Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 32


32.

Не исках да обучавам мъжете си. Исках да са, каквито са. Ако ще ги дресирам, губя интерес.
Разбира се, отначало не мислех в тези термини. Чувах около себе си жените да казват: “Ще го научиш”, “Ще го накараш”, “Жените решават”. 

Виждаше ми се безмислено да създавам самотно сценарии. Нали целият интерес на връзката е в това, че протича на живо. Предпочитах да гледам на мъжете като на стихии, докато не започваха да се държат като природни бедствия.
Изпусната работа. Не исках да я върша. Отказвах. Не съм обучител, поне не в любовта. Ако ме обича, ако ме ще, както, доколкото и докогато ... 
Гордост ли е това? Или мързел? Или безотговорност? Сигурно и трите. 
Или си играех на принцеса?
Приказно е да откажеш да се грижиш за връзката. Тя е архетип. Можеш само да попаднеш в него. В мечтите си. Вероятността да се осъществят клони към нула. След сто години сън замъкът и паркът му са се превърнали в джунгла. Принцът си проправя път с меч.  После следват паяжини. И събуждане с целувка. 
Красиво. Не като “бой и работа”. 
Ето че не владея боя и работата. Да се боря и да работя за вързката, в този случай.

Отказът ми да провеждам образователни и педагогически политики може би се е дължал и на това, че не знам каква точно искам да бъде една връзка. Искам любов до безкрай, като вдъхновение, но това не е връзка. А ето какво се случва: нещо започва, развива се като лента на мьобиус и ние хвърчим по нея. Но ... от две различни страни. Такава е картината. 

Избягвах мъжете, които проявяват загриженост към мен, привличаха ме онези, които са обладани от себе си. Самообладани мъже. Мъже със самообладание. Което, разбира се, опитвах да разклащам. В такива ситуации много бързо се стига до чувство за изоставеност, за нараненост. Но и за капан. И край.
Какво да се добави повече? Лошо е. Прилича на картината в семейството ми. Разранявам раната. 

Защо не успях да стана цивилизован човек? Било е време, когато подобна нагласа е била либертинска, романтична, революционна, хипарска. В днешната епоха ражда болест.
Хубавото поне е, че нито аз се сърдя на любимите си, нито те на мен. 
Продължавам да умувам дали, все пак, няма да се появи и възможен вариант, в който имам мъж.

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра