Не знам как случи се така,
че вече станахме приятели.
И ето - протегна се малка ръка,
И пипна и хвана ръката ми.
Здравей ти, момченце, дошло от небето!
Не-е, аз не от небето.
а от мама и тати. И ето,
ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето!
Смее се той и смея се аз,
и вече изпадам чак във захлас,
Но Сашко, защото така му е името не само във стих,
ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих
и повярвала, или помислила,
колко ли лошо е детето да писне,
или да му писне от разни любезности
от възрасти разни събрани нелепости.
Показвам кутия една от дърво,
тежка, червена и дрънка отвътре.
Обръща я мигом и без колебание
изсипва навън онова съдържание,
От плочки на домино, слонова кост,
Да види защо ли се леят и пеят,
как само потракват и колко са много!
И колко са звучни, и гладки и ... сладки!
И рови и крие ръцете си в тях,
докато баба му Бена стане за смях.
Защо ли изобщо си мисля, че зная
как се играе на домино. Т’ва е!
История Втора. Думи.
Коко е това? - Лампа.
Коко е това? - Лампа
Коко е това? - Лампа на дядо.
Коко става? - ???
Коко става? - Нищо, Саши,
гледаме лампата.
И така седим и си говрим,
играем на въпроси и отговори.
Това е леглото на дядо,
а онова е на дядо музиката.
И каква музика само е
тази неочаквана игра сашкова,
колкото повече прашно е,
Толкова повече думите страшни са.
Рисувам с пръст и си казвам
защо не изчисти? Детето,
нали знаеше, че ще дойде
и ще иска да влезе навсякъде?
Из всичките много ъгли
със забравена седмична прах.
Останаха ценни думите
написани в нашия страх.
Защото той влиза и търси
думи навсякъде, в тъмното даже.
А те пък го чакат, за да му кажат,
“Не бой се, ние сме твоите стражи!”
Коментари
Публикуване на коментар