Пропускане към основното съдържание

Стилът Албена Стамболова. Амелия Личева

 

Точно преди година се появи първият роман на Албена Стамболова "Това е както става" и веднага се превърна в събитието на 2002. Нещо повече, стана един от безспорните и емблематични за писането на 90-те романи. При това няма да кажа на женското писане на 90-те, а като цяло на българското романово писане от периода. Защото Албена Стамболова не може да бъде етикетирана просто като автор, който "попълва" женската традиция, както е с част от дебютиралите през 90-те писателки. Нито пък книгите й спадат към онази линия в писането от края на века, която удвоява теоретичните си занимания във фикции и се опитва, доколкото може, да уплътни някоя литературоведска решетка. Албена Стамболова спокойно може да се нарече романистка, професионален писател, който - ще си позволя да го изтъкна - при една добра реклама - би могъл да се превърне в първия реално четен български писател в последните години. Защото романите й - въпреки експерименталността на първия, въпреки особения и много изискан стил и на двата, - са насочени към широка читателска аудитория, към читатели, които все още не са отвикнали да завършват деня си с книга. И които са убедени, че романът не трябва да ги мъчи, а трябва леко да им върви...

 

Вторият роман на Албена Стамболова "Хоп-хоп звездите", който от 10-ина дена е на пазара, по категоричен начин потвърждава казаното по-горе. И ако "Това е както става" има основания да бъде причисляван и към по-естетското, елитарно, експериментално писане, "Хоп-хоп звездите" е точно липсващият български роман за днешния ден, който може да бъде четен както от естетите, така и просто от любители. Защото романът е сюжетен, събира множество фабули и множество гледни точки към съвремието, отваря се към болни теми за България днес - сблъсъкът на поколенията (сблъсък между консервативното и реформаторското, между "побитите камъни" и номадите), а оттам и сблъсъкът на различни начини на живот, манталитети, психики, позиции; индиректно открехва и към темата за промяната и измеренията й в рамките на конкретните човешки съществувания. Той е роман, както го определя самата авторка - посветен на живота на възрастните хора в България, а оттук и неговата екзистенциалност, съсредоточаването върху упражненията по умиране, върху въпроса как се напуска светът, без да напуснеш "себе си" и какво е това "себе си", и как се работи с човешкото в себе си, как се дисциплинира духът, как се научава "да можеш да не преживяваш като недоимък това, което други притежават". И най-сетне, "Хоп-хоп звездите" е и роман за паметта, за всичко онова и всички ония, които остават "незаобиколими" някъде в нас, в непреодолимото, и които носим "болезнено като хронична болка".

 

Казах, че двата романа на Албена Стамболова са много различни и това е голямо достойнство. Защото рискът при един хубав дебют е следващите книги или да са по-слаби, или да са копие на първата. Но добрият писател - и това е азбучна истина - създава различни книги като направа, сюжет, модели на писане... И Албена Стамболова е постигнала тъкмо това. "Хоп-хоп звездите" е много различна книга и в същото време тя е не по-малко добра (а може би е и по-добра) от първия й роман. Което отново потвърждава наблюдението, че в нейно лице имаме едно от най-представителните имена в българската съвременна проза.

 

В същото време, ако има нещо, което обединява романите на Стамболова, това е стилът, ще си позволя да го нарека стила "Албена Стамболова". Стил, който разчита на лапидарността, който до максимум очуднява и оголва езика, който преобръща традиционни значения, реплики, клишета, който изобщо обръща смисъла, който едновременно отсича и отваря към тълкувания, който умее да говори за сериозното по хашлашки (когато се налага) и владее и събира различните регистри и тоналности на гласа, който е лек в оня смисъл на лекото писане, което създава усещане, че е "по природа" мотивирано, че казаното чрез него е казано по възможно най-добрия начин. И който разпъва думите между абсолютните крайности, за да се отворят бездните зад езика и за да се тръгне към бавното и упорито затваряне на зева между думите и нещата, когато е възможно нещата да станат такива, каквито трябва да са.

 


 

 

Публикувано в:

 http://www.online.bg/kultura/my_html/2297/book.htm

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд