История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така,

че вече станахме приятели.

И ето -  протегна се малка ръка,

И пипна и хвана ръката ми.

Здравей ти, момченце, дошло от небето!

Не-е, аз не от небето.

а от мама и тати. И ето,

ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето!

Смее се той и смея се аз,

и вече изпадам чак във захлас,

Но Сашко, защото така му е името не само във стих,

ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих 

и повярвала, или помислила,

колко ли лошо е детето да писне,

или да му писне от разни любезности

от възрасти разни събрани нелепости.

Показвам кутия една от дърво,

тежка, червена и дрънка отвътре.

Обръща я мигом и без колебание

изсипва навън онова съдържание,

От плочки на домино, слонова кост,

Да види защо ли се леят и пеят,

как само потракват и колко са много!

И колко са звучни, и гладки и ... сладки!

И рови и крие ръцете си в тях,

докато баба му Бена стане за смях.

Защо ли изобщо си мисля, че зная

как се играе на домино. Т’ва е!

История Втора. Думи.

Коко е това? - Лампа.

Коко е това? - Лампа

Коко е това? - Лампа на дядо.

Коко става? - ???

Коко става? - Нищо, Саши,

гледаме лампата.

И така седим и си говрим,

играем на въпроси и отговори.

Това е леглото на дядо,

а онова е на дядо музиката.

И каква музика само е

тази неочаквана игра сашкова,

колкото повече прашно е,

Толкова повече думите страшни са.

Рисувам с пръст и си казвам

защо не изчисти? Детето,

нали знаеше, че ще дойде

и ще иска да влезе навсякъде?

Из всичките много ъгли

със забравена седмична прах.

Останаха ценни думите

написани в нашия страх.

Защото той влиза и търси

думи навсякъде, в тъмното даже.

А те пък го чакат, за да му кажат,

“Не бой се, ние сме твоите стражи!”