Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 33


33.

Един ден, полу като провокация, полу като самосъжаление, казах на майка си: “Аз си нямам свой дом”. Тя реагира начаса без нито за миг да се замисли: “Ти имаше. И всичко пропиля”.
Вярно е. И невярно. 
Но понеже разсъжденията ми са все за подмолните неща и стратегии, следва да кажа, че сигурно е права. 
Имах дом, на площад Македония. Там дойде Ивайло и домът стана наш. Там се роди Климент. 


Обичах много тази къща, чувствах я своя, харесвах я. Тя беше повратното място, откъдето животът можеше да стане истински. Беше и благословено място за приятели. От него тръгват повечето ни компании и приятелства.
И после, и после ...

Връзката ни започна да се разпада, цялото ми същество също се разпадаше - на фасове и водки.
Позволих къщата да бъде заменена за друга. Опитах се да живея там и да я харесам. Не се случи.
Дадохме я под наем, продадохме мебелите.
И после заминахме за Франция и се разведохме. Когато се върнах, Климент беше на 18 и апартаментът стана негов дом. 
Това е кратката история. 
А дългата е, че след Македония не исках повече да имам постоянен дом. Харесваше ми да си играя и да обзвеждам различни и поредни апартаменти - из Париж и София. Казвах “аз нямам нищо” и флиртувах с това. Кукувица. Лилит. 

Всичко пропилях, или всичко проиграх? 
Пропилях е отговор-шамар на носталгичния ми въпрос към мама.
Проиграх е по-точната дума. Проигравам не само дома си, но и даденото ми време. Играя си на дом. Играя си на време. 

Също като с възлите, в буквалния смисъл съм близка с хазарта. Не бих казала, че го обичам. Той ми е присъщ. Имала съм няколко случая, в които да го установя. И винаги излизах със “страх и трепет”. Ето го моят повелител. 
Ако можех, бих прекарала живота си в игра на хазарт. 
Но това е фалшиво изречение. Защото всеки може. Друг въпрос е колко продължава това. 
И понеже не го практикувам, хазартът нахлува по всички други жизнени линии. 

Да бях станала акробатическа танцорка. Циркова. С много риск. Това също би била добра професия за мен. Но с вече пропиляна възможност.
В първи клас минаха някакви треньори и ме избраха в час по физическо, за да тренирам акробатика. Отидох в стадион Славия само веднъж. Беше фантастично. Премятаха ме. За един час и без капка страх се научих да се появявявам отгоре на пирамидата. Аплодираха ме. В залата имаше и огледала. 
После бързо слязох на земята със забраната от родителите ми да стъвам повече там.

Талант за възли, за акробатика. Донякъде езиков. 
Но не и за сериозен живот. Сериозен?

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици