Пропускане към основното съдържание

Стилът Албена Стамболова. Амелия Личева

 

Точно преди година се появи първият роман на Албена Стамболова "Това е както става" и веднага се превърна в събитието на 2002. Нещо повече, стана един от безспорните и емблематични за писането на 90-те романи. При това няма да кажа на женското писане на 90-те, а като цяло на българското романово писане от периода. Защото Албена Стамболова не може да бъде етикетирана просто като автор, който "попълва" женската традиция, както е с част от дебютиралите през 90-те писателки. Нито пък книгите й спадат към онази линия в писането от края на века, която удвоява теоретичните си занимания във фикции и се опитва, доколкото може, да уплътни някоя литературоведска решетка. Албена Стамболова спокойно може да се нарече романистка, професионален писател, който - ще си позволя да го изтъкна - при една добра реклама - би могъл да се превърне в първия реално четен български писател в последните години. Защото романите й - въпреки експерименталността на първия, въпреки особения и много изискан стил и на двата, - са насочени към широка читателска аудитория, към читатели, които все още не са отвикнали да завършват деня си с книга. И които са убедени, че романът не трябва да ги мъчи, а трябва леко да им върви...

 

Вторият роман на Албена Стамболова "Хоп-хоп звездите", който от 10-ина дена е на пазара, по категоричен начин потвърждава казаното по-горе. И ако "Това е както става" има основания да бъде причисляван и към по-естетското, елитарно, експериментално писане, "Хоп-хоп звездите" е точно липсващият български роман за днешния ден, който може да бъде четен както от естетите, така и просто от любители. Защото романът е сюжетен, събира множество фабули и множество гледни точки към съвремието, отваря се към болни теми за България днес - сблъсъкът на поколенията (сблъсък между консервативното и реформаторското, между "побитите камъни" и номадите), а оттам и сблъсъкът на различни начини на живот, манталитети, психики, позиции; индиректно открехва и към темата за промяната и измеренията й в рамките на конкретните човешки съществувания. Той е роман, както го определя самата авторка - посветен на живота на възрастните хора в България, а оттук и неговата екзистенциалност, съсредоточаването върху упражненията по умиране, върху въпроса как се напуска светът, без да напуснеш "себе си" и какво е това "себе си", и как се работи с човешкото в себе си, как се дисциплинира духът, как се научава "да можеш да не преживяваш като недоимък това, което други притежават". И най-сетне, "Хоп-хоп звездите" е и роман за паметта, за всичко онова и всички ония, които остават "незаобиколими" някъде в нас, в непреодолимото, и които носим "болезнено като хронична болка".

 

Казах, че двата романа на Албена Стамболова са много различни и това е голямо достойнство. Защото рискът при един хубав дебют е следващите книги или да са по-слаби, или да са копие на първата. Но добрият писател - и това е азбучна истина - създава различни книги като направа, сюжет, модели на писане... И Албена Стамболова е постигнала тъкмо това. "Хоп-хоп звездите" е много различна книга и в същото време тя е не по-малко добра (а може би е и по-добра) от първия й роман. Което отново потвърждава наблюдението, че в нейно лице имаме едно от най-представителните имена в българската съвременна проза.

 

В същото време, ако има нещо, което обединява романите на Стамболова, това е стилът, ще си позволя да го нарека стила "Албена Стамболова". Стил, който разчита на лапидарността, който до максимум очуднява и оголва езика, който преобръща традиционни значения, реплики, клишета, който изобщо обръща смисъла, който едновременно отсича и отваря към тълкувания, който умее да говори за сериозното по хашлашки (когато се налага) и владее и събира различните регистри и тоналности на гласа, който е лек в оня смисъл на лекото писане, което създава усещане, че е "по природа" мотивирано, че казаното чрез него е казано по възможно най-добрия начин. И който разпъва думите между абсолютните крайности, за да се отворят бездните зад езика и за да се тръгне към бавното и упорито затваряне на зева между думите и нещата, когато е възможно нещата да станат такива, каквито трябва да са.

 


 

 

Публикувано в:

 http://www.online.bg/kultura/my_html/2297/book.htm

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра