Пропускане към основното съдържание

Психоанализа femina. Митко Новков

 
 

Беше, когато на сергиите се появи първият роман на Джоан К. Роулинг – “Хари Потър и философският камък”. Потърманията току-що завладяваше света, едва се знаеше, че по книгата/книгите ще се снима/т филм/и, обаче феноменът беше налице и извикваше необходимостта да бъде разгадан. Та точно тогава в “Култура” (бр. 11, 15 март 2002) се появи статия на Албена Стамболова, наречена “Откъде се взе този Хари Потър?” Статията няма да я преразказвам, който ще и го влече може да я открие в интернет на адрес: http://www.online.bg/kultura/my_html/2219/poter.htm, но в нея имаше една важна теза, важна особено за настоящия текст. Тезата гласеше: разказът за Хари Потър не съставлява друго, освен един семеен роман в психоаналитичния смисъл на думата: “Хари Потър и всички тормозени митологични, приказни и литературни сирачета, идват от други тематични ядра – тези за произхода.

 

Тези разкази за произхода Фройд нарича “семеен роман на невротиците.”

Припомням това, защото в същата 2002 г. на сергиите се появи и първият роман на Албена Стамболова – “Това е както става” (преди романа тя има  друга издадена прозаическа книга, през 1995 г., – “Многоточия”). И не зная дали той е бил повлиян от статията за Хари Потър, или пък е повлиял на статията, но по същия начин както разказът на Роулинг се интерпретираше като семеен роман, така и самият роман на Албена Стамболова беше вариация, разновидност, вариант на такъв точно фройдистки семеен роман. Дори само заглавията на отделните глави да погледнем, на този извод ще пристанем: “За момченцата и техните родители”, “Кръщене”, “Сестри и братя”, “За татковците и техните професии”, “След края на приказката”, “Близнаците”, “Бебето на Мария”, “За момичетата и огледалата”… Наричам като детска броилка така, за да изрека нещо категорично: всичко, което романно пише Албена Стамболова, не е нищо друго, а семеен роман; всичките нейни романи са семейни романи в психоналитичния смисъл на понятието, следователно, ако желаем някак да разберем писането ù, няма да минем без психоанализата в нейния най-първичен и изконен вид. Дори ще кажа още по-категорично: психоанализата в нашия случай въобще не е патерица, психоанализата е самата походка на писмото; неговият почерк. И за “Това е както става”, и за “Хоп-хоп звездите”, и за “Авантюра, за да мине времето”, и, вероятно, идното, което ще изскочи от клавиатурата ù.

 

Е, ще възкликнете, то е ясно, че нали тя самата се определя като филолог и психолог, че и в CV-то ù го пише: “От 1990 до 1999 живее в Париж, където прави магистратура по психология, защитава дисертация в областта на семиотиката и психоанализата под ръководството на Юлия Кръстева в Университет Париж 7 „Жюсийо", работи и преподава в Университетите Париж 9 „Дофин" и Париж 3 „Сансие". През последните три години се установява в България като психологически консултант. Член е на Международната Фройдистка асоциация”, какво толкова?! Толковата е там обаче, че ненйните романи, издържани в ключа на семейния роман, са не романи-за-четене-за-удоволствие, колкото романи-за-четене-за-изследване; в някаква степен изпитване на живота с/през/чрез техниката на романа. По друг тертип речено, по-образно и метафорично, животът е хоризонтиран на кушетката и е разпитван, разпитван, разпитван, ала и оставен да говори – и по метода на свободните асоциации, и по метода на психодрамата, и по метода на тълкуване на сънищата; и всичко това не за да бъде описан някак – добре или зле, но за да бъде терапевтиран, задължително добре. Романът не като отражение на действителността, а като анализа; психоаналитичен сеанс, благодарение на който той се явява не в своя принцип на реалността, а в своите фантазми, въобразености, преследвания и противоречия между реалния и идеалния Аз.

 

Че това е така, личи и от заглавията на нейните романи. Те сякаш са не чак до там литературно назовани, а все едно носят името на симптом/синдром: “Това е както става” – принцип на реалността, “Хоп-хоп звездите” – отвъд принципа на удоволствието, “Авантюра, за да мине времето” – принцип на удоволствието. Пред нас имаме случаи, не истории или, по-скоро, случаи, превърнати в истории. И ако тръгваме да четем, трябва непременно винаги това да го имаме предвид – случаят в първия роман е случване на събития в няколко фамилии, които можем да тълкуваме като предопределеност, но те са такива, защото самите фамилии си случват това, което им се случва: “Седяха около някакво нищо, което обаче беше толкова плътно и тежко, че ги теглеше да търсят нещо вътре. Но търсенето всеки го правеше сам”; във втория е извършването на неща, които – ако не бъдат извършени, значи, че самият живот не се е из/за-вършил: “да можеш да не преживяваш като недоимък това, което други притежават”; в третия – как става плъзгането по живота, което се сблъсква със съпротивата срещу живота и съответно какво става, когато две подобни жизнени стратегии се засрещнат: “Нещата се случват, за да се променяш. И да ги отминаваш.” Само че една такава разделителност между романите на Албена Стамболова, каквата заформям тук, не е докрай истинна, защото те не са отделени, във всеки следващ има препратки, дори цели изрази от предишните. В “Авантюра, за да мине времето” например е особено силно откроим този похват на континуитетно преливане: “всичко да стане така, както по-късно стана”, “да става това, което има да става”; “води към звездите”; “каквото стори дядо, все е хубаво”: един психоаналитичен случай/терапия няма как да не внимава за миналото – какво е в него казано и какво ни казва то. Осъществява се един плавен поток на минаване от едно време към друго време, от едно място към друго място, което свидетелства за единност не просто на почерка или на темата, но за единност на проблематиката. Иначе казано, за единност на обекта на изследване. Затова мъничко не съм съгласен с Милена Кирова, която в своите думи за книгата подчертаваше, че “Авантюра, за да мине времето” е роман, за пръв път поставил на български проблемите на т.нар. “виртуално”, “интернет” поколение. По същия начин се разминавам и с Амелия Личева, че “Хоп-хоп звездите” е: “липсващият български роман за днешния ден, който може да бъде четен както от естетите, така и просто от любители. […] Той е роман, както го определя самата авторка - посветен на живота на възрастните хора в България...” Естествено, това не значи, че в тези наблюдения се е разположила неправдата, просто възражението ми е срещу четенето на трите романа на Албена Стамболова като отделности, като несвързаности. Ала има нещо важно, което трябва да кажем: взривът на 90-те, който продължава и в наши дни, се случи минимум поне по два, а не по един начин – начинът на мъжете, които раз/с-късваха (с) традицията, дисконтинуитетстваха я, и начинът на жените, които не я разкъсваха, а я продължаваха, стараеха се да я окръглят и изпълнят (може би различният е Георги Господинов, който, поне в белетристичното си писане е повече жена, отколкото мъж, пък дори и само заради това, че разказите му носят заглавието “И други истории” – знак за континуум, за продължение, за преливане от разказ в разказ, от история в история). Това е отличителен белег, който се е запазил и до днес: в стихосбирката “Отминавам” Галина Николова озаглавява едно от стихотворенията: “Изпробваме думите като дрехи”, което моментално препраща към заглавието на друга стихосбирка – Мира Душкова и “Пробвам историите като дрехи”. Същото трябва да имаме винаги предвид за Албена Стамболова и съответно да четем книгите ù не като книги, а като книга; може би не Книгата, единствената Книга на Маларме, но едната обща и неразкъсваема книга на Албена Стамболова.

 

Каква книга? Казахме вече – не толкова роман, колкото психоаналитичен сеанс. И ако в “Това е както става” се разиграваше техниката на семейния роман най-вече, а в “Хоп-хоп звездите” – техниката на психодрамата (личи тя особено в епизода, когато дядото – купувайки абитуриентската рокля на внучката си, я кара да я облече, за да намери смисъла на живеенето), то в “Авантюра, за да мине времето” техниката е на свободните асоциации: “И ако с говорене нещо се изяснява, нещо се изясни.” Разбира се, трябва да отчетем иронията, която струи от това изречение, но трябва да си спомним и образа на странното босо момиче, явило се и при Сия, и при Мишо – защото то не е друго освен материализация на тази свободна асоциация, с която е иззидан романът. Той се носи сякаш на вълните на въображението, човек придобива усещането, че повече сърфира из неговите страници, а не толкова чете внимателно и задълбочено. Едно леко, ефирно, прозрачно, чак призрачно писане, в което се носиш като в мъгла, която те е обгърнала отвсякъде и всичко е някак нереално, миражно, фантомно. Фина плетеница от връзки, взаимотношения, фантазми и действителности, виртуалности и реалности, истини и бълнувания, в които се вплиташ като в паяжина – уж слаба, хлабава реалност, но си увлечен в нея. Нещо като играта на малкия внук на Фройд Ернст с конеца и макарата – “Fort”, когато майка му я няма, “Da”, когато се завръща. “Авантюра, за да мине времето” непрекъснато играе по същия начин едно белетристично “Fort-Da”, с присъствия и отсъствия, с пълно и празно, с населено и пусто, с набавено-в-излишък и изоставено-в недостиг: “Светът се възвърна с някакво, може би напълно въобразено, каза си той, предизвикателство. Светът някак си се набави. Самонабави се, и то почти в последния момент.”

И точно тук, в това самонабавяне на света идва може би важният въпрос и за “Авантюра, за да мине времето”, и въобще за писането като анализа при Албена Стамболова. И това е въпросът как психоаналитичният сеанс при нея бива разрешен? И различава ли се това това решение и от класическата психоанализа, и въобще от решенията, които биват предлагани от мъжете-психоналитици? И, най-накрая, защо психоанализата, която, знаем, че поне в своето начало е изключително мъжко хрумване, така да се каже, мъжки проект, се превръща в любим женски похват за обясняване състоянието на жените в изграждания дълго, продължително, систематично мъжки свят? С други думи, защо въпросът на Фройд: “Какво иска жената?” е преобърнат в съвсем различен въпрос: “Какво може жената?”, чийто отговор обикновено гласи: “Всичко!” Как стана така, че психоанализата, първоначално мъжка, вече е повече женска, ако не направо женска?

 

Ще започна отзад: скандалът на психоанализата не е в това, че тя поставя в центъра на човешкото съществувание сексуалността, колкото, че превръща натурата, биологията в метафизичен жест, в определител на възвишените човешки стремежи. Един вид “горницата”, колкото и да се тупа в гърдите, че е “горница”, нито може да съществува, нито може да си/се мисли без “долницата”. И повече: “долницата” е реалната, “горницата” е единствено нейна проекция. Което веднага поставя жената в ядрото на мисленето, тъй като именно тя се асоциира и отъждествява с натурата и биологията. Психоанализата възвръща на жената нейната културна значимост, ето защо не е било възможно тя да не се превърне в предпочитаното средство, което да боцка мъжката гордост. Да я анализира и детронира. С една съществена разлика: окончателното решение при “мъжкия” психоаналитичен сеанс се състои в неговото желание да разреши веднъж завинаги проблема, да го съсече тъй, както Александър съсича възела на Гордий. “Женският” сеанс е нещо съвсем друго: той знае, че проблем/и винаги ще има, въпросът е да заживеем заедно с тях, да ги въплътим, да ги инкрустираме в психическата си същност. Тоест да се окръглим с тях, не без тях. И романите на Албена Стамболова правят именно това: те не разрешават проблемите в смисъл на ликвидирането им, а в смисъла на присвояването им и превръщането им в част от нас, в елемент от нашата душевна и духовна структура. Проблемът се конституира като част от човека и точно това конституиране е неговото разрешаване. Терапията. Или: “Живият живот беше намерил убежище на острова и се беше спасил от мъртвия живот. Живият живот, който можеше да изгори тук на място, като свещ или като фойерверк, но щеше да изгори като жив.” “Авантюра, за да мине времето”: роман-анализа както всички досегашни романи на Албена Стамболова, а вероятно и като всички следващи.           

 

Албена Стамболова – писателят, който пишейки, психо-анализира.

 

Албена Стамболова – терапевтът, който психо-анализирайки, пише.

 

 


 

 

Албена Стамболова, “Авантюра, за да мине времето”, изд. “Обсидиан”, С., 2007

 

              

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра