Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 32


32.

Не исках да обучавам мъжете си. Исках да са, каквито са. Ако ще ги дресирам, губя интерес.
Разбира се, отначало не мислех в тези термини. Чувах около себе си жените да казват: “Ще го научиш”, “Ще го накараш”, “Жените решават”. 

Виждаше ми се безмислено да създавам самотно сценарии. Нали целият интерес на връзката е в това, че протича на живо. Предпочитах да гледам на мъжете като на стихии, докато не започваха да се държат като природни бедствия.
Изпусната работа. Не исках да я върша. Отказвах. Не съм обучител, поне не в любовта. Ако ме обича, ако ме ще, както, доколкото и докогато ... 
Гордост ли е това? Или мързел? Или безотговорност? Сигурно и трите. 
Или си играех на принцеса?
Приказно е да откажеш да се грижиш за връзката. Тя е архетип. Можеш само да попаднеш в него. В мечтите си. Вероятността да се осъществят клони към нула. След сто години сън замъкът и паркът му са се превърнали в джунгла. Принцът си проправя път с меч.  После следват паяжини. И събуждане с целувка. 
Красиво. Не като “бой и работа”. 
Ето че не владея боя и работата. Да се боря и да работя за вързката, в този случай.

Отказът ми да провеждам образователни и педагогически политики може би се е дължал и на това, че не знам каква точно искам да бъде една връзка. Искам любов до безкрай, като вдъхновение, но това не е връзка. А ето какво се случва: нещо започва, развива се като лента на мьобиус и ние хвърчим по нея. Но ... от две различни страни. Такава е картината. 

Избягвах мъжете, които проявяват загриженост към мен, привличаха ме онези, които са обладани от себе си. Самообладани мъже. Мъже със самообладание. Което, разбира се, опитвах да разклащам. В такива ситуации много бързо се стига до чувство за изоставеност, за нараненост. Но и за капан. И край.
Какво да се добави повече? Лошо е. Прилича на картината в семейството ми. Разранявам раната. 

Защо не успях да стана цивилизован човек? Било е време, когато подобна нагласа е била либертинска, романтична, революционна, хипарска. В днешната епоха ражда болест.
Хубавото поне е, че нито аз се сърдя на любимите си, нито те на мен. 
Продължавам да умувам дали, все пак, няма да се появи и възможен вариант, в който имам мъж.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...
Публикуване на коментар
Прочетете още

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на д...
Публикуване на коментар
Прочетете още

ДНЕВНИК 30

30. Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.).  Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение? Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им  е даден? Посягат ли на естеството? Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях.  Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”? Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл? Болестта идва само к...
Публикуване на коментар
Прочетете още