Пропускане към основното съдържание

ОТТАМ НАСАМ (Изгубените предмети отиват в небитието)

 


 

(Два разказа за обратния път или как дъждът вали отдолу нагоре)

 

 

Когато трябва да отида до някое място за първи път, винаги стигам след втория път. Често от третия, понякога - от четвъртия. Имам подробни указания, карта от гугълмапс, разпитвам хора по пътя, и въпреки това, според константата на заблудите, никога от първия път. Когато не успееш от първия път, вероятността изобщо да не успееш нараства експоненциално.

Може би се дължи на някаква необяснима нужда да си присвоя пътя, по който се движа. Присвоя е близка дума до усвоя, но все пак я предпочитам. Примерът с Червената шапчица. Изгубва се и попада в небитието. Поне за известно време. После се връща в света, но излиза от другаде.

 

 

РАЗКАЗ ЗА ЕДНО ИЗГУБВАНЕ

  И така. Трябваше да отида в квартал Надежда. Винаги съм живяла в София, но не познавам кварталите. Откакто в София заживяха много нови хора, питането за ориентация навлича презрителни погледи от страна на посветените кореняци.

P Много е просто P казаха ми. P На втория светофар вляво, после продължаваш и виждаш денонощна аптека, след нея завиваш надясно и следваш пътя, той обикаля, но стига до блока. Кажат ли ми "много е просто", знам, че ще е сложно. Следвах инструкциите до споменатата аптека, която изобщо не видях. "Подминала съм я", казах си. Направих обратен завой и започнах да гледам от лявата си страна за аптеката. Върнах се до главния път без да я видя. Ами сега?

Излязох отново в почти първоначална позиция, но сега се движех от втория светофар нататък и дебнех възможен ляв завой, за да се върна и отново да вляза надясно. Пътят ме отведе поне 2 километра по-нататък, завих обратно и започнах да търся "моя" сфетофар, за да завия този път наляво и пак да си търся аптеката.

Вече се очертаваше собствената ми карта на движение. Излязала бях от простия маршрут, удебелен със зелен маркер, който лежеше на седалката до мен. Щях да го разхождам, докато образувам своя - неизбежно. Когато извърших въпросната маневра с левия завой, разбрах, че пак съм сгрешила. Не беше въпросното отклонение и аптеката, която е средният ми ориентир, оставаше безвъзвратно изгубена.

"Нищо! Няма да се връщам", казах си. "И без това изгубих много време, чакат ме".

Ако вляза в първата вляво, следва да попадна, където трябва, на онова другото отклонение от втория светофар вдясно, където имам нови шансове за аптеката. Правя го прецизно и съм сигурна, че съм на прав път, и неутрализирам лошия резултат от втората си грешка. Вече уж съм в правилната улица, търся аптеката. Пуснала съм сигнални светлини, за да ме оставят на мира да си пълзя бавно и да не я пропусна. Бинго, виждам аптека. Спирам. Защо спрях? Защото не виждам дали е денонощна. Задръстих движението, което с всяка минута става все по-връхлитащо, 5 следбяд е.

Не, не е денонощна. Дърпам ръчната и слизам. В аптеката има опашка, източвам врат, за да срещна очите на аптекарката с цел да я попитам, над главите на гражданите, дали аптеката е денонощна, или дали евентуално до скоро е била денонощна. Кръстосваме очи, но тя ме изпреварва:

-  Спешно ли е?

-  Да. Не. Исках да попитам .... - вече чувам неодобрително гъргорене в ниските регистри на ларинксите пред мен. - Денонощна ли е ...

-Не.

-  Прощавайте.

Зад мен три коли мигат с леви мигачи и не могат да ме задминат заради потока в насрещното. Решавам да ги изчакам преди да се издам, че съм аз, иначе ще чуя нещо, дето не искам да го чувам. Телефонът в джоба ми звъни.

-  Къде си мамо?

-  Идвам. Но не мога да намеря аптеката.

-  Къде точно си?

-  До една аптека, ама не тази, денонощната.

-  Карай направо по улицата и ми се обади, когато стигнеш до края.

Уфф. Колите се изнизаха, сядам в колата и потеглям. Главата вече ме боли, в Надежда съм.

Цялото ми старание се оказа напразно. Дотук нищо ново. "Сега ако взема и да стигна

Вече карам на посоки. В дъното виждам двурог светофар - не може направо, само вляво или вдясно. Решавам спонтанно да вляза надясно и спирам.

Звъня на сина си и описвам къде съм.

Той мълчи дълго, после казва: "Стой там, ще дойда да те взема". С облекчение запалвам цигара, излизам от колата и вече с други очи гледам наоколо. Сега ми е приятно да виждам и да запомням подробности. Ако вляза ей там наляво, сигурно и денонощната ще светне пред мен. Чакането започва да става тягостно. Повече от петнайсет минути. Звъня. Той не вдига.

Влизам в колата омърлушена. След малко той сяда до мен.

-  Точно тази част на квартала е малко опасна. Как попадна тук?

-  Следвах упътването.

-  Хмм. Слава Богу, че те намерих.

Механично управлявам според гласа му. Прекосяваме улици и улици, докато стигнем, където трябва. В главата ми е каша. Бистрият поглед отново е изчезнал.

Пристигнала съм с почти час закъснение. Пристигнала е силно казано. доведена съм.

p Трябва да ти сложим джипиес.

p О! И тогава няма да се оправя.

р Защо? Има глас, който казва ляво, дясно, направо.

р Ами. Трябва да гледаш. И ако сгрешиш, дава ти нов маршрут. Нали съм виждала по такситата. Аз и сега същото правя р все нов и нов маршрут след поредното изгубване. Найрмного да направя някоя катастрофа докато гледам в екрана.

На тръгване съм порспокойна. Поне ще им взема багажа. Нали затова

дойдох?

Като по чудо попадам на надлеза Надежда за нула време.

Не, чудеса няма. Нали си отивам вкъщи. Там не ми е за първи, втори, трети

или четвърти път.

 

Този случай се повтаря толкова пъти в живота ми, колкото пъти отивам на непознат адрес.

Изглежда като че ли се дължи на външни обстоятелства: тъмно, сложно, хората бързат,улиците, светофарите, завоите и аптеките си приличат, блоковете също. Идва момент, в който нищо вече не се различава от друго. И се предавам.

Не, има друго. Аз се настройвам, като радиоприемник, към дезориентацията.

Всъщност, за да се върна в нормалното си състояние, се очаква първо да съм стигнала, за където съм тръгнала, и да се движа вече по обратния маршрут за връщане.

Чакай. Нали това е същият маршрут? Само че не от А до Б, а от Б да А?

Мисля дълго. Опитвам се да не пропусна нещо.

Сигурно ли е, че разстоянието от А до Б е еднакво с това от Б до А? Между две точки от повърхнината Т 9 отговорът е Да. Но аз не съм в повърхнината Т. А в географията на града. Не е ли едно също? Май не е. Става нещо необяснимо: мога да се върна, но не мога да отида. Лесно е да се каже: върщаш се по9лесно и не се губиш, защото вече си отишъл и знаеш пътя.

Но това не се отнася до мен. И при следващите си ходения, аз пак ще се изгубя. И пак лесно ще се връщам.

Е, докато запомниш пътя. Но тогава вече не е отиване, а повторение и не е същото.

Да. Но това само замъглява основния въпрос. Сигурна съм, че ако... ако... не, няма такива разстояния, които се дублират.

Всеки път си е сам за себе си. Всяко ходене си е отделно от другите. Както и връщанията.

 

Явно няма никога да се отърва от преживяването на тази авантюра. Доведена до крайност, ще премине първо в скитане, после в блуждаене и накрая 9 вероятно в изчезване.

Историята на Нарцис е подобна авантюра. Огледалният образ е блуждещият в небитието, който не може да се върне по същия път.

 

Отиването става в един свят. Връщането става в друг.

 

"Къде отиват изгубените предмети?" 9 В небитието".

Ако успея да се пресрещна откъм края си, ако всеки изминал ден отиваше да се нареди на опашката на бъдните ми дни, ако всяко отиване е връщане отникъде, ето как би могла да изглежда любовта.

 

 

РАЗКАЗ ЗА ЕДНА ЛЮБОВ

 

Да тичам, да тичам да тичам, докато краката ме държат, да пребродя света от нетърпение да съм с него сега. Знам, той идва насреща ми, непоносимо бавно и безизразно, затова пък р сигурно и завинаги. Докато аз тичам към него, той ме пресреща откъм моя вече протекъл живот, идва от края на живота ми, където стигна ли р вече няма да съм. Движи се толкова бавно, че сякаш стои, а аз летя. Знам, че го прави от страх, иска да ме извърви отзад напред, да е с мен там, където още ме няма. Страхува се, че ще ме изгуби, ако върви редом с мен, страхува се да не би аз да го изгубя. Страхува се да не би да не ме разпознае.

Затова върви от Там към мен и души неоставената моя следа. Той обича тази моя въобразена следа, защото тя е само негова, защото той едничък може да върви по нея, защото тя е аз в него. Стои в края на пътя ми и държи в плен образа ми.

И аз се страхувам и бързам, бързам да бъда с него сега. Но колкото пор бързо тичам, толкова пормалко попадам на тази негова моя следа. Безвъвзвратно ще отмина мястото, предопределено за моето пресрещане. Как да попадна там, в неговото очакване? Колко далече е? Или е съвсем наблизо и протяга ръце, за да умра в тях?

Ето го насреща ми, пристъпва неумолимо, късно е да се спре. Алиса царица. "Аз съм друга".

 


 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици