ДНЕВНИК 32

32.

Не исках да обучавам мъжете си. Исках да са, каквито са. Ако ще ги дресирам, губя интерес.

Разбира се, отначало не мислех в тези термини. Чувах около себе си жените да казват: “Ще го научиш”, “Ще го накараш”, “Жените решават”. 

Виждаше ми се безмислено да създавам самотно сценарии. Нали целият интерес на връзката е в това, че протича на живо. Предпочитах да гледам на мъжете като на стихии, докато не започваха да се държат като природни бедствия.

Изпусната работа. Не исках да я върша. Отказвах. Не съм обучител, поне не в любовта. Ако ме обича, ако ме ще, както, доколкото и докогато ... 

Гордост ли е това? Или мързел? Или безотговорност? Сигурно и трите. 

Или си играех на принцеса?

Приказно е да откажеш да се грижиш за връзката. Тя е архетип. Можеш само да попаднеш в него. В мечтите си. Вероятността да се осъществят клони към нула. След сто години сън замъкът и паркът му са се превърнали в джунгла. Принцът си проправя път с меч.  После следват паяжини. И събуждане с целувка. 

Красиво. Не като “бой и работа”. 

Ето че не владея боя и работата. Да се боря и да работя за вързката, в този случай.

Отказът ми да провеждам образователни и педагогически политики може би се е дължал и на това, че не знам каква точно искам да бъде една връзка. Искам любов до безкрай, като вдъхновение, но това не е връзка. А ето какво се случва: нещо започва, развива се като лента на мьобиус и ние хвърчим по нея. Но ... от две различни страни. Такава е картината. 

Избягвах мъжете, които проявяват загриженост към мен, привличаха ме онези, които са обладани от себе си. Самообладани мъже. Мъже със самообладание. Което, разбира се, опитвах да разклащам. В такива ситуации много бързо се стига до чувство за изоставеност, за нараненост. Но и за капан. И край.

Какво да се добави повече? Лошо е. Прилича на картината в семейството ми. Разранявам раната. 

Защо не успях да стана цивилизован човек? Било е време, когато подобна нагласа е била либертинска, романтична, революционна, хипарска. В днешната епоха ражда болест.

Хубавото поне е, че нито аз се сърдя на любимите си, нито те на мен. 

Продължавам да умувам дали, все пак, няма да се появи и възможен вариант, в който имам мъж.