ДНЕВНИК 33

33.

Един ден, полу като провокация, полу като самосъжаление, казах на майка си: “Аз си нямам свой дом”. Тя реагира начаса без нито за миг да се замисли: “Ти имаше. И всичко пропиля”.

Вярно е. И невярно. 

Но понеже разсъжденията ми са все за подмолните неща и стратегии, следва да кажа, че сигурно е права. 

Имах дом, на площад Македония. Там дойде Ивайло и домът стана наш. Там се роди Климент. 

Обичах много тази къща, чувствах я своя, харесвах я. Тя беше повратното място, откъдето животът можеше да стане истински. Беше и благословено място за приятели. От него тръгват повечето ни компании и приятелства.

И после, и после ...

Връзката ни започна да се разпада, цялото ми същество също се разпадаше - на фасове и водки.

Позволих къщата да бъде заменена за друга. Опитах се да живея там и да я харесам. Не се случи.

Дадохме я под наем, продадохме мебелите.

И после заминахме за Франция и се разведохме. Когато се върнах, Климент беше на 18 и апартаментът стана негов дом. 

Това е кратката история. 

А дългата е, че след Македония не исках повече да имам постоянен дом. Харесваше ми да си играя и да обзвеждам различни и поредни апартаменти - из Париж и София. Казвах “аз нямам нищо” и флиртувах с това. Кукувица. Лилит. 

Всичко пропилях, или всичко проиграх? 

Пропилях е отговор-шамар на носталгичния ми въпрос към мама.

Проиграх е по-точната дума. Проигравам не само дома си, но и даденото ми време. Играя си на дом. Играя си на време. 

Също като с възлите, в буквалния смисъл съм близка с хазарта. Не бих казала, че го обичам. Той ми е присъщ. Имала съм няколко случая, в които да го установя. И винаги излизах със “страх и трепет”. Ето го моят повелител. 

Ако можех, бих прекарала живота си в игра на хазарт. 

Но това е фалшиво изречение. Защото всеки може. Друг въпрос е колко продължава това. 

И понеже не го практикувам, хазартът нахлува по всички други жизнени линии. 

Да бях станала акробатическа танцорка. Циркова. С много риск. Това също би била добра професия за мен. Но с вече пропиляна възможност.

В първи клас минаха някакви треньори и ме избраха в час по физическо, за да тренирам акробатика. Отидох в стадион Славия само веднъж. Беше фантастично. Премятаха ме. За един час и без капка страх се научих да се появявявам отгоре на пирамидата. Аплодираха ме. В залата имаше и огледала. 

После бързо слязох на земята със забраната от родителите ми да стъвам повече там.

Талант за възли, за акробатика. Донякъде езиков. 

Но не и за сериозен живот. Сериозен?