Пропускане към основното съдържание

За "Това е както става". Оля Стоянова

 

 

 

Тази история може да се случи по всяко време почти навсякъде. Може да се случи с човека, който живее в съседния апартамент, или с този, който е два етажа по-високо. Може да се случи в кв. "Лозенец" или в "Надежда", или на площад "Славейков". Всичко е толкова очевидно, че човек в един определен момент започва да не го забелязва.

"Авантюра, за да мине времето" е третият роман на Албена Стамболова след "Това е както става" (2002) и "Хоп-хоп звездите" (2003). И в него тя е вярна на стила си - умее да разказва за очевидни неща и пише така, както хората говорят, улавя паузите и онези мълчания, които не подлежат на описание.

"Когато все пак му написа, че учи социология в Софийския университет и е на двайсет и две години, знаеше, че това, което той може да си помисли за нея, е абсурд. Каква социология, какви пет лева?, както казваше леля й", тече разказът за главната героиня. Тя се казва Малина и се чувства почти в безтегловност, защото в един момент престава да усеща притеглянето към дома, приятелите и близките хора - все неща, които биха могли да се случат на всеки. Различното е, че Малина предприема едно опасно пътешествие назад в търсене на баща си, когото не познава. После изплуват останалите образи - бабите Рахел, Мина и Сия, приятелите Михаил и Вера, лелята Мария, виртуалните познати и бащата, които живее в свой собствен свят.

В романа "Авантюра, за да мине времето" се сблъскват няколко представи за семейството и онези важни връзки, които, макар и невидими, държат хората близо един до друг. Въпросът е какво се случва, когато човек излезе от орбита, има ли спасение и възможно ли е големите сътресения да се избегнат.

Езикът е изчистен до крайност, точен и лаконичен. На пръв поглед Албена Стамболова просто регистрира някакви движещи се обекти, някакви състояния на тези обекти, отбелязва ги и продължава нататък, към следващите. И така неусетно в един момент се оказва, че историята е навлязла в непознати психологически дълбочини, откъдето се излиза само по един начин - с откровеност, защото в противен случай фалшивите нотки се усещат веднага.

Предишните книги на Албена Стамболова бяха отбелязани като "събитие на годината" от литературните критици. Тази също няма как да остане незабелязана. Най-малкото защото "Авантюра, за да мине времето" не е от книгите, които се четат само за да мине времето.

Olia Stojanowa, Dnevnik 2007

Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Между големия и малкия разказ. Коментари върху текстовата организация на „Аз, Анна Комнина“ от Вера Мутафчиева

        В този семинар се опитваме да разговаряме върху начина, по който Вера Мутафчиева изгражда своите исторически и литературни текстове. Избрах да разсъждавам върху присъствието и пресичането (засечките, би казала В. М.) на двата типа дискурсивност в романа „Аз, Анна Комнина“, който би могъл да се нарече исторически роман, доколкото в него е разказан животът на историческа личност, дъщеря, внучка и съпруга на василевси от епохата на Алекси Комнин, както и исторически автор на хрониката „Алексиада“.   Едва ли за някого е останала незабелязана характерната за Вера Мутафчиева присмехулност. Тя не е присъща само на личността на авторката, но и на текстовете й. Отбелязвам това в самото начало, тъй като именно присмехулството, или по-скоро неговата непреодолимост, маркира спецификата на прозата на Вера Мутафчиева. Избрах присмехулството, а не сатирата, иронията, сарказма, защото те са литературни фигури, а то е по-близко като понятие ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

ЛОРА КАРАВЕЛОВА. Психоаналитичен портрет на една дама

    ИСТОРИЯ   1. Роли. Преди всичко Лора Каравелова е дъщеря и племенница, по-късно съпруга и майка, накрая – съпруга и самотна любима. Така я вижда обществото, а то, за разлика от днешното, е по-консервативно в духа на буржоазната традиция. Всички личности от семейното и съпружеското й обкръжение са публични: чичо (Любен Каравелов), баща (Петко Каравелов), майка (Екатерина Каравелова), първи съпруг (Иван Дрянков), втори съпруг (Пейо Яворов). Би могло дори да се каже, че сам по себе си, всеки от тях е мерило за постигнат успех. Пейо Яворов, мъжът в края на живота й, е един от най-противоречивите и поляризиращи страстите образи. Нещо повече, самият той е взривяващ консерватизма на българската буржоазия. Лора е отгледана и възпитана не като дама. И двамата й родители са хора, които действат според идеи и идеали. И двамата притежават воля в излишък, за да преследват цели, да ги осъществяват, да се противопоставят и да превъзмогват, особено в случая на Екатери...
Публикуване на коментар
Прочетете още