се обадя на д-р Х", със "снощи успях да си измия зъбите с автоматичната четка, но днес трябва да я сложа да се зарежда", с "не знам защо се събудих, но това не е важно" с ...

 

Беше гледал до късно телевизия. Като упрек се задейства нещо, което приличаше на гълтане на цял кестен, усети продраното си гърло и безсмислицата на цялото гълтане.

 

Свикнал е с обвиненията към самия себе си. Вече дори не приличаше на нещо сериозно, както по-рано му се струваше. Иска ли все още да е някой друг? И защо да не си губи времето? По силата на какво точно би могло да се каже, че "губи" времето си? Ако спореше с някого, щеше да каже, че времето се губи толкова, колкото и се печели. Беше спечелил време за една вечер телевизия.

 

Отдавна е изморен от подобни словесни игри. След много лъжи и след първата си лъжа. Той не е той, или не е точно той. Тази работа с лъжите, истините и кой точно е той се проточва като безкраен шлейф по неговата улица. Сега светът се беше приближил прекалено близко до улицата му и размяташе под носа му стария шлейф, красивия ефирен шлейф на всичките му отминали мисли

 

Цигарата чакаше да бъде угасена. Само мисли в светлия кръг на свещта. Сега ще я духне и ще си ляга.

 

Беше ослепен от тъмнината по обратния път към леглото. Сгуши се в детската поза и усети, че му е студено. Нищо, дъхът му скоро ще го стопли в малката пещера под завивките. Бързо му стана прекалено топло, отхвърли встрани всичко от себе си, изпъна се като струна и разбра, че е съвсем буден в тъмното. В сивото тъмно на нощта, която отново беше спряла.

 

Нямаше смисъл. Нямаше смисъл да лежи и да изпитва нетърпение в тъмнината, по-добре да стане, този път истински. Натисна ключът над главата си и светлината се появи, категорична като решение за ставане. Изправи се, за да провери дали е така. Отведнъж, обели се от леглото и му обърна гръб. Вече нямаше значение каква е светлината преди да запали осветлението.

 

В кръга на стените на дома си. Колко силно се усещат нощем стените. В трапезарията и хола след нея запали всички настолни лампи, извади чаша и джин и си наля глътка. Газирана вода, защо не? С резен лимон. Седна край масата и запали цигара с чаша в ръка. Това е. Прави каквото иска. Така се случи тази нощ, така се случва през много нощи. Не винаги с питие, по-често с цигара. Пали свещта и цигарата с един жест. Едното сякаш неутрализира другото, отменя го.

 

Прави каквото иска, прави каквото може, прави каквото му хрумне и дори не мисли дали е добре или не. Напротив, мисли, не може да не мисли, но какво точно мисли, не знае. Още една дължина от шлейфа. Казва си: ще е спасение, ако сега кажа истината. Ако съчиня едно истинно изречение. Дори усилието да се опита не е по силите му. Оставя. Отказва се. Налага се да живее някак нощем, какво друго?

 

Питието е приятно, беше приятно. Долавяше вкуса му на хвойна, ако такъв е вкусът на хвойната.  За да е сигурен, трябва да опита от самия храст. Или поне да го помирише. Кога беше виждал хвойна? В Родопите, някога в детството си. И дали? Наистина ли имаше малки кръгли черни плодчета като нарисуваните на клонката? Взира се в етикета на бутилката джин. Така ли правят тъжните деца? Вглеждат се и запечатват картинките.

 

Разбра, че навлиза в друга фаза, позната. Ако задържи така още малко може и да се покруси, а знаеше, че ако това стане, ще настъпи нещо като облекчение и нощта ще е имала смисъл. И мисълта му веднага се завъртя около себе си, за да удостовери дали тази идея си струва да бъде отбелязана и задържана. Малодушен ли е? Да, честен е, страх го е, че не знае какво да прави. Трудно му е да прави.  Не може да спи, добре, питието му помага. Може би ще му се доспи. Има още много часове до момента, когато ще излезе от вкъщи и ще седне в колата си. А и сутрин ...

 

Не искаше да мисли за сутрешния трафик. Питието свърши бързо. Да си налее ли второ? Не, ляга си.

 

Угаси някои от лампите. Не искаше да се приготвя за окончателно заспиване. Ще почете от онази книга за жената в несъзнаваното в мюсюлманската култура. За разюзданата женственост. Колко удобно, в мекото легло, на ръка разстояние от ключа на лампата и онези разкази за жени, които се съвкупяват с магарета, черни роби и слуги и за тяхната изобретателност. Еротическа енергия,  скрита в тайнствената обител на жените, под дрехите и воалите върху лицето, зад дебелите стени на домовете и отредените им помещения. Трябва наистина да видиш в жената сатаната, за да създадеш култура, в която тя няма право да показва и частица от себе си на света. Почти завиждаше на онези, които можеха да мислят в тези категории.

 

Разказите, народни хумористични и литературни и канонични, бяха подбрани, за да го подлудяват. Знаеше защо е написана книгата, за да, за да ... всъщност изобщо не го интересуваше защо е написана ... Мисълта му не се подчиняваше на намерението му да не се интересува защо е написана книгата, безумстваше около намерението на авторката да подреди и удостовери непризнатите, невъзможните за припознаване основания на религиозната догма. И какво, какво от това? Освен, че историите му въздействаха силно, какво щеше да промени тази книга? Нищо. Може би да донесе слава на авторката? Да, най-вероятно. Заради смелостта й да съпоставя забранени за съпоставяне текстове. Заради културата й, придобита от метрополията. Объркано. За поколения наред.

 

Мисълта му пак бягаше към обсебващите образи в разказите за разюзданата женственост. В момента това му помагаше. Доведени до степента си на невъзможност и разказани с думи. Какво ли не можеха да изразят думите? Почти мразеше тази способност, тази езикова присъщност да прави каквото пожелае с най-нелепите предположения.

 

Трудно е да си стар. Трудно е и да си млад. Трудно е и да не си нито млад, нито стар едновременно. Не знаеше какъв е, нощем не знаеше, в тъмносивата мъгла не знаеше какъв е. Беше оголен до изпод дрехата си, изпод кожата си, изпод тялото си ... Оголен и оставен на милостта на тази мисъл, която подскачаше свободно от образ в образ като жаба. Никога нямаше да е готов за подобен скок. Ако само можеше да се гмурне в нея, да отвори уста и да я остави да проникне през всички отверстия едновременно докато налягането отвътре и налягането отвън се изравнят и се възцари покой.

 

Фазата на драмата. През нощта беше така, драма. Ако е достатъчно див, няма значение дали е ден или нощ. Но не е, и затова нощта е драма.

 

От възбуда желанието му да чете от книгата за мюсюлманите и жените се беше изпарило. Още едно изпарило се желание. Отвори прозореца и вдъхна външния въздух. Колко различен на вкус от вътрешния. Още малко търпение и нощта ще започне да отстъпва и така ще й се пада. Сама си е виновна. Нито нощта имаше избор, нито той.

 

Почака малко така, вслушвайки се във въздуха навън. След минута-две се запита какво точно очаква и затвори. Реши да си легне и потърси онова добре познато настроение, което означаваше "лягам си, но не очаквам нищо". Дори не загаси лампите, за да покаже, че няма никакви специални намерения.

 

Странно, всичко, което знаеше за медитативното състояние на активно немислене и отпускане на тялото, му се струваше непосилно нощем, когато най-добре би се възползвал от него. Каза си, че саботира собственото си заспиване. Непосилно му се струваше нощем, изискваше по-голямо усилие, отколкото можеше да направи в подобни моменти. Да върви по дяволите тази медитация. Тя е нещо внимателно, нещо прецизно, почти любовно. Не беше способен на това. Намираше се в грубо състояние на неврастенично нетърпение и, ако сега се разплачеше, щеше да е добре. Поне щяха да се погледнат с безсилието, а този поглед, макар и мигновен, му помагаше.

 

После пак щеше да потъне в нищоправенето и голямата тревога от него. Пак щеше да стане с тежката си глава сутринта и дори нямаше да е благодарен, че нощта е свършила. Струваше му се, че около него има само завършени форми и той е сам в своята незавършеност. Беше отчужден от тяхната завършеност и щеше да продължи да изтича през пролуката на следващата нощ. Щеше да търси смелост да започне и да завърши нещо, което не е нито вземане на душ, нито приготвяне на храна, нито чистене на къща, нито дори правене на любов.

 

Но знаеше, че от него произтичат само смътни мисли за това. На които не можеше да придаде друга форма, освен да се усеща буден нощем в тъмнината на дома.


 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра