Танцуваха. Музиката на Би Джийз и те танцуваха. Ти ти титити тиии. Тя се препъваше в дългата си пола, но притискаше детето здраво към гърдите си и се въртеше. Въртяха се двамата. И детето се смееше така, като че ли нищо друго нямаше на света. Този смях замени целия останал живот и всички съмнения дали върши другите неща добре, дали изобщо другите неща бяха или са били някога добре. Детето повтаряше "Ти ти титити тиии". И нямаше нищо друго. Радостта, че бяха един с друг и че бяха попаднали в Ти ти титити тиии.
Подът се усещаше под босите й стъпала. Ту я приемаше, ту я отхвърляше под някакъв неочакван ъгъл и трябваше да наруши ритъма, за да запази равновесие. Колко много живот занапред. В този миг го усетия целия, дълъг, без никакъв край. Детето в ръцете й тежеше и тя го държеше все повече, все повече се свързваше с деня, с тази късна лятна утрин, в която слънцето беше изгряло късно, защото краят на август приближаваше, дори беше дошъл.
Детето усещаше, че се свлича в ръцете й и се хвана за косата й, и тя дълга като полата. Смееха се и ехтяха с музиката. Песента свършваше, но беше дошла и нямаше да си отиде.
Спря да танцува и седна с него върху голямото двойно легло. Светът спря да се върти и за момент и двамата утихнаха. После то стъпи в скута й и започна да подскача върху собствените си крака, които пружинираха неуморно както изобщо си правеха. Тя стана и го сложи в леглото му с прегради, където то моментално се обърна по корем и зарови лицето си във възглавницата. Остави го да си гъргори само и отиде в стаята, в която ходеше, когато искаше да остане сама. Банята. Голямо огледало й показа, че е влязла. Взря се в лицето в огледалото, далечно и бледо като луна, сякаш не беше заслепен от светлина летен ден.
Петте минути с детето беяха отминали, имаше още много, цял живот. Някъде вън хора вършеха нещата, в които се бяха врекли, бяха избрали или ги бяха накарали да изберат. А всичко, което тя правеше, й се струваше приблизително и неточно. Освен този танц на Ти ти титити тиии, най-хубавото и дошло само нещо. Тя беше успяла да го пусне, да, беше го пуснала, беше се отпуснала, беше се поддала и завъртяла насред стаята с детето в ръце, а то изписка от радост, поздрави я, че този път попадна, където трябва. Това нямаше как да се оспори.
Защо тогава не разпознаваше странното лунно лице. Силен вик я сепна и върна към обляната слънчева стая, където детето на четири крака в креватчето се клатеше ритмично и ревеше с пълно гърло.
Взе го в ръце и усети с цялата си сила колко са безпомощни двамата. Тази прегръдка с детето, което не можеше да докосне пода, беше нейният начин да го сложи на крака. Помисли си, че много би искала да го види върху собствените му крака и как двамата, ръка в ръка тръгват, крачат нанякъде. Нанякъде, където всички ги виждат как вървят за ръка и колко са спокойни и уверени. Каза си, че сигурно е очаквала този миг откакто роди детето, а и то май че го знаеше, защото обичаше тя да го държи в ръце и да върви, явно в очакване.
Телефонът пиукаше вече за трети път. Знаеше, че е интересно само докато не погледне кой и какво иска, пише, качва и изпраща. Нямаше да гледа. Беше й все едно.
Пусна отново Би Джийз, както държеше детето в ръце. И то веднага запя Ти ти титити тиии. Това беше първото разпознаване на нейно действие от негова страна. Съвършено и точно. И как оттук нататък да прави само такива неща? И беше ли нужно, а и на кого? Изглежда беше, защото в момента се чувстваше добре, много добре.
Завъртя се и видя, че и полата и косата й се въртяха с тях двамата.
Така щеше да мине животът. С това дете, с тази пола и с тази коса. С музиката в тях двамата.
Във всичко това имаше нещо, което не биваше да бъде виждано от други. Нито от бащата на детето, нито от родители, нито, може би, от приятели. Поне не от приятели с деца. Те двамата бяха преносима, незаконна, неназовима единица. Всички техни фибри го потвърждаваха. В тази единичност имаше красота, красотата на начало без край. На нещо, по-силно от всякакви провали и кривулици, на нещо, невъзможно да бъде откраднато.
Прегръщаше и държеше силата, с която щеше да помете целия си свят, ако той се окажеше твърде обикновен. Колко далече беше от това да е зряла, или разумна, или лоялна, или търпелива или дори добра. Колко малко имаше във всички случаи в живота, колко изчерпаеми бяха те. Отместването на основите, върху които беше израсла, които беше създала сама и върху които се развиваше всеки един от дните й, действаше опияняващо. Гола в космоса. Така ли се чувства силата? Неразумната сила на вихрените поли, коси и ръце. Неразумната сила на елементарната частица.
Вече можеше да отиде и да приготви пюре в кухнята. За сина си, който щеше гръмко да се възмути, когато го върне зад решетките в леглото. Ревът беше категоричен. Не му се сърдеше, с това беше свършено. Разбираше го. И тя ревеше, но в тези ревове оттекваше Ти ти титити тии. Колко просто било.
Коментари
Публикуване на коментар