Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 33


33.

Един ден, полу като провокация, полу като самосъжаление, казах на майка си: “Аз си нямам свой дом”. Тя реагира начаса без нито за миг да се замисли: “Ти имаше. И всичко пропиля”.
Вярно е. И невярно. 
Но понеже разсъжденията ми са все за подмолните неща и стратегии, следва да кажа, че сигурно е права. 
Имах дом, на площад Македония. Там дойде Ивайло и домът стана наш. Там се роди Климент. 


Обичах много тази къща, чувствах я своя, харесвах я. Тя беше повратното място, откъдето животът можеше да стане истински. Беше и благословено място за приятели. От него тръгват повечето ни компании и приятелства.
И после, и после ...

Връзката ни започна да се разпада, цялото ми същество също се разпадаше - на фасове и водки.
Позволих къщата да бъде заменена за друга. Опитах се да живея там и да я харесам. Не се случи.
Дадохме я под наем, продадохме мебелите.
И после заминахме за Франция и се разведохме. Когато се върнах, Климент беше на 18 и апартаментът стана негов дом. 
Това е кратката история. 
А дългата е, че след Македония не исках повече да имам постоянен дом. Харесваше ми да си играя и да обзвеждам различни и поредни апартаменти - из Париж и София. Казвах “аз нямам нищо” и флиртувах с това. Кукувица. Лилит. 

Всичко пропилях, или всичко проиграх? 
Пропилях е отговор-шамар на носталгичния ми въпрос към мама.
Проиграх е по-точната дума. Проигравам не само дома си, но и даденото ми време. Играя си на дом. Играя си на време. 

Също като с възлите, в буквалния смисъл съм близка с хазарта. Не бих казала, че го обичам. Той ми е присъщ. Имала съм няколко случая, в които да го установя. И винаги излизах със “страх и трепет”. Ето го моят повелител. 
Ако можех, бих прекарала живота си в игра на хазарт. 
Но това е фалшиво изречение. Защото всеки може. Друг въпрос е колко продължава това. 
И понеже не го практикувам, хазартът нахлува по всички други жизнени линии. 

Да бях станала акробатическа танцорка. Циркова. С много риск. Това също би била добра професия за мен. Но с вече пропиляна възможност.
В първи клас минаха някакви треньори и ме избраха в час по физическо, за да тренирам акробатика. Отидох в стадион Славия само веднъж. Беше фантастично. Премятаха ме. За един час и без капка страх се научих да се появявявам отгоре на пирамидата. Аплодираха ме. В залата имаше и огледала. 
После бързо слязох на земята със забраната от родителите ми да стъвам повече там.

Талант за възли, за акробатика. Донякъде езиков. 
Но не и за сериозен живот. Сериозен?

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра